Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2011 14:35 - БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА – Георги Марков (1977 г)
Автор: iliaganchev Категория: Забавление   
Прочетен: 3825 Коментари: 8 Гласове:
0

Последна промяна: 07.02.2011 14:36


БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА – Георги Марков (1977 г) – видове комунисти
Едва ли някой би могъл да оспори, че животът на всеки български гражданин се намира в постоянна и цялостна зависимост от властта на режима, който управлява страната. Това се отнася както за правото на живеене, така и за начина на живеене. Точно както Джордж Оруел описа в романа си „1984“, мислите и действията на всеки човек у нас се надзирават и контролират от властта и нейните органи. По своята всеобхватност този контрол надминава всички познати от историята диктатури. Нещо повече, развитието на всекиго у нас, независимо от способности и недостатъци, се предопределя от отношението на властта към него. По пълно подобие на СССР режимът у нас е иззел правото на общество, обществени групировки или отделни лица да имат своя решителна дума, свой критерий за правилно и погрешно, свой компас в движението си. Вместо това властвува критерият на режима, който се определя главно от политическите нужди на деня и следва ограничена, но много гъвкава доктрина.

Затова съвсем естествено е желанието на всекиго да знае кой стои зад тази власт, кой я представлява, кой се отъждествява с нея. Кои са хората, които командват движението на обществената машина, тези, които издават заповедите, и тези, които ги привеждат в изпълнение. Кои са тези, на които историята би могла един ден да потърси отговорност? Първият и съвсем официален отговор е, че властта принадлежи на Българската комунистическа партия и нейните поделения. Това наистина е така. Аз поне смятам земеделския съюз на фамилията Трайкови за не повече от цветарска организация, която помага за разкрасяването на партийния дом при тържествени случаи. По-точният отговор е, че властта у нас принадлежи на БКП, която управлява страната от името на Съветския съюз. Така че силата на властта, с която ръководните другари у нас разполагат, им е делегирана от една чужда държава, световна сила — Съветския съюз. Тук искам да бъда напълно и категорично ясен: абсолютно никакво важно, сериозно или що-го-де значително решение у нас не може да се вземе без предварителното съгласие на Съветския съюз. Това може би намалява в известна степен пряката отговорност на хората, които управляват нашата страна и които без съмнение изпълняват покорно онова, което им се нарежда. Подчертавам тези основни и очевидни истини, защото в тях се съдържа голямата вътрешна драма на Българската комунистическа партия, която е оформила биографиите на всички живи и мъртви партийни дейци. Тук аз съм напълно съгласен с партийното твърдение, че определящият фактор в живота на всеки български комунист е верността му към Съветския съюз.

Но какво представляваха хората, които ни управляваха? Откъде бяха дошли, как се бяха издигнали, как работеха, какъв беше техният вътрешен живот, какви бяха интересите им, характерите им? Още през петдесетте години хранех голямо любопитство към другарите от висшето ръководство. Тогава за мен, както за всички обикновени българи, енигматичното Политбюро живееше на някакъв далечен и недостъпен Олимп и нам се разрешаваше да зърнем боговете и да им се поклоним два пъти годишно — по време на първомайската и деветосептемврийската манифестация. Колко пъти се взирах в техните портрети, в които сякаш нарочно лицата им имаха еднакви изрази, и се питах — какво представляват те? Човек не можеше да разбере нищо от речите им, защото сякаш всичките им речи се пишеха от един и същ човек и произнасяха горе-долу с един и същ глас. Това беше периодът на почти митологичното съществуване на Политбюро. Малко по-близки и разбираеми бяха образите на някои от министрите, на районните секретари и на някои офицери. Така че лицето на властта пред нас се представяше преди всичко от преките началници, повечето от които бяха членове на партията. Чрез тях и тяхното поведение ние трябваше задочно да си нарисуваме образа на голямата власт. Обикновено те бяха хора, чийто живот се ръководеше от един основен и прост принцип — да се задържат на мястото, което им е дадено, и ако могат, да се издигнат нагоре. Нормално в приложението на този принцип не се съблюдаваха скрупули. Всички те сякаш строго се придържаха до даден им образец за средствата, с които могат да се издигат. И все пак в изпълненията на тази стандартизирана песен на партийната кариера можеха да се доловят различни гласове и понякога силни дисонанси.

Впоследствие, по времето на Хрушчов, голямото ледено разстояние между върха и низините бе значително намалено. Особено у нас — членове на Политбюро начело с първия секретар започнаха да разширяват кръга на личните си връзки и да се обграждат с повече и по-различни хора. Това беше и времето, когато литературната кариера ми даде възможност да срещна, видя и наблюдавам отблизо голяма част от главните герои на нашата обществено-политическа сцена. Моите наблюдения бяха улеснени и от факта, че почти всички бивши и настоящи партийни дейци внезапно почувствуваха нужда да говорят и пишат за себе си. Сякаш всеки от тях някак необяснимо бе изпитал необходимостта да оправдае себе си за това, което е, а по-простите характери направо изявяваха претенции за безсмъртие. От около 15 години насам нашата страна се залива от пороища мемоарна литература, която обхваща главно военния и предвоенния период. В стотици книги надълго и нашироко се описват всевъзможни подвизи и сякаш по взаимно съгласие разни автори наливат бетон в твърде съмнителните сгради на своите политически биографии. Имам всичкото основание да поставя под голямо съмнение огромната част от тази по принцип самохвалковска литература. Наистина не вярвам в много от героическите легенди, според които в България преди войната не е имало нищо друго освен комунистически герои и фашистка полиция. На тези писания и на техните „художествени“ епигони, фабрикувани от писатели у нас, трябва да се гледа като на част от упоритото фалшифициране на близката ни история, като съзнателно изопачаване на хора и събития. Самата официална история на Българската комунистическа партия представлява сборник от крещящи лъжи и премълчани или размазани истини.

