Критика относно моите публикации срещу тоталитарния комунизъм

Мой интернет-познат казва:

Александър Аначков > Ilia Ganchev

В отговор на публикациите от Илия Ганчев

В последно време във фейсбук се появиха множество публикации от Илия Ганчев, касаещи известни исторически факти за политическите репресии от Сталин преди и след втората световна война. На въпроса „Защо го прави и с каква цел?” – автора отговаря, че го прави с някаква не съвсем ясна възпитателна за младите социалисти цел.

Може би подбудите наистина са благородни, но поднесени така без никакви исторически и политически анализи , акцията много прилича на пропагандните машинации от времето на студената война когато по подобен начин се целеше създаването на отвратителен образ на политическия враг.

Веднага искам да кажа , че ненавиждам политическите репресии независимо от кои са проведени Сталин , Димитров , Де Гол, Чърчил , Рузвелт или който и да бил и искрено съчувствам на жертвите и тези редове в никакъв случай не искам да прозвучат като омаловажаване и снемане отговорността от извършителите.

Възпитан съм от възторжената пропаганда на следвоенните години и идеализираните съветски филми и силно бях потресен, когато за пръв път се появиха сведения за репресии и убийства от Сталин. Признавам , че това силно обърка и потресе младежката ми наивност, но пък от друга страна събуди желанието ми да разбера като как така и защо? И дали само с цел запазване на властта или пък просто е бил един извратен садист сдобил се с власт? А може би е имало и други обстоятелства и не всичко трябва да се свързва с името на Сталин ?

И наистина, ако си представим годините на младата съветска държава преди войната. Първо трябва да отбележим, че това е време, в което разчистването на сметките с политическите опоненти по правило се извършва чрез кръвопролития и то не само в Русия. /Не са нужни примери,достатъчно е да се върнем назад в нашата история/. Второ, стреснатият богат запад е давал мило и драго и е наливал луди пари да финансира подривни групи от белогвардейци емигранти, контрареволюционни акции, атентати и пр. и пр. Трето , война с външен враг и най- важното жестока продължителна вътрешна гражданска война в която няма правила и очертан фронт / ще спомена само , че последните области контролирани от белогвардейски формирования са заличени от картата едва по времето на Хрушчов /. Четвърто, боричкания за власт във върховете на самата партия с не дотам утвърдени демократични навици както стана реч по – горе. И така нататък и така нататък. И когато човек си напрегне фантазията и се постави на мястото на Сталин – неминуемо възниква въпроса „ Могъл ли е той да бъде друг - някакъв хуманен хрисим демократ?”

Много неща са казани и писани за втората световна война, правени са анализи , изтъквани са заслуги на командващи , войници , матроси и пр. , за един феномен , обаче много малко се говори и пише , а той е свещеният, справедлив гняв на великия руски народ. И наистина нищо не е могло да спре нашествениците до като жестокостите не преливат чашата на търпението и народът тръгва да търси възмездие. Може да се каже, че от този момент нататък спокойно Сталин е могъл да отиде на почивка в Крим и пак дните на хитлеристите са били преброени. Не може да се спечели война, когато осемдесет годишният старец от тайгата грабва ловната си пушка и тръгва за фронта да дири възмездие за убития си син. Когато десет годишния сополив сирак, гладен, окъсан, въшлясал, който цял ден се шляе около гарата и през нощта вдига във въздуха германски ешелон, предназначен за фронта - такава война на може да се спечели.

