Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.02.2012 17:25 - Л. Троцкий – ЗАЩО СТАЛИН ПОБЕДИ ОПОЗИЦИЯТА? – 12.11.1935
Автор: iliaganchev Категория: Политика   
Прочетен: 962 Коментари: 0 Гласове:
0



Л. Троцкий ЗАЩО СТАЛИН ПОБЕДИ ОПОЗИЦИЯТА? – 12.11.1935

(„Историческият крах на сталинизма е предопределен и той ще представлява заслуженото наказание за неговите безбройни престъпления пред световната работническа класа!”)

 

Въпросите , поставени в писмото на др. Зелер, представляват не само исторически, но и актуален интерес. На тях нерядко се натъквам и в политическата литература и в частни беседи, при това в най-разнообразна, найчесто лична формулировка: „как и защо вие загубихте властта?”; „По какъв начин Сталин заграби в своите ръце апарата?”; „В какво е силата на Сталин?”.

Въпросът за вътрешните закони на революцията и контрареволюцията се поставя много често чисто индивидуалистически, като че ли става въпрос за шахматна партия, или за някакво спортно състезание, а не за дълбоки конфликти и промени от социален характер. Многочислените лъжемарксисти по нищо не се отличават в това отношение от вулгарните демократи, които прилагат към великите народни движения критериите на парламентарните кулуари.

Всеки що-годе запознат с историята знае, че всяка революция е предизвиквала сле себе си контрареволюция, която, наистина, никога не отхвърля обществото изцяло назад, към изходната точка в областта на икономиката, но винаги е отнемала от народа значителна, понякога лъвската част от неговите политически завоевания. Жертва пък на първата реакционна вълна се е явявал, по общо правило, онзи слой от революционери, който е стоял начело на масите в първия, настъпателния, „героичния”период на революцията. Дори само това общо историческо наблюдение би трябвало да ни наведе на мисълта, че става въпрос не просто за ловкост, хитрост, умение на две или няколко лица, а за причини от несравнимо по-дълбок порядък.

Марксистите, за разлика от повърхностните фаталисти (от типа на Леон Блум, Пол Фор и др.), в (типа Леона Блюма, Поль Фора и др.), не отричат ролята на личността, нейната инициатива и смелост  в социалната борба. Но, за разлика от идеалистите, марксистите знаят, че съзнанието в последна сметка е подчинено на битието. Ролята на ръководството в  револцията е огромна. Без правилно ръководство пролетариатът не може да победи. Но и най-доброто ръководство не е способно да предизвика революция, когато за нея няма обективни условия. Към броя на най-важните достойнства на пролетарското ръководствотрябва да бъдат отнесени способността да се различава, кога може да се настъпва и кога е необходимо да се отстъпва. Тази способност съставяше главната сила на Ленин.

У сталинците нещата стоят някак-си обратно: по време на икономическо оживление и относително политическо равновесие те провъзгласяваха „завощване на улицата”, „барикадите”, „съветите навсякъде” („третият период”), сега пък, когато Франция преминава през най-дълбоката социална и политическа криза, те се хвърлиха на врата на радикалите, т.е. на най-гнилата буржоазна партия. Отдавна е казано, че тези господа имат навика на свадба да пеят погребални псалми, а на погребение – химни към Хименей.

Успехът или неуспехът на лявата опозиция зависеше, разбира се, в една или друга степен от качествата на ръководството на двата борещи се лагера. Но преди да говорим за тези качества, трябва ясно да разберем характера на самите борещи се лагери; защото и най-добрият ръководител от единия лагер може да се окаже съвършено негоден в другия от лагерите, - и обратно. Толкова срещан (и толкова наивен) въпрос: „защо Троцки не използва своевременно военния апарат срещу Сталин?” най-ярко свидетелства за нежеланието или неумението да се обмислят общите исторически причини за победатата на съветската бюрокрация над революционния авангард на пролетариата. За тези причини аз съм писал не веднъж в редица свои работи, започвайки с автобиографията. Ще се опитам да резюмирам най-важните изводи в няколко реда.

Не сегашната бюрокрация обезпечи победата на Октомврийската революция, а работниците и селските маси под болшевишкото ръководство. Бюрокрацията започна да расте едва след окончателната победа, попълвайки своите редици не само с революционни работници, но и с представители на другите класи (бивши царски чиновници, офицери, буржоазни интелигенти и прочие). Ако вземем по-старото поколение от сегашната бюрокрация, то преобладаващото мнозинство от него по време не Октомврийската революция стоеше в лагера на бържоазията (да вземем за пример макар и съветските посланици: Потьомкин, Майски, Трояновски, Суриц, Хинчук и др.). Онези от сегашните бюрократи, които в октомврийските дни се намираха в лагера на болшевиките, не играеха в мнозинството си каквато и да било значителна роля, нито в подготовката и провеждането на преврата, нито в първите години след него. Това се отнася преди всичко за самия Сталин. Що се отнася до младите бюрократи, то те са подбрани и възпитани от по-старите, най-често от соствените им синчета. Та така „вожд” на този нов следреволюционен слой стана Сталин.

Историята на професионалното движение във всички страни е история не само на стачки и въобще масови движения, но и история на формирането на профсъюзната бюрокрация. Достатъчно известно е, в каква огромна консервативна сила успя да израсне тази бюрокрация и с какъв безпогрешен усет тя подбира за себе си и съответно възпитава своите „гениални вождове”: Хомперс, Грин, Легин, Лейпарт, Жуо, Ситрин и др. Ако Жуо засега все още с успех отстоява своите позиции срещу атаките отляво, то е не защото е велик стратег (макар той несъмнено да стои по-високо от своите бюрократични колеги: не случайно той заема първото място в тяхната среда), а защото целият негов апарат всеки ден и всеки час упорито се бори за своето съществуване, колективно подбира най-добрите методи за борба, мисли за Жуо и му внушава необходините решения. Но това въобще не значи, че Жуо е несъкрушим. При рязко изменение на обстановката – на страната на революцията или на фашизма – целият профсъюзен апарат моментално загубва своята самоувереност, хитрите му маневри ще се окажат безсилни, а самият Жуо ще започне да създава не внушително, а жалко впечатление. Да си спомним, незвисимо колко презрени нищожества се оказаха могъщите и заплатени вождове на германските професионални съюзи – и в 1918 година, когато против волята им се разрази революцията, и в 1932 г., когато Хитлер настъпваше.

От тези примери се виждат източниците на силата и лсабостта на бюрокрацията. Тя израства от движението на масите в първия, героичния период на борбата. Без да се издигне над нивото на масите и разрешавайки после своя собствен „социален въпрос” (обезпеченото съществуване, влияние, почит и прочие), бюрокрацията все повече се стреми да задържу масите в неподвижност. Защо да рискува? Та нали има какво да загуби? Най-висшият разцвет на влиянието и благополучието на реформистката бюрокрация принадлежи на епохата на капиталистическото преуспяване и относителната пасивност на трудещите се маси. Но когато тази пасивност е нарушена, отдясно или отляво, на великолепието на бюрокрацията му идва краят. Нейният ум и хитрост се превръщат в глупост и безсилие.

Природата на „вождовете” отговаря на природата на онази класа (или слой), която те водят, и на обективната обстановка, през която тази класа (или слой) й) преминава.

Съветската бюрокрация е неизмеримо по-могъща от реформистката бюрокрация на всички капиталистически страни взети заедно, защото в ръцете й е държавната власт и всички свързани с нея изгоди и привилегии. Вярно е, че съветската бюрократия израсна на почвата на победоносна пролетарска революция. Но би било най-голяма наивност да се идеализира по тази причина самата бюрокрация. В бедната страна, - а СССР и сега все още е много бедна страна, където отделна стая, достатъчно храна и дрехи все още са достъпни само за едно неголямо малцинство, - в такава страна милони бюрократи, големи и малки, се стремят преди всичко да разрешат своя собствен „социален въпрос”, т.е. да обезпечат собственото си благополучие. Оттук и величайшият егоизъм и консерватизъм на бюрокрацията, нейният страх пред недоволството на масите, нейната ненавист към критиката, нейната бясна настойчивост в задушаването на всяка свободна мисъл и, накрая, нейното лицемерно-религиозно преклонение пред „вожда”, който въплъщава и пази нейното неограничено господство и привилегията й. Всичко това заедно и представлява съдържанието на борбата против „троцкизма”.

Съвършено неоспорим и съществен е този факт, че съветската бюрокрация ставаше толкова по-могъща, колкото по-тежки удари падаха върху световната работническа класа. Пораженията на революционните движения в Европа и в Азия постепенно подронваха вярата на съветските работници в международния съюзник. Вътре в страната цареше през цялото време остра нужда. Най-смелите и самоотвержени представители на работническата класа или успяха да загинат в гражданската война, или се издигнаха с няколко степени по-нагоре и, в мнозинството случаи, се асимилираха в редовете на бюрокрацията, загубвайки революционния си дух. Уморемна от страшното напрежение на  революционните години, загубила преспективата, отровена от редицата разочарования, широката маса изпадна в пасивност. Такъв вид реакция се е наблюдавала, както казахме, след всяка революция. Неизмеримото историческо преимущество на Октомврийската революция, като пролетарска, се състои в това, че от умората и разочарованието на масите се възползва не класовият враг в лисето на буржоазията и дворянството, а горният слой на самата работническа класа и свързаните с него междинни групи, вляли се в съветската бюрокрация.

Истинските пролетарски революционери в СССР черпеха своята сила не толкова от апарата, колкото от активността на революционните маси. В частност, Червената армия я създаваха не „апаратчиците’ (в най-критичните години апаратът беше още много слаб), а кадрите на героичните работници, които, под ръководствототна болшевиките, сплотяваха около себе си младите селяни и ги водеха в бой. Упадъкът на революционното движение, умаората, поражението в Европа и Азия, разочарованието у работническите маси трябваше неизбежно и непосредствено да отслабят позицията на революционните интернационалисти и, обратно, да засилят позициите на национално-консервативната бюрокрация.

Отваря се нова глава в революцията. Вождовете от предшестващия период попадат в опозиция. Обратно, консервативните политици от апарата, играли в революцията второстепенна роля, се издигат акто тържествуваща бюрокрация на преден план.

Що се отнася до военния апарат, то той беше част от целия бюрократичен апарат и по качествата си не се отличаваше от него. Достатъчно е да кажем, че в годините на гражданската война Червената армия глътна десетки хиляди бивши царски офицери. На 13 март 1919 г ленин говореше на митинг в Петроград следното: „Когато неотдавна др. Троцки ми съобщи, че в нашето военно ведомство броят на офицерите е няколко десетки хиляди, тогава аз получих конкретна представа, в какво се заключава тайната на използването на нашия враг: как да заставим да строят комунизъм онези, които са били наши противници, да строим комунизъм от тухли, които са подбрани от капиталистите срещу нас! Други тухли нямаме!” (Съчинения на Ленин, т. 24, издание 1932 г, стенографски отчет, с. 65). Тези офицерски и чиновнически кадри изпълняваха през първите години работата си под непосредстения натиск и надзор на челните работници. В огъня на жестоката борба не можеше да става и дума за привилегировано положение на офицерството: самата тази дума изчезна от речника. Но след одържаните победи и прехода към мирно положение изведнъж военният апарат се устреми да стане най-влиятелната и привилегирована част от целия бюрократичен апарат. Да се опре на офицерството за заграбване на властта би могъл само онзи, който би бил готов да тръгне срещу кастовите въжделения на офицерството, т.е. да му обезпечи високо положение, да въведе чинове, ордени, с други думи веднага и с един удар да направи това, което сталинската бюрокрация постепенно правеше в течение на следващите 10-12 години. Няма никакво съмнение, че да се извърши военен преврат срещу фракцията на Зиновиев, каменев, Сталин и прочее, не би представлявало в онези дни никаква трудност и даже нямаше да струва проливане на кръв; но резултатът от такъв преврат би се оказал ускореният темп на същата тази бюрократизация и бонапартизъм, срещу която лявата опозиция започна борба.

Задачата на болшевиките леници по съществото си се състоеше не в това, да се опре на военната бюрокрация против партийната, а в това, да се опре на пролетаския авангард и чрез него – на народните маси и да обуздае бюрокрацията в цялост, да я очисти от чужди елементи, да обезпечи над нея бдителния контрол на трудещите се и да прехвърли нейната политика на релсите на революционния интернационализъм. Но тъй като за годините на гражданската война, глада и епидемиите, живият източник на революционна сила презъхна, а бюрокрацията страшно израстна на брой и по наглост, то пролетарските революционери се оказаха по-слабата страна. Под знамето на болшевиките-ленинци се събраха наистина десетки хиляди най-добри революционни борци, в това число о военни. Челните работници се отнасяха към опозицията със симпатия. Но тази симпатия оставаше пасивна; вярата в това, че с помощта на борба може сериозно да се измени положението, вече я нямаше у масите. Между другото бюрокрацията твърдеше: „Опозицията иска международна революция и се готви да ни вкара в революционна война, Стигат ни сътресения и бедствия. Ние заслужихме правото да си отдъхнем. Пък и вече не ни трябват никакви „перманентни революции”. Ние самите ще си създадем у нас социалистическо общество. Работници и селянит, опрете се на нас, вашите вождове!”. Тази национално-консервативна агитация, съпровождан, трябва да каже, с бясна, съвършено реакционна клевета против интернационалистите, тясно сплотяваше бюрокрацията, и военната и гражданската, и намираше несъмнен отклик у уморените работнически и селски маси.

Така болшевишкият авангард се оказа изолиран и разбит по части. В това е и целият секрет за победата на термидорианската бюрокрация.

Приказките за някакви си необикновени тактически или организационни качества на Сталин представляват мит, съзнателно създаден от бюрокрацията на СССР и Коминтерна и подхванат от левите буржоазн иинтелигенти, които въпреки своя индивидуализъм, охотно се прекланят пред успеха. Тези господа не знаеха и не признаваха Ленин, когато той, гонен от международната реакция, готвеше революцията. Затова пък те „признаха” Сталин, когато такова признание не носи нищо, освен удоволствие, а понякога и пряка изгода.

Инициативата за борбата против лявата опозиция принадлежеще всъщност не на Сталин, а на Зиновиев. Сталин отначало се колебаеше и изчакваше. Би било грешка да се мисли, че Сталин от самото начало е набелязал някакъв си стратегически план. Той опипваше почвата. Несъмнено е, че революционната марксистка опека у досаждаше. Той фактически търсеше по-простата, по-националната, по-„надеждната” политика. Успехът, който го сполетя, беше неочакван за самия него. Това беше успех на новия управляващ слой, революционната аристокрация, която се стремеше да се освободи от контрола на масите и на която и беше нужен силен и надежден арбитър в нейните вътрешни работи.

Сталин, второстепенната фигура в пролетарската революция, откри себе си като неоспорим вожд на термидорианската бюрокрация, като пръв в нейната среда – и нищо повече. Да говорят за Сталин като за марксистки „теоретик” могат само преките лакеи. Неговата книга „Въпросите на ленинизма” представлява еклектическа компилация, пулна с ученически грешки. Но националната бюрокрация побеждаваше марксистката опозиция със своята социална тежест, а в никакъв случай чрез „теория”.

Италианският фашистки или полуфашистки писател Малапарте издаде книжката „Техника на държавния преврат”, в която той развива мисълта, че „революционната тактика на Троцки”, в противоположност на стратегията на Ленин, може да обезпечи победата във всяка страна и при всякакви условия. Трудно е да се измисли по-нелепа теория! Между впрочем онези мъдреци, които със задна дата ни обвиняват в това, че ние, вследствие на нерешителност, сме изпуснали властта, застават по същество на гледната точка на малапарте: те мислят, че има някакви особени технически „секрети”, с помощта на които може да се извоюва или задържи революционната власт, независимо от действието на най-големите обективни фактори: за победите или поражениятана революцията на Запад и Изток, подема или упадъка на масовото движение в страната и пр.

Властта не е награда, която се предоставя на по-„ловкия”. Властта е отношение между хората, в крайна сметка – между класите. Правилното ръководство, както вече казахме, представлява важен лост за успехите. Но това съвсем не означава, че ръководството може да обезпечи победата при всякакви условия. Решават в края на краищата борбата между класите и онези вътрешни промени, които се извършват сред борещите се маси.

