Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.06.2016 01:29 - Съпругата на Ото Куусинен за Георги Димитров и други от Коминтерна
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 1435 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 25.06.2016 00:45

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Съпругата на Ото Куусинен за Георги Димитров и други от Коминтерна

        Както всички знаем, Георги Димитров е герой от Процеса в Лайпциг по подпалването на Райхстага, верен ученик на другаря Сталин, вожд и учител на българския народ. Различни са оценките за него, понякога абсолютно противоположни.

            Някои от по-възрастните знаят, кой беше и Ото Куусинен:

  • един от създателите на  Финланската компартия (ФКП е създадена в Москва на 29.08.1918),
  • ръководен деец на Коминтерна (1921-1939 – секретар на Изпълнителния комитет на КИ, 1922-1939 - член на Президиума на ИККИ),
  • член на ЦК на КПСС от 1941 до 1964, секретар на ЦК и член на Президиума на ЦК на КПСС и други висши длъжности в СССР.

Съпругата на Ото Куусинен от 1922 г. е Айно Куусинен, която оттогава познава всички висши функционери на Коминтерна. Многократно се е срещала с Ленин, а през 1926 г. се среща и със Сталин. Тя работи в апарата на Коминтерна от 1924 г. до 1931 г.; от 1931 до 1933 се намира в САЩ, в помощ на Американската компартия;

В края на 1933 г. отново е в Москва, но търси възможност да напусне СССР и това й се отдава, благодарение на контакт с генерал Ян Берзин, ръководителя на съветското военно разузнаване (4-ти отдел на Генералния щаб на Червената армия): през 1934 под името „Елизабет Хансън“ заминава през Венеция и Шанхай за Токио. Там успява да се сближи с правителствени кръгове, включително с брата на император Хирохито. През януари 1935 г. се запознава в Токио с известния съветски разузнавач Рихард Зорге.

През ноември 1937 е извикана в Москва. На 1 януари 1938 г. в 5 ч. сутринта е арестувана и е следствена в затворите на НКВД „Бутирка“ и „Любянка“. По това време там е затворен и самолетният конструктор Туполев, както и редица други познати й висши ръководители и техни съпруги. При разпита е трябвало да признае, че мъжът й Ото Куусинен е английски шионин. Въпреки инквизициите не признава вина и не оклеветява мъжа си.  Мъжът й за разлика от нея не проявява мъжество и не се застъпва за нея. През април 1939 г. й съобщават без да присъства на съд, че е осъдена на 8 години принудителен труд в Лагера Уса на 60 км от Воркута до полярния кръг, където престоява до 1941, а след това до 1946 работи като медицинска сестра в болницата на лагера във Воркута. През декември 1946 г. е освободена, но не получава разрешение да се върне в Москва, а живее в Ростов, Тифлис и едно малко село в Казахстан.

През  май 1949 г. Айно Куусинен отново е арествувана и изпратена в затвора на Лубянка в Москва. Осъдена е за шпионаж в полза на САЩ, тъй като е посетила америакнското посолство. През 1950 г., отново без да се завежда в съд е осъдена на 5 години и 6 месеца лишаване от свобода и е изпратена в Потменския лагер (Потма - на 400 км от Москва по ж.п. линията за Казан). Едва в лагера й съобщават, че за контрареволюционна дейност е била осъдена на 15 години трудово-изправителен лагер.

Две години след смъртта на „великия вожд на всички народи“, на 12 октомври 1955 г. й съобщават, че присъдата е отменена поради липса на доказателства за извършено престъпление. Формално е реабилитирана, получава в Москва малко жилище и малка пенсия, но никога повече не се среща с мъжа си, видния съветски и партиен функционер Ото Куусинен. Когато той умира на 17 май 1964 г., я принуждават да играе на държавното погребение ролята на тъжна вдовица.

 На 28 февруари 1965 г. й разрешават да замине за Финландия.  

Последните си години Айно Куусинен посвещава на написването на автобиографичната книга  Jumala syцksee enkelinsд: Muistelmat vuosilta 1919–1965“. (Господ събаря своите ангели: Спомени 1919–1965.) Saksankielisestд kдsikirjoituksesta suomentanut A. Vuoristo. Jдlkilause: Wolfgang Leonhard. Helsinki: Otava, 1972.