Всичко това е така и за него ще стане реч по-нататък , но медалът както се казва има и друга страна, /до тази страна съм стигнал четейки между редовете на хрониките и от разказите на колеги руснаци с които имах удоволствието да работя и се сприятелявам /а тя е , че и в Русия както в България , Чехия , Унгария та дори и във Франция е имало хора които с възторг и цветя са посрещали германските окупатори . В тези времена когато целият свят е бил убеден в бързата победа на хитлеристите много от тези хора са се поставяли в услуга на нашествениците и са помагали в изграждането на нови административни институции и служби. Имало е немалко от тях които със сатанински пръст са посочвали на германците – „обесете този, той е червен!” или пък просто ей така за разчистване на битови сметки. Класиката на военните действия изисква разузнаване и не е кой знае колко трудно са се досети човек защо през тези първи години на войната хитлеристите сравнително лесно са вербували и внедрявали агенти и шпиони включително до най-високите нива на държавата. Когато, обаче нещата се обръщат и германците отстъпват те разбира се постарават тези хора да останат като дълбоко законспирирана агентурна мрежа за евентуално по-добри за тях времена , с немска акуратност им поставят задачи и доколкото са могли са им помагали да се маскират . Тази обстановка е била известна на Сталин, той осезателно е чувствал близостта и, и може би това е било в основата на прословутата му параноя. И възниква въпроса: „Имал ли е той физическата възможност и ресурс да разпореди проверка и следствие по всеки донос?”

Приближавайки се към Берлин заедно с фронтовите действия като първа вълна неизбежно са е носел онзи народен гняв, за който стана дума по горе. След фронта, обаче в освободените територии е нахлувала втора много по страшна от първата вълна на гняв, озлобление и жажда за мъст.

Човешката фантазия изнемогва когато се опитва да си представи онези огромни територии пълни с разруха , глад, студ , мизерия,криминална престъпност, липса на транспорт , комуникации ,електричество и елементарни битови условия и над всичко това властващо желание за възмездие без правила съд и присъди . В тези условия за умирали или са убивани повече човешки същества, отколкото на фронта. Никой не е бил в състояние да овладее тези процеси пък и ресурсите за справяне са били съвсем ограничени.

         И за тези събития Сталин е знаел и отново възниква въпрос: „ Бил ли е в състояние да се справи с проблема?” Отговорът на много хора преживели онези години беше „ Не, не е могъл”, но е могъл поне да издаде декрет – убийства макар и породени от справедлив гняв да не се извършват от името на партията и негово име, правейки си навярно коварната сметка, че човек извършил такова убийство за винаги остава верен на партията, но пък по този начин е отприщил онези страшни процеси известни като „култ към личността”.

         Разбира се с тези няколко реда далеч не си правя илюзия, че могат да се опишат всички подробности на протичащите в онези времена събития и най-малкото пък да оневинявам някого. Искам само да подскажа, че, нещата са противоречиви и вдигайки костите на жертвите от историята /похват любим и на нашите политици/ с цел извличане на политически дивиденти е отблъскващо и неморално.

Поради съображения от този род намирам ,че лековатата категоричност, с която си служи Илия Ганчев, публикувайки такива материали не може да бъде възпитателна, те са стряскащи и объркващи.

Мисля, че е крайно време да кажем „баста!” /Стига/, както го направиха други цивилизовани народи, да затворим страницата и да сложим цвете в знак на съчувствие към паметта на всички загинали независимо от коя страна в онези страшни и срамни за човечеството времена.

Нека, вместо „да вадим скелети от гардероба” насочим възпитателните си пориви за младите към съвременните предизвикателства, стоящи пред планетата.

Напредналите технологични възможности, глобалната комуникация, интернет и пр. ни помагат да са сближим, да обединим усилията си и създадем средства да спасим за бъдещите поколения природата. Силно се надявам, че този процес вече е започнал.

Януари 2012 г. Ал. Аначков.

Моят отговор:

Ilia Ganchev:

ОТГОВОР НА ВЪПРОСА "А ДАЛИ Е МОЖЕЛО ПО ДРУГ НАЧИН?" дава Роза Люксембург още през 1918 г.

Р. Люксембург се противопоставя остро на прилагания от болшевиките принцип на отричане на „тежкоподвижните демократични учреждения”: „Всичко показва, че „трудноподвижният механизъм на демократичните институции” има мощен коректив – именно в... живото движение на масите, в техния непрекъснат натиск. И колкото по-демократична е институцията, колкото по-жив и силен е ударът на пулса на политическия живот на масите, толкова по-непосредствено и по-точно е въздействието – въпреки закоравелите партийни табелки, остарелите избирателни листи и т.н. Разбира се, всяка демократична институция има своите рамки и недостатъци, както междувпрочем и всички други човешки институции. Само че лечебното средство, което Троцки и Ленин са изнамерили – отстраняването на демокрацията изобщо – е още по-лошо от злото, което то трябва да излекува: то засипва именно живия извор, от който единствено могат да се поправят всички вродени пороци на обществените институции – активния, безпрепятствения, енергичен политически живот на най-широките народни маси.”

Следва атака с аргументирани оценки срещу изработеното от съветското правителство избирателно право: „Най-вероятно е предположението, че е останало само теоретичен продукт от кабинетен тип, но такова, каквото е, то представлява един много поразителен продукт на болшевишката теория за диктатурата. Всяко избирателно право, както и изобщо всяко политическо право, не може да бъде оценявано по някакви абстрактни схеми за „справедливостта” и подобна буржоазнодемократична фразеология, а по социалните и икономическите отношения, за които то е скроено... В духа на тълкуването на тази диктатура, което дават Ленин и Троцки, избирателното право се предоставя само на онези, които живеят от собствен труд, а се отнема от всички други.”

Особено важни и валидни и до днес са постановките на Р. Люксембург за демокрацията и свободата при социализма. Ето тяхното актуално звучене в думите на великата социалистка: „Трябва да обърнем внимание и на премахването на най-важните демократични гаранции за един здрав обществен живот: свободата на печата, правото на обединения и събрания, без които всички противници на съветсткото правителство се развилняха. За тези нападки не е без значение и приведената тук аргументация на Троцки относно трудноподвижността на демократичните изборни учреждения. Напротив, съвсем очевиден и неоспорим е фактът, че без свободна, неограничавана преса, без не възпрепятстван живот на обединенията и събранията е съвършено немислимо именно господството на широките народни маси.”

Тя категорично се противопоставя на потискането и терора срещу опозиционните партии: „Свобода само за привържениците на правителството, само за членовете на една партия – колкото и многобройни да са те – не е свобода. Свободата винаги е само свободата за другоячемислещите. Не от фанатизъм за „справедливостта”, а защото цялото Животворно, Лекуващо и Очистващо [качество] на политическата свобода зависи от тази същност и то прекъсва действието си, когато „свободата” се превърне в привилегия.

Роза Люксембург е убедена, че политическата свобода е необходимост за здравото развитие на социализма. Още в зората на социалистическите управленски системи тя вижда смъртната опасност, грозяща новия обществен ред и проявила се по-късно пов...семестно във форми, които ние наричаме тоталитарен, бюрократичен и пр. „социализъм”: „Какво остава в действителност, ако всичко това отпадне? Ленин и Троцки въведоха вместо произлезлите от всеобщите народни избори представителни тела, съветите като единствено истинско представителство на трудещите се маси. Но с потисничеството на политическия живот в цялата страна все повече ще се парализира и животът в съветите. Без всеобщи избори, незадушавана свобода на пресата и събранията, свободна борба на мненията, ще замре животът във всяка публична институция(и), ще се превърне във въображаем живот, където бюрокрацията ще остане единственият действащ елемент. Общественият живот постепенно ще заспи, няколко дузини партийни фюрери с неизчерпаема енергия и безграничен идеализъм ще дирижират и управляват, измежду тях в действителност ще ръководят една дузина видни глави, а един елит от работничеството отвреме навреме ще бъде приканван на събрания, за да ръкопляска на речите на вождовете, единодушно да гласува предложените резолюции... една диктатура, но не диктатурата на пролетариата, а диктатурата на шепа политици, т.е. диктатура в буржоазния смисъл, в смисъла на Якобинското господство ...”.

Така Роза Люксембург предрича онова, което скоро се случва – обезвластяване на работническата класа в Съветския съюз.

Уроците на историята трябва да се проучват внимателно и задълбочено, ако искаме, преодолявайки капитализма, да се придвижим постепенно и последователно към обществен ред с автентична социалистическа характеристика и да го осъществим. Теорията на научния социализъм и нейните най-ярки представители в Европа – Маркс, Енгелс, Роза Люксембург, Благоев и много още след тях – дават реална възможност пред голямата цел на човечеството.