Но на въпроса за това, как би протекъл ходът на борбата, ако Ленин беше останал жив, не може разбира се да се отговори с математическа точност. Това, че Ленин беше непримирим противник на жадната консервативна бюрокрация и на политиката на Сталин, все повече свързващ с нея съдбата си, се вижда с неоспоримост от цяла поредица писма, статии и предложения на Ленин през последния период от живота му, в частност, от неговото „Завещание”, в което той препоръчваше да се снеме Сталин от поста генерален секретар и, накрая, от последното му писмо, в което той скъсваше със Сталин „всички лични и другарски отношения”. В периода между двата пристъпа на болестта Ленин ми предложи да създадем с него заедно фракция за борба против бюрокрацията и главния й щаб, Оргбюрото на ЦК, където ръководеше Сталин. За 12 конгрес на партията Ленин, по собствения му израз, готвеше „бомба” против Сталин. За всичко това е разказано = въз основа на точни и безспорни документи – в моята автобиография и в отделния труд „Завещанието на Ленин”. Подготвителните мерки на Ленин показват, че той е считал предстоящата борба за много трудна; не защото се е боял от Сталин, като противник 9за това е и смешно да се говори), а защото зад гърба на Сталин той ясно различаваше преплитането на кръвни интереси на могъщия слой от управляваща бюрокрация. Още докато беше жив Ленин, Сталин водеше срещу него подкопаване, предпазливо разпространявайки чрез своите агенти слуха, че Ленин е умствен инвалид, не се ориентира в положението и прочие, с други думи, пускаше в оборот онази легенда, която днес стана неофициална версия на Коминтерна за обясняване на рязката враждебност между Ленин и Сталин през последните година и половина от живота на Ленин. Всъщност всички онези статии и писма, които Ленин продиктува вече в качеството на болен, представляват най-зрели продукти на неговата мисъл. Проницателността на този „инвалид” би била в излишък даже и за дузина Сталиновци.

Може с увереност да се каже, че, ако Ленин беше поживял по-дълго, натискът от бюрократичното всемогъщество би се извършвал – поне в първите години – по-бавно. Но още през 1926 година Крупская казваше в кръга на леви опозиционери: „Ако Илич беше жив, той вероятно вече щеше да лежи в затвора”. Опасенията и тревожните предвиждания на Ленин тогава все още бяха живи в паметта й и тя въобще не си въобразяваше илюзорно за лично всемогъщество на Ленин, рабирайки, от неговите собствени думи, зависимостта на най-добрия рулеви от попътните и насрещни ветрове и течения.

  Значи ли това, че победата на Сталин е била непредотвратима? Значи ли, че борбата на лявата опозиция (на болшевиките-ленинци) е била безнадеждна? Такава постановка на въпроса е абстрактна, схематична, фаталистична.

Ходът на борбата показа несъмнено, че да одържат пълна победа в СССР, т.е. за завоюват властта и да изгорят язвата на бюрокрацията болшевиките-ленинци не успяха и не могат без поддръжката на световната революция. Но това въобще не означава, че тяхната борба е преминала безследно. Без смелата критика на опозицията и без страха на бюрокрацията пред опозицията към курса на Сталин-Бухарин спрямо кулака неизбежно би довела до възраждане на капитализма. Под натиска на опозицията бюрокрацията се оказваше принудена да прави важни взаимствания от нашата платформа. Да спасят съветския режим от процесите на израждане и от безобразията на личния режим ленинците не успяха. Но те го спасиха от пълния крах, преграждайки пътя на капиталистическата реставрация. Прогресивните реформи на бюрокрацията представляваха страничен продукт от революционната борба на опозицията. Това за нас е твърде недостатъчно.

На арената на световното работническо движение, от което съветската бюрокрация зависи само косвено, нещата стоят още неизмеримо по-неблагоприятно, отколкото в СССР.

Посредством Коминтерна сталинизмът стана най-лошата спирачка за световната революция. Без Сталин нямаше да има Хитлер.

Сега във Франция сталинизмът чрез политиката на прострация, която се нарича политика на „народния фронт”, се подготвя ново поражение за пролетариата. Но и тук борбата на лявата опозиция не остана безплодна. В цял свят растат и се умножават кадрите на истинските пролетарски революционери, истински болшевики, които не са се присъединили към съветската бюрокрация, за да се ползват от нейния авторитет и нейната каса, а към програмата на Ленин и към знамето на Октомврийската революция. В обстановка на наистина чудовищни, небивали още в историята преследвания от страна на обединените сили на империализма, реформизма и сталинизма, болшевиките-леници растат, крепнат и все повече завоюват доверието на прогресивните работници.

Първите успехи не оставят и камък върху камък от всемогъществото на сталинската клика, нейните легенди, нейните клевети и надутите й репутации.

Съветската република, както и световният пролетарски авангард окончателно ще се освободят от бюрократичния октопод.

Историческият крах на сталинизма е предопределен и той ще представлява заслуженото наказание за неговите безбройни престъпления пред световната работническа класа. Друга мъст ние не искаме и не очакваме!

Лев Троцкий.        12 ноември 1935 г.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 5264479
Постинги: 4968
Коментари: 877
Гласове: 1345
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031