Прочетен: 2269 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 31.01.2018 23:01
Съгласно всички изследвани досега корени на т.н. „татари“, т.е. на населението на сегашната Република Татарстан, която е част от Руската федерация, в периода съществувалата около 6 века Волжко-Българска държава отначало се е образувал българският народ на тази държава. В този смисъл този народ е непосредствен предшественик на съвременния татарски народ. Следователно, най-мощният и близък към клона на родословното дърво на татарите корен представляват тогавашните българи, които обикновено биват наричани прабългари.
Това обстоятелство изисква да не оставяме настрана създадените от учени от различни поколения тенденциозни бъркотии и неразбирателства, които характеризират днес възгледите на различните историци относно лингвоетническите особености на българите от това време.
Етнонимът „булгари“ е руският вариант на татарската дума „българ", която се пише „болгар“. За разлика от многозначния етноним „болгари“ – българи от Великата България на Кубрат, дунавските българи, кавказките българи-балкари и т.н. – с етнонима „булгар“ руските учени от миналото определят два етноса:
първо, в тесния смисъл с него назовават българските племена, които вземат в края на 13 век властта от билярите (биарите) заедно със столицата им Биляр и създават Българска държава;
второ, в широкия смисъл етнонимът „булгар“ означава населението на Българската държава в цялост с включване в това понятие предците на носителите на всички три диалекта, характерни за този район.
Затова е наложително да разгледаме тук така назованите „булгари“ в широкия смисъл на тази дума, т.е. тюркоезичното население на Волжко-българската държава в цялост. В тюркологията и досега се води дискусия относно етнолингвистичните особености на волжките българи, ето защо трябва да бъде засегнат специално този въпрос.
Част от руските и западноевропейските тюрколози изхождайки от това, че съвременните татари и монголо-татарите носят един и същ етноним „татари“, продължават да считат сегашните татари за непосредствени потомци на монголо-татарските завоеватели, а като потомци на волжките българи признават чувашите.
Тази българо-чувашка концепция (теория), като се позовават на различни лингвистични доводи, поддържат както някои чувашоведи, така и татарските т.н. „татаро-татаристи“: те се опитват да я превърнат в аксиома, която не се нуждае от доказателства.
Българо-татарската концепция от своя страна се поддържа от основните татарски езиковеди и историци, които доказват нейната адикватност не само с лингвистични, но и с други етногенетически данни. Доколкото въпросът продължава да остава дискусионен, ще се налага да се връщаме към този проблем и да се опитваме да анализираме сложните страни в българо-чувашката и българо-татарската концепции.
Трябва да се има предвид, че българо-чувашката концепция в основата си се изгражда само върху езикови данни. По очевидно недоразумение е общоприето да се счита, че волжките българи са говорили не на обикновен тюркски език, а на някакъв древночувашки. Доколкото езикът представлява един от основните показатали за национална принадлежност, дотолкова считат потомците на волжките българи за чуваши.
Поради тенденциозния анализ на езиковите данни редица руски и чуждестранни тюрколози, примерно Н. А. Баскаков, правят извод, че чувашите са „едно от разклоненията на древния български народ“, запазило „до сегашно време особеностите на този език, характеризиращи се с български черти“. В съответствие с този извод и при класификацията на тюркските езици чувашкият се причислява към „българската група езици“. Според руският съветски лингвист-тюрколог проф. Николай Баскаков към нея „се отнасят древните езици – българският и хазарският – и съвременният чувашки език“ (Н. Баскаков, Введении в изучение тюркских языков – с. 231, Москва, 1969).
( ПРОДЪЛЖАВА ... )