Култ към Вожда и държава на Вожда
Във всички държави на Европа след началото на 20 век имаше силни тенденции към авторитарни, антидемократични политически концепции, чието приемане се подхранваше след 1918 г. и от разочарованието от плуралистичната демокрация и масовата мизерия. Като „Култ към Вожда” се схващаше даже и преклонението пред Владетеля в дадена монархия, обосновано с нещо като идеята за Божията милост.
Първата световна война предизвика разочарование от образа на императора-герой, но засили при националистите копнежа за Вожд-герой.
В партийна концепция това беше превърнато едва от възникващия фашизъм: отначало – с Дуче Бенито Мусолини в Италия, после – с Каудилио Генерал Франко в испания, но също и с култа към „бащицата’ Сталин в Съветския съюз.
По по-друг начин започна култът към Хитлер 10 години преди заграбването на властта – след Хитлеровия метеж през 1923 г., от чийто поражение Хитлер си направи извод, че Национал-социалистическата германска работническа партия, трябвало да стане една строго ръководена вождистка партия и че самият той бил определен за „спасяването” на Германия, след което дойде очакването на партийният актив в Него.
Германския култ към Вожда вървеше следователно заедно с развитието на НСГРП в масова партия и служеше на нейната интеграция, ударна сила и разширение. Той не беше присаден през 1933 г като в Испания или Русия към една налична централизирана военна диктатура с цел нейното осигуряване, а превърнат в организационен принцип на вождистка държава, създадена чрез незаменимо подвключване на всички съществуващи управленчески и правителствени институции.
След смъртта на държавния президент Фон Хинденбург (1934) Хитлер се превърна във Вожд (Фюрер) и имперски канцлер, както и главнокомандващ на Въоръжените сили (Вермахт). След 1938 г. правителственият кабинет повече не се събираше на заседания.
За разлика от Германия след Вожда Хитлер, в Съюза на съветските „социалистически” републики, след смъртта на Сталин, в течение на десетилетия си тлееше принципът на „харизматичната личност на Вожда”, която продължаваше да ръководи и ориентира конкурентните сили в държавата и Партията чрез своята „воля”.
Оказа се исторически, че (поне засега) в държава, преминала през тоталитарния тип социализъм, болестта „КУЛТ КЪМ ВОЖДА” се преодолява по-трудно и по-продължително, отколкото в държава с капиталистически икономически ред и буржоазен тип демокрация.
В България болестта продължава и до днес ...