Цената на мълчанието ... (Тодор Живков, 1993)

         Поех цялата отговорност. Цялата. В това число и за неща, които не съм знаел. И за неща, вършени зад гърба ми. До ден днешен не съм визирал никъде, по никакъв повод, конкретни имена.

         Превърнаха ме в изверг, обсебил еднолично властта, разсипал политика, икономика, култура, религия. Мълчах.

         „Юнаците ноемврийци” ... Отдавна трябваше да изляза с едно простичко предложение. Мълчах не толкова, за да им запазя човешкото достойнство.

         За мен най-важното беше да се съхрани спокойствието, увереността на народа. Ако цената трябваше да бъде оплюване, охулване, съдене на държавния глава и създаване на мит за „легендарните превратаджии, свалили след дълга изнурителна борба диктатора Живков, с готовност приемах тази цена.

         Следях как се задвижи пропагандната машина. Една лъжа, повторена десет пъти се превръща в истина. През тези години лъжите се преповтаряха десет хиляди пъти.

         Не съхраниха обаче нито спокойствието, нито увереността. Напротив.

         „Ноемврийците” сами повярваха в легендите за себе си, които първоначално, все пак доста умерено, се опитваха да прокарат. Не ги обвинявам. Десетки журналисти, някои твърде талантливи, и затова лансирани на времето от мен самия, услужливо доизградиха, дозапълниха с перата си образа на „несъгласните”. Но това вживяване в несъществуващото придобива постепенно застрашителни размери.

         Мисля, че е крайно време народът да научи истината. За да не му се прикачи бремето, да е длъжник на „активни борци против тоталитаризма”.

         Затова предлагам: Публикуват стенограмите от заседанията на Политбюро на ЦК, на Секретариата, на ЦК на БКП! Мисля, че ще се намери фирма, която да спонсорира подобно начинание. И твърдя, че тя няма да е на загуба.

         Ще се прочете, какъв мерак беше да успеят да сверят часовниците си с моя. Каква страст към надприказване, която прикриваха с интригантство, с фарисейски жалби. Например, идват при мене Петър Младенов, после Андрей Луканов и приплакват, че не смогват да се изкажат, да се вредят от Добри Джуров, Гриша Филипов, Пенчо Кубадински, които говорят много на заседанията на Политбюро. Затъжили се бяха дори, че въпросната словоохотливост и за мен е много уморителна. Принципно бях съгласен с тях, че всяка постановка може и трябва да се поднася сбито, не многословно и обстоятелствено.

         Гових с Гриша Филипов. Той се съгласи и изказванията му станаха кратки и премерени.

         Казах и на Добри Джуров. „Моля те, Добри, не говори така пространно. Преценявай кое е важното, защото и то потъва в многото приказки. И после, разбери, не може да си компетентен по всички въпроси. Някак несериозно е да вземаш отношение по всичко”. Но той ме парира: „Мога да говоря дълго, при това не мисля, че съм некомпетентен. При мен има всякакви специалности”. С това разговорът ни се изчерпа. С Добри Джуров съм преживял какво ли не. Може да звучи странно, но понякога спомените изместват и оправдават последващите прояви. От друга страна не можех и не мога да виня Добри Джуров за постепенната неадикватност в оценките. Уви, годините са неумолими. Ум, памет, борбеност, самостоятелност ... – всеки ден се излъчва по малко. Затова бяхме взели решение и аз, и всички с подобен житейски товар, до края на 1989 – началото на 1990 година да бъдем освободени от активна политическа дейност.

         С Пенчо Кубадински умишлено не разговарях, за да се запази неподправен и несмутен „акцентът” в партийносто ръководство.

         В стенограмите от заседанията са съхранени всевъзможни изказвания – конструктивни, стегнати, има и пространни, и досадни. Свенливо се спотайват и „сентенции”, и хвалебствия, изричани и от главните герои – Андрей Луканов, Петър Младенов. Отразяват мненията на всички присъстващи по основните въпроси, внасяни за разглеждане. След техния прочит ще стане ясно, в каква обстановка е работено. Какъв е бил стилът на „диктатора” Живков. Попречено ли е някому да се изкаже. По някои въпроси заседанията се точеха с дни. От стенограмите ще се разбере черно на бяло, при това документално. Как са се противопоставяли тези слагачи. Нямали ли са право да отстояват собственото си мнение. И въобще имали ли са собствено мнение по повдигнатите и дискутираните въпроси.

         Жалко, че не може да се чуе как чуруликаха, как припяваха, как ръкопляскаха пред мен, за да проявят легалната си „съпротива”. Но сам по себе си текстът от стенограмите е достатъчно красноречив.

         И същите тези чучулиги, тия песнопойци днес твърдят, че режимът на Живков е крепил строя, срещу който те негласно, но убедено са се борили. Такава низост!!!...