Издателят Волфганг Леонхард спазва желанието на авторката книгата да бъде публикувана след смъртта й. Айно Куусинен умира на 1 септември 1970 г.

Книгата е потресаваща, но тук и засега публикувам само споменатите интересни за мене, а надявам се и за други, извадки.

 

ГЛАВА ВТОРА: Коминтернът (стр. 25 - 70) - Извадки

 

Стр. 25: „От 1924 до 1933 година аз работих в Комунистическия Интернационал, Коминтерна. Преди това, преди пристигането в Москва, почти нищо не знаех за тази организация. Но скоро получих възможността достатъчно близко да се запозная с „щаба на световната революция“. През 1921 г. мъжа ми го назначиха за секретар на Изпълкома на Коминтерна. Между другото той се занимаваше с разработването на устава и основните направления на дейността на тази организация. От есента на 1992 г. аз участвах във вечерните обсъждания на работите на Коминтерна, Събираха се обикновено у нас в квартирата, в хотел „Люкс“. Нерядко у нас идваха Раковски и Пятницки, и двамата от Коминтерна.

. . . . . . . . . .

Стр. 26: От Куусинен и неговите колеги научих, че още много преди революцията от 1917 г. Ленин мечтаел да образува международно обединение, което да се занимава с подготовката и осъществяването на революции в други страни. На смяна на старите, капиталистическите правителства е трябвало да дойдат болшевишки, комунистически. През декември 1918 или януари 1919 Ленин събрал в Москва свои приятели и съратници на съвещание. В него участвали и много от ръководителите на неуспелия комунистически метеж от 1918 година във Финландия. Обсъждали са се въпроси за създаването на централизирана интернационална организация на комунистите. Която да замени Втория Интернационал. Щабът на организацията трябвало да се намира в Москва.

. . . . . . . . .

Стр. 28: Ото написа уставът на немски, а комунистът Вилхелм Кьонен от Германия получи задачата да му направи стилистична редакция.

На третия конгрес за председател на Изпълкома на Коминтерна беше избран  Григорий Зиновиев. Членове на Коминтерна станаха на този конгрес, ако правилно помня, тридесет и девет комунистически партии, повече или по-малко реално съществуващи. Обаче след конгреса те все повече започнаха да се отдалечават от интересите на работническото движение в своите страни и все повече да се приспособяват към целите на ръководството на Третия Интернационал, намиращи се в Москва. Аз съзнателно говоря за „повече или по-малко реални“ комунистически партии, та нали някои от тях се състояха всичко от няколко члена, иначе казано, съществуваха само на хартия. То бяха дребни рибки, уверяващи, че са акули.

Накратко ще опиша структурата на Коминтерна. Провеждащите се в Москва конгреси, на които всяка партия, влизаща в Коминтерна, изпращаше свои представители, имащи право на глас, бяха ТЕОРЕТИЧЕСКИ висшият орган на управление на Комунистическия интернационал. В действителност не е така. За двадесет и четири години съществуване на Интернационала се проведоха само седем конгреса. В интервалите между конгресите ръководството беше поръчано на Изпълкома на Коминтерна, но и той проведе не повече от 17 пленума (ЗАБЕЛЕЖКА: точният брой е 13 пленума). В Изпълкома влизаха 30 души, те се избираха от делегатите на партиите-членки на Коминтерна. От някои от големите партии, например от германската и съветската, в Коминтерна имаше няколко предствители. Те почти всички живееха в Москва.

. . . . . . . . . .

Стр. 29/30:  Скоро беше най-строго забранено на съвещанията в присъствие на чуждестранни комунисти да споменават вътрешните неща в партията. Те не влизаха в кръга на беседите и официалните диспути и се пазеха в най-строга тайна. Останалите компартии пък бяха длъжни да съобщават в коминтерна всичко, което се отнася до тяхната дейност. ЧЕКА имаше право да има свои хора във всяка партия, от членовете на тази партия и осъществяваше строг контрол. Ако чужденец поради наивност питаше, защо в Коминтерна никога не се обсъждат вътрешните проблеми на СССР, той получаваше иронични или уклончиви отговори.

