Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2011 09:24 - Трагикомедията на БКП-тоталитаризма – 2. За комунистите-идеалисти в НРБ (или как българският социализъм се самоубиваше)
Автор: iliaganchev Категория: Политика   
Прочетен: 858 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Трагикомедията на БКП-тоталитаризма – 2. За комунистите-идеалисти в НРБ (или как българският социализъм се самоубиваше)

(четивото не е за горделивци със слаби сърца!)

 

Определение: БКП-тоталитаризъм е обществена форма, в която са нарушени грубо основни елементи на социализма. Той е внесен от СССР и е копие № 2 за Европа (Копие № 1 е ГЕСП-тоталитаризмът). Аз живях 4 години в Копие № 1 и 41 години в Копие № 2 ...

Обяснение: В раздел 1 на ПРОГРАМНИ ПРИНЦИПИ на немската партия ЛЕВИЦАТА се казва:

„Wir lehnen jede Form von Diktatur ab und verurteilen den Stalinismus als verbrecherischen Missbrauch des Sozialismus. Freiheit und Gleichheit, Sozialismus und Demokratie, Menschenrechte und Gerechtigkeit sind fьr uns unteilbar.” („Ние отхвърляме всяка форма на диктатура и осъждаме сталинизма като престъпна злоупотреба със социализма. Свободата и равенсството, Социализмът и Демокрацията за нас са НЕДЕЛИМИ.”)

 

         Съгласно една класификация, с която съм напълно съгласен, комунистите в НРБ или по-точно членовете на БКП можеха да бъдат включени в една от следните 4 групи:

Комунисти-идеалисти, комунисти-съветски агенти, комунисти-приспособленци и случайни комунисти.

         Заслужава внимание само категорията на комунистите-идеалисти.

         Преди 9-тосептемврийския преврат те изглеждаха така:

         „Това бяха хора, които в голямото си мнозинство нямаха понятