В народно-демократичните концлагери на Северна Корея
Или: Как Шин Дон-юк отново стана човек?

         Той е роден в Северна Корея, на 29 години е, от които първите 22 е трябвало да прекара в един концентрационен лагер. После му се отдава драматичното бягство на свобода. Сега го нападат кошмари и чувство за вина.

         Първите му детски спомени биха могли да бъдат свещичките на торта за рожден ден, пързалката на детската площадка, вкусът на малинов сладолед. Или просто ласките на майка му, награда за първите последователни изречения, успокоение след падане и счупено коляно. Първият детски спомен за повечето хора е изразът на топлина и семейно спокойствие. За Шин Донг-юк най-ранното, което той си спомня, е една екзекуция.

         Когато отива на срещата с журналиста в един от ресторантите на южнокорейската столица Сеул, прави впечатление на мил млад човек – с джинс, разкопчана риза, модна прическа. Но веднага се усещат и бдителните му очи, които избягват прекия поглед на събеседника: те постоянно се движат насам-натам, като че ли искат да избягат от някого и от нещо; очи, които обхождат недоверчиво за дебнещи опасности.

Шин отдръпва леко левия си крак и когато посяга за картата с менюто, се забелязва, че ръцете му са малко деформирани, а върхът на десния среден пръст е отрязан. Боже би това го вижда само човек, който вече е предупреден. Журналистът е научил за това от една организация на пострадалите от изтезания, която е проучила Шин и описва измъченото му тяло като „карта на страданието на жертвата”. Следи от един невероятен живот.

         След малко Шин Донг-юк, който е роден в северокорейския „Наказателен лагер № 14” и е прекарал 22 години от живота си до успешното и драматично бягство, започва да разказва. Отначало бавно и колебливо, а след това все по-бързо и без задръжки, като че ли е забравил заобикаляшите го, като че ли търси думите, чрез които да се освободи от тежестта.

Това, което Шин разказва, не може да бъде проверено във всеки детайл, но експертите считат, че е правдоподобно и автентично: то е историята на едно момче, което е носило в себе си „отровена кръв”, взето в ареста заради "незаконното  емигриране от републиката” на двамата си чичовци, които той никога не е познавал.

Шин е бил на 4 години, когато по високоговорителите в лагера внезапно загърмява съобщение, майка му го хваща за ръка, и го повежда към големия площад в близост с електрическите огради до река Таедонг. Там са се били събрали вече хиляди. На един стълб е бил завързан затворник, пред него са стоели охранители, с пушки готови за стрелба. Мъжът с микрофона изкрещява нещо за "вина" и "наказание". Следват изстрели. После тялото се смъква на дървеното скеле. Тогава бликва кръв. Следва извозването.

         Шин е бил на 7 години, когато отново преживява нещо подобно. В следобедните часове той трябва да рови с лопата в каменовъглената мина на лагера, една опасна работа, а сутрин – на училище. И двете са лоши, уроците може би малко повече. Тъй като надзирателите са учителите и те не допускат нищо да мине, нито неподчинение, а още повече кражба. Едно момиче от класа му тази сутрин посегнало на общата собственост, рискувало, тъй като заболяло от глад, обиколило зад една свинска кочина и напълнило с една шепа царевични зърна блузата си. Но не щеш ли се провел отново контрол – всеки трябвало да изпразни джобовете си.

         Всички знаели 10-те заповеди, валидни в лагера, но често трябвало да ги повтарят. Правило 3 гласяло: „Всеки затворник, който открадне храна, веднага ще бъде разстрелян.” Но до това не се стигнало въобще. Надзирателят, вбесен, заповядал на виновната на застане на колене. И я заудрял с тоягата си по главата. Всички трябвало да гледат, как мъжът се разправя с момичето. Малката се свлякла, загубила съзнание и повече не се събудила ...

         Шин бил на 13 години, когато една нощ станал свидетел на една чудовищна сцена, опасна за живота, но евентуално носеща отплата. Майката разговаряла шепнешком с неговия брат, по-възрастен с 8 години. Необикновеното е, че той изобщо е бил там, тъй като – както и постоянно отстранения им баща – е бил разпределен в друга бригада. Още по-необикновено е било това, че майката е готвела една порция ориз, от седмици не бил вкусвал това ценно ястие. Двамата уговаряли нещо, което в лагера се е считало за изключително престъпление: бягство.

         Не зная, какво ме ядоса повече: това, че те са скрили очевидно ориза от мене или самият им план”, казва Шин. „В намеренията на двамата аз очевидно не играех никаква роля, но те знаеха, че съгласно валидните за лагера правила щях да бъда привлечен за съучастник. Правило № 1 гласеше: Всеки, който подпомага на беглец или знае за опит за бягство, ще бъде веднага разстрелян както и бягащият. В този момент аз знаех какво трябва да направя.”

         Шин излиза от бараката под предлог, че отива до тоалета, но бързо се отправя към най-близкия срещнат надзирател и му съобщава плана. Сега очаква отплата за своята информация, като плъх, който е извършил всичко според нарежданията, иска да стани водач на класа за своите агентурни заслуги, иска да получи допълнителни дажби, та най-после да се нахрани до насита. Но не получава нищо от споменатото, тъй като надзирателят – както Шин по-късно научава –самият решил да се представи пред началника си, твърдейки, че лично е разкрил плана за бягството.

Шин е хвърлен в едно подземие. Разпитват го отново и отново. Не знае, какво искат от него, той е казал вече всичко. Изтезават го. После го окачават с главата надолу, друг път го надвесват бавно да се пече на огън, докато припадне от болка. Повече от шест месеца продължава  всичко по този начин. Една сутрин го изваждат от дупката, той вижда баща си, който очевидно също е бил измъчван. Вързват очите на двамата, завързват ги и ги хвърлят в задната част на една кола. Шин мисли, че ги водят на екзекуция. Когато отново им разрешават да гледат, те веднага разбират, къде се намират: на плаца за екзекуции. Пазачите ги откарват напред, надзирателите вдигат оръжие за стрелба.

И тогава Шин разбира, че неговият ред не е дошъл: този, който е привързан към стълба и е с уста напълнена с малки камъчета, за да не може да извика в последния момент нещо неучтиво срещу лагерните надзиратели или политическото ръководство на страната, е неговият по-голям брат. А жената, за която извергите са поставили всъщност бесилка, е неговата майка. „В първия момент не усещах нищо, освен облекчение, вдишване на въздух, че още не ми е дошъл редът.”

         Журналистът го пита: „А какво беше последвалото чувство?”

Шин отговаря: „Гняв и бяс. Гняв, бяс и възмущение към майка ми и брат ми, които с опита си за бягство бяха се изложили на такива опасности.”

         По онова време (1996 г) като 14-годишен Шин Донг-юк и за момент не си бил помислил да обвинява своите надзиратели или да поставя под съмнение нечовешките лагерни правила. Той функционираше в този концлагер, който от рождението му за него беше Родина, перфектен продукт на околната среда. Така че той не можел да изпитва „по никакъв начин съчувствие”, когато в този ден неговите най-близки напуснали живота.

(Продължение на прегледа на книгата)

         Шин бил по-скоро отблъснат от сълзите, които се стичали от очите на баща му, поставен на първия ред на мястото за екзекуция. Затова и избягнал, изстуден до сърцето си, да отговори на последния поглед, който майка му отправила към него: контакта с очи, който тя търсела.

         Шин и до днес не знае, как да се справи с безмислостната си твърдост оттогава. Той прави опити за обяснение, отхвърля ги, заеква, поти се, дулго мълчи. След това се опитва отново да започне. „По онова врем не познавах никаква обич, не знаех какво е привързаност”. Пауза. „Майка ми винаги ме биеше, беше ми съперничка за хранителните дажби.” Пауза. "Бях отглеждан, за да върша работа Аз бях роб, не, и по-малко. Бях животно."

         Споменът го сломи, последва дълго мълчание.

. . .

         На една сателитна снимка се вижда Северна Корея –като черна дупка с един единствен незабележим светъл пункт, столицата Пхенян, където поне частично има електричество. Затова пък наоколо светлее цяла Източна Азия като континент от диаманти: Токио, Тайпе, Шанхай са силно осветени.

Сеул е единственото бляскащо кълбо, като запалено от чудни свещички; улични светлини, светлини от жилищата, неонови реклами предодоляват нощта: тук в Южна Корея живеят усспелите на 21-ви век. А там, насевер близо до демаркационната линия, е домът на бедността, сенчестото царство, срамното петно на Азия – „демократичната народна република”, чиито 24 милиона жители в рамките на една зона голяма колкото Англия, буквално биват държани в мрак. Потънали в невежество.

         Войната, която бушуваше от 1950 до 1953, циментира разделението на страната. До края на 60-те години индустриализираният Север все още беше благополучната Корея. Днес южните корейци имат среден доход на глава около 18 пъти по-висок от тзи на северните им братя.

         Комунистическите диктатори показаха, какво политиците могат да докарат в най-лошия случай – като съсипаха една държава сцялата й помишленост и селско стопанство, а населението превърнаха в мъченици на глада. Опиращи се на един абсурден култ към личността, те изградиха всеобхватен апарат за подтисничество. И многократно заплашваха да превърнат Сеул в „море от пламъци". Това, че фюрерите от Пхенян се опитват да изнудват света с ядрената си оръжейна програма, още повече изостря ситуацията.

         Една сталинистка династия: След „великия вожд” Ким Ир Сен последва неговия син, „любимият вожд” Ким Чен Ир; а когато преди няколко месеца той умря, дойде неговия наследник Ким Чен Ун – съгласно пропагандата „изпратения от небесата” вожд, на чието сърце не лежи нищо друго така, както благото на народа му. Сателитните снимки обаче показват вилите на господстващия клан, вклчително и плувнитът им басейни. Ким младши, сегашният вожд е на 29, т.е. на същата възраст като нашия Шин, само дето е имал правото да учи в швейцарски училища.

         „Не съществува въпрос за човешките права в тази страна, тъй като всеки тук води възможно най-достойния и най-щастлив живот”, обявява Северокорейската осведомителна агенция храбро над изпепеленото царство. Международните наблюдатели, които в известна степен могат да пътуват свободно из Северна Корея, рисуват – като малкото, които са успели да се доберат до Пхенян – друга картина. "Амнести интернешънъл" в своя доклад за 2012 г. оценява, че в Северна Корея до 200 000 души са държани в наказателни лагери. В най-лошите затворниците биват считани за „непоправими”.

         Лагер № 14, в който е бил Шин Донг-юк, е един такъв „район под абсолютен контрол”. Големият комплекс е заобиколен с охранителни кули и електроогради; на планинския терен се намират каменовъглени мини, шивашки работилници и свинеферми. В примитивните бараки, много от тях с лице към плаца за екзекуции, обитават около 15 000 човека. Лагерът, който съществува от 1959 година, се намира в провинция Южен Пхьонан – отдалечен само на 70 км от столицата Пхенян и на 280 км от Сеул.

За никоя от тези две столици Шин даже не е чувал в концентрационния лагер до 13-тата си година. Учителите са се ограничавали в своите занятия върху основните аритметични действия, азбуката, правилата в лагера. Шин също така не е бил запознат с вездесъщия иначе в Северна Корея култ към личността на режима, очевидно са считали за излишно в лагера да подлагат на промиване на мозъка прокълнатите на вечно задържане затворници. И докато навсякъде в страната рожденните дни на „великия” и на „любимия” са били неработни, то робията в лагерите със повишена сигурност си е продължавала непрекъснато. „Животните не се нуждаят от почивни дни”, казва Шин.

         И сега, 7 години след бягството, Шин не пропуска нито едно парче месо. То някога в лагера е било неговата мечта за свободата: да се наяде донасита, да се наслади на аромата, на вкуса на пърженото, печеното, вареното месо от всякакъв вид – само моля без плъховете. Защото в лагера му се случвало понякога да ги улови и тогава му се струвало, когато ги печал на огъня и ги поглъщал с костите, че са деликатес.

         В ретроспекция, го отвращава сладникава миризма, въпреки че той знае, че без гризачите, както и откраднатите зеленчуци от полетата, само с постоянната рядка зелева супа, едва ли би успял да оживее.

         Раждането си, съществуването си в лагера Шин дълго време е считал за най-ествественото нещо на света. Както и подчинеността. Когато в първите си години гледал през един прозорец, как един надзирател злоупотребява с майка му, той го считал за съвсем нормално – надзирателят да си позволява насилието, а майка му да мълчи.

         Точно в лагерното подземие Шин преживял за пръв път някой да се погрижи за него: един по-възрастен затворник се грижел за раните му, успокоявал го. И въпреки това по онова време Шин не е бил дорасъл до това да се довери напълно на човека, когото наричал просто „чичо”. След екзекуцията на майка му и брат му той повече никога не видял този старец. Продължил в лагерната рутина, в морално ничията земя, наклеветявал своите колеги по работа за едно хранене, крадял, когато можел да обвини за това престъпление другите.

         Всичко се променило, когато дошъл един нов затворник в лагера през 2004 година: Пак Йон Чул, авторитетен човек, „политически”, от номенклатурата в Пхенян, с роднини в Китай. Тогава Шин бил навършил 20 и предполагал, че сигурно има още нещо ново, което ще може да види през живота си, без да знае, какво точно търси. Пак бил за него едно откровение. Той знаел не само, че земята е кръгла, но и че има компютри. Той се е хранил в превъзходни ресторанти и познава много месни ястия.

         Надзирателите закрепили Шин към този Пак, трябвало да го шпионира. Но сега иначе доброволният предател се отказал от благодетелствата, които би могъл да очаква за своята агентурна дейност и казвал на надзирателите, че нищо не се случвало: това било първото осъзнато, самостоятелно решение през живота му – началото на раздялата с животинското робско чувство, началото на превръщането в човек.

         Новодошлият, който му станал приятел, имал за Шил далече по-важна функция от това да му осигурява допълнително хранене: Той му показал перспектива. За пръв път помислил за живот извън лагера. Заедно те обмислили план за бягство – и на 2 януари 2005 г. имали невероятното щастие. Били разпределени да събират дърва съвсем близо до източната ограда на лагера, а надзирателите им пропуснали наблюдението в един момент. Тогава двамата лагерници изтичали, надявайки се, че ще могат да се пропълзят под оградата.

         Шин бил по-бърз, но се спънал в снега. Пак се докоснал до оградата или получел силен токов удар. От тежестта му се образувал малък отвор. Шин не се поколебал нито за миг, пропълзял през тялото на мъртвия си приятел и преминал оградата. Получил тежки изгаряния на краката, но успял. Продължил да се плъзга, кървейки и накуцвайки. „Аз нямах цел, не знаех къде е Китай, исках само да се махна от лагера, все по-далече.”

         Нахлул в една къща, откраднал армейска униформа и храна. На черен пазар успял да осребри откраднатото – за пръв път в живота си държал банкнота в ръката си. Така успял да се качи на товарен камион. Шин нямал представа, колко е далече Китай, но Пк му бил обяснил: има една граница, която с помощта на паричен подкуп може евентуално да бъде премината.

Проявилият изкуство в оцеляването си Шин приминал поетапно почти 600 км и една вечер пропълзял през замръзналата гранична река Тумен.

В Китай също трябвало да бъде предпазлив, тъй като както разбрал, бегълците от републиката по правило биват връщани обратно в Северна Корея. Но селяните в провинция Цзилин едва ли имат интерес да издават бегълци: те ги използват в именията си като евтина работна ръка. Шин успял да се промъкне до големите градове Пекин и Шанхай, където с временна работа успял да се задържи „над водата”.

И отново късмет: едно случайно приятелство му помогнало да се окаже в южнокорейското консулство в Шанхай. Той заминава със самолет за Сеул и там поставен на разпити от службата за сигурност. В един център за подпомагане на бегълци психолози, консултанти по професии и учители го подготвят за живот в капиталистическата страна.

         Той научава думи като „кредитна карта” и „коктейл”. Има продължителни затруднения да се концентрира, прекъсва обучението. Опитва се по разни начини да се справи с живота.

         Докато един ден среща Блейн Хардън, дългогодишен журналист във в. Вашингтон Пост.

         С помощта на Шин журналистът успява да събере цялата история на това момче и написва книгата: “Escape from Camp 14: One Man"s Remarkable Odyssey from North Korea to Freedom in the West”

         През август 2012 тази книга излезе на немски като издание на реномираното немско списание ШПИГЕЛ („Flucht aus Lager 14: Die Geschichte des Shin Dong-hyuk, der im nordkoreanischen Gulag geboren wurde und entkam”).