. . . . . . . . . .

Стр. 30/31:  Но най-секретeн беше Отделът за международни връзки, ОМС – мозъчният център, святая сввятих на Коминтерна. Мрежа от пълномощници на ОМС обхващаше целия свят. Чрез тези агенти се отправяха към ръководителите на компартиите заповедите на Коминтерна. Освен това, пълномощниците предаваха на партиите средствата, отделени от Коминтерна за партийна дейност и пропаганда. (За маскировка на този вид дейност се създаваха различни организации, например „ Друзья СССР“ или „Союз мира и демократии“.) През 1920-те години финансовата помощ от ОМС се доставяше зад граница чрез дипломатически куриери. „Резидент“, или иначе казано посредник беше обикновено служител на съветското посолство, лице, притежаващо дипломатическа неприкосновеност. В много страни като посредници при превода на финансовите средства служеха търговски фирми, например „Амторг“ в Ню-Йорк или „Аркос“ в Лондон. Дейността на ОМС не се ограничаваше с това. На отдела бяха подчинени всички тайни търговски предприятия, представителства и секретни служби за информация; отделът се занимаваше също с редактирането, шифровката и разшифровката на донесенията и пропагандата.

Освен това, ОМС беше свързващото звено между Коминтерна и Разузнавателната служба на Генералния щаб, а също между Коминтерна и тайната полиция, названието на която постоянно се променяше: Чека, ГПУ, НКВД, МВД, а сега тя се нарича КГБ. Но сътрудничеството не винаги протичаше гладко, между ОМС и тайната полиция се съдадоха обтегнати отношения. Може би отчасти именно поради това при чистките от 1930-те години загинаха толкова много работници на Коминтерна. Моят мъж изпитваше отвращение към военното разузнаване.

. . . . . . . . . .

Стр. 50: По плановете на болшевиките Германия – водеща промишлена държава, разположена в центъра на Европа – беше идеалният обект. Революция в родината на  Маркс и Енгелс! Даже и само това ... Но, освен теории и емоции, имаше и други по-сериозни причини, поради които бяха избрали Германия за опитен полигон за ленинските теории. От времето на Световната война в Германия съществуваха добре организирани групи от крайно леви. Те ставаха все по-забележими и със своите действия изостряха кризата в страната.

. . . . . . . . .

Стр. 50/56: В 20-те години интересът на Коминтерна беше насочен и към балканските страни. Но не можа да се постигне резултат, освен в България. Пък и там благодарение на многовековните добри отношения между Русия и България. Българското правителство възглави председателят на лявата аграрна партия Стамболийски, но през 1923 г. бе извършен военен преврат и начело на правителството застана професор Цанков. Коминтернът взе решение да се подготви контраудар. Компартията на България получи заповед засега да се откаже от някакви активни действия. След две години подготовката беше завършена, комунистите получиха заповед да убият царското семейство и членовете на правителството. На тържественото богослужение в Софийската катедрала през април 1925 г при взрива загинаха повече от двеста души. Царят и министрите останаха невредими. Главен инициатор на това тайно мероприятие беше Георги Димитров, коминтерновец. За него ще разкажа по-нататък.

. . . . . . . . . .

Стр. 56: Коминтернът готвеше въстания не само в Европа. Още през 20-те години започнаха да се занимават с Китай и Индия. Интересът към Изтока беше голям, затова през 1926 г. Ото стана председател на Комитета за Далечния Изток. Планираше се голямо мероприятие – преврат в Китай, където хаосът каточе ли даваше всички основания да се надяваме на успех.

В университета „Сун Ятсен“ в Москвa се учеха много китайци, като сред тях беше и синът на ръководителя на гоминдановската национално-патриотична партия Чан Кайши (ЗАБЕЛЕЖКА: Става дума за Дзян Дзинго (1909-1988), синът на Чан Кайши, живял от 1925 до 1937 г. в СССР под името Н. В. Елизаров. Той е учил в КУТВ – Комунистическия университе на трудещите се на Изтока, във военна школа, в Академията на Червената армия в Ленинград, а после е работил в Уралския машиностроителен завод. През 1936 г. става член на ВКП(б). През 1937 г. е арестуван, но по ходатайство на китайския посланик е бил освободен и се връща в Китай. След 1949 г., когато войските на баща му Чан Кайши са разбити от Китайската Червена армия и Чан се спасява на остров Тайван, става министър в Тайванското правителство, а от 1972 г. – министър-председател, а от 1975 г. – президент на т.н. Китайска република - остров Тайван). Москва се опитваше да завържи тесни контакти с партията Гоминдан: комунисти се внедряваха в ръководството на тази партия и във въоръжените сили. Чан Кайши получаваше от СССР материална и финансова помощ.

Добре помня един ден на 1926 г., когато китайците от университета „Сун Ятсен“ излязоха с песни и развети знамена към сградата на Коминтерна, за да изразят своята благодарност. Примерно тогава „назначиха“ съветския генерал Блюхер като военен съветник на Чан Кайши. Блюхер (И.Г. – единият от 4-те първи съветски маршали) беше екзекутиран по нареждане на Сталин през 1938 г. Но отношенията между гоминдановците и китайските комунисти започнаха да се влошават след 1926 г., а през 1927 г. настъпи разрив. Чан Кайши се разправяше с комунистите. В края на 1927 г. Коминтернът предприе ответен удар – избухна въстанието в Гуанджоу (Kантон), но Чан Кайши лесно го потуши.

. . . . . . . . .

Стр. 62/63: В средата на 20-те години – не помня точно – Ото като представител на Коминтерна беше поканен в Минск на тържествено заседание при военните. В поканата се казваше, че той ще бъде главният почетен гост и тържеството ще продължи целия ден. Ото изпитваше отвращение към всеки вид тържества, особено ако му се налагаше да говори на руски език.  Той каза, че няма намерение да губи време за всякакви глупости. Заедно с времето за пътуване би загубил денонощие и половина. Аз предложих на Ото да изпрати вместо себе си Василий Коларов (представителя на компартията на България в Изпълкома на Коминтерна). Той обича внимание и с удоволствие ще произнесе речи. „Ти нали винаги изпращаш него по заводите и всякакви тържествени заседания“.

На Ото идеята му хареса и той ме помоли да съобща на Коларов, че от Коминтерна трябва да се изпрати представител в Минск и че той, Коларов, е подходящ за това повече от всеки друг. Както и предполагах, Коларов изпадна във възторг от  предложението. За Минск той замина с нощния влак.

След няколко дни той ни разказа минската си история. Пътувал само за един ден и взел със себе си само чанта с чисти якички и носни кърпички. В съответствие с ранга пътувал в купе първа класа, сам. Когато влакът тръгнал, той се съблякъл и легнал да спи. Спомняйки си за станалите през последните месеци кражби, той внимателно заключил вратата на купето. Преди тръгването Коларов пийнал малко, затова спал дълбоко и се събудил до самия Минск, когато кондукторът почукал на вратата. Коларов скочил, поискал да се облече, но всичките му вещи били изчезнали – даже обувките и чантата. Откраднали всичко, което не било завързано или заковано с гвоздеи. Бедният, останал бос само по едно бельо. Той безпомощно седнал на леглото. През това време влакът спрял, а на перона гръмнал военен марш. Коларов предпазливо погледнал през прозореца и видял група офицери. Някой попитал кондуктора, в кое купе пътува представителят на Коминтерна. Оркестърът изсвирвал марш след марш, а Коларов сидял объркан на леглото. Положението ставало все по-напрегнато, почетният караул и офицерите стояли в стойка мирно и чакали госта. На началника на гарата се наложило да задържи влака и през прозореца на купето започнали да поглеждат любопитни пътници. Накрая някой му донесъл офицерски шинел и ботуши и почетният гост бил изведен незабележимо от другата страна на вагона и откаран с кола ...

Само някои в Москва научиха за това приключение, пък и тогава никой не обръщаше внимание на такива дреболии. И аз може би щях да забравя тази история, ако Коларов не я разказваше с такава ярост.

. . . . . . . . .

Стр. 66/68: Личността на Зиновиевне предизвикваше особено уважение, хората от най-близкото му обкръжение не го обичаха. Той беше честолюбив, хитър, с хората груб и недодялан.

Повечето жени изпитваха неприязън към него: това беше лекомислен женолюбец, беше уверен, че е неотразим. Към подчинените си беше излишно взискателен, а с началството – подмазвач. Моят мъж, който също не беше в никакъв случай ангел, в разговори с мене наричаше Зиновиев безпринципен опортюнист. Вярно е, че известно време беше принуден да се съобразява с него. Ленин покровителстваше Зиновиев, но след смъртта му, когато Сталин започна да се домогва към властта, кариерата на Зиновиев започна да се руши. През есента на 1926 г. го извадиха от ЦК на партията и от Коминтерна. В Коминтерна не бяха огорчени от това. На Ото му провървя – неговият най-добър приятел от руснаците Николай Бухарин зае мястото председател в Изпълкома на Коминтерна.

Карл Радек представляваше СССР на Международном конгрес на мира в Хага на 10-15 декември 1922 г. Конгресът беше организиран от социал-демократическия интернационал на профсъюзите с цел предотвратяване на нова световна война. Зад граница считаха Радек за могъщ болшевишки ръководител. Той беше родом от Австрия, беше участвал в германските метежи, а в Коминтерна се стремеше да бъде винаги забелязан, говореше като специалист по най-разнообразни въпроси. Но върху политиката на Коминтерна не оказваше особено влияние, даже нито веднъж не беше избиран в Политическия секретариат. Трябва да се отбележи, че като много способен журналист той дълги години беше главен редактор на „Известия“. Звездата на  Радек се заклати, когато почти цялата вина за неуспеха с германската революция стовариха върху него. Той беше изваден от Изпълкома на Коминтерна и от ЦК на партията и няколко години заемаше съвсем незначителни постове.

Радек беше малък, плъзгав като смок човечец, обичаше да прави ехидни забележки: той нямаше нито външни, нито някакви други данни на ръководител. Струва ми се, че Лариса Рейснер беше единственият човек, който го намираше за мил и достоен за възхищение. Ото не изпитваше уважение към Радек, отнасяше се към него с недоверие.

Георги Димитров аз вече го споменах във връзка с взрива в Софийската катедрала през 1925 г. След неговото тъжно приключение той работеше в различни отдели на Коминтерна, но всеки път се налагаше да го преместват: него го интересуваха сам запивките и жените. Когато възмущението и жалбите достигаха предела, го преместваха някъде. В Коминтерна просто отказваха да работят с него и го изпратиха в друго здание, в Селския интернационал, при стареца Мещеряков.

Веднъж в кабинета на Ото, когато и аз бях там се втурна Мещеряков: „Другарю Куусинен, трябва да поговорим! Махнете Димитров! Той нищо не разбира от нашата работа, знае само да пие и да съблазнява нашите девойки. Аз не съм началник на отдела, докато той е там! Моля Ви , махнете го от мене!“

Ото обещa да измисли нещо, а когато Мещеряков си тръгна, ми каза смеейки се; „Никой не иска да се свързва с Димитров. Къде да го дяна? Най-добре е може би да го изпратим обратно на Балканите“.

И го махнаха. Заедно с двама други учащи се в Ленинската школа – Танев и Попов. След няколко години, през 1930, и тримата ги преведоха в Берлин.

Когда през 1933 г. те бяха арестувани по обвинение за подпалването на райхстага, Ото използва ситуацията за широка антифашиста акция. Тези тримата се изявиха като невинни мъченици. Коминтернът започна пропагандистска война.

С публикации той оказваше голямо влияние върху профсъюзите от цял свят. На лайпцигския процес нацистките ръководители претърпяха морално поражение, а Димитров произнесе своята знаменита политическа реч.

В Москва наистина не вярваха, че Димитров може сам да подготви „ политически издържана пламенна реч, той и на немски говореше недобре. Затова Ото получи задание да напише дълго, вдъхновено обвинение срещу фашизма. Димитров трябваше да прочете тази реч като своя.

Да отнесе текста на речта, в Лайпциг замина ......

 

(продължава)

 

 




Гласувай:
3
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 3290353
Постинги: 3339
Коментари: 877
Гласове: 877
Архив
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031