Но на моя литературен и граждански въпрос „Кои бяха хората на властта у нас?“ можах да си отговоря по-пълно и убедително едва през 1968 година. Тогава личните ми впечатления от мнозина получиха документална подкрепа или опровержение от действителност, която лично не познавах. Нещо повече, ровейки се в архивите, видях, че още навремето, през т.нар. антифашистка съпротива, ясно са били оформени четирите групи партийни дейци, които по-късно до наши дни щяха да играят важна роля в живота на нашия народ. Слушателите ще ми простят това отклонение, защото чрез него могат да се видят корените на много неща, станали у нас през петдесетте и шестдесетте години, и да се долови истинският лик на режима.

През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновремения период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов. В своето разнищване на комунистически организации и конспирации Никола Гешев бе проявил невероятно умение и ми се струва, че неговата мрежа от агенти е работила доста безупречно. Така че сведенията, отразени в протоколите на разпитите, които той лично е водил, без съмнение отразяват истината. Парарелно с работата ми върху архивите аз се срещнах и разговарях с хора, които лично са били подследствени на Гешев или са имали работа с него.

Човек може да разбере чувството, с което прелиствах страниците на съдебни процеси и полицейски разпити, хиляди страници от показания, които обхващаха имена на много мои живи познати, кръстосали се по един или друг начин с убити комунисти. Прегледах архивите на видни комунистически герои, като Йорданка Чанкова, Лиляна Димитрова, Малчика, Йордан Лютибродски, цялата група от процеса на ЦК начело с Антон Иванов, където бяха Трайчо Костов (страниците за когото липсваха) и Вапцаров, докато стигнах до малко известни имена на родови комунисти или техни съмишленици. През ръцете ми минаха доклади и докладни записки на агенти с различни имена или цифри, на обикновени полицаи или полицейски началници, където с хладна точност се установяваха известни факти. Чрез някои от досиетата можеше да се проследи целият процес на пречупване на арестант или свидетел. От почерците, с които бяха написани показанията, човек можеше да долови конкретната и неумолима действителност.

Но моето първо и най-непосредствено впечатление беше за огромната разлика между това, което се съдържаше в тези документи, и картината, представяна ни от официалната мемоарна литература като цяло. Разлика, която се отнасяше преди всичко и главно до характера на тези герои и до естеството на тяхното участие в борбата. Следвайки партийните рецепти за евтин героичен патос, мемоаристите у нас съзнателно подминават човешкото поведение и човешкия образ на героите, които те описват. Една красноречива и силна сама по себе си действителност се подменя с ужасно сантиментален и примитивен патос. Вътрешната драма на тези хора, изправени пред смъртта, трагичното раздвоение между повелите на живота и повелите на партията, острият конфликт между житейски реализъм и партиен фанатизъм — всичко това се подменя с подсладени кралимарковски легенди. Простата и ужасна конкретност на определени действия и състояния е заменена с дежурни лозунги.

Целият този документален материал пред мен разкри трагичните образи на обречените герои на тази сурова българска драма и някак естествено ги раздели на четири условни групи:

комунисти — идеалисти,

комунисти — съветски агенти,

комунисти — приспособленци

и случайни комунисти.




Гласувай:
0



1. анонимен - Кощтунството на грешника
07.02.2011 17:24
В -най ново време четох архивите на народния съд гр. Враца там попаднах на такива факти който издигат човека комунист на педиастала на героя от най- чистия образ на човешкия статус Но такива като Марков който ги е обзела ръждивата мисъл да доказват ,че не може да съществува такъв образ такива хора просто бъркат в душевния мир на тези човеци на бъдещето който в ония години ги е имало Аз ще Ви разкажа за такъв човек В 1944 година месец февруари попаднах в ареста на врачанската полиция въпреки че бях дете Там заварих в килията бай Кърстю от с.Каменно поле един обикновен селянин беше тръгнал да събаря фашизъма Този човек беше целия в сини насядания от боя който беше понесал при разпитите Нима този човек не е герой комунист
цитирай
2. анонимен - Кощунство на грешника Камен Ангелов не е анонимен
07.02.2011 17:30
Съжалявам че не написах името си не съм анонимен горното го пиша съвсем убедено и такива като Г Марков са готови да влезът в ортаклък с дявола но да доказват да ама Вие защо биете негрите
цитирай
3. анонимен - xtGNxuPQowo
24.05.2011 22:04
AKAIK you've got the anwesr in one!
цитирай
4. анонимен - HPkeIrSTlVj
24.05.2011 23:58
I feel so much happier now I unedsrtand all this. Thanks!
цитирай
5. анонимен - pdLffiNTsLPVorya
25.05.2011 08:06
Hey, that's the graeestt! So with ll this brain power AWHFY?
цитирай
6. анонимен - cmYTPJfbVUMRJkuu
25.05.2011 13:08
bEMv01 <a href="http://ofobfxyvgili.com/">ofobfxyvgili</a>
цитирай
7. анонимен - DGQccaDk
25.05.2011 14:08
2ooCC5 <a href="http://eenrrsbxffcq.com/">eenrrsbxffcq</a>
цитирай
8. анонимен - NvHNoOflq
25.05.2011 19:19
VonRnM , [url=http://zcodcysrwvma.com/]zcodcysrwvma[/url], [link=http://vfloozkuukaq.com/]vfloozkuukaq[/link], http://kemdaawmbbzt.com/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 5263148
Постинги: 4968
Коментари: 877
Гласове: 1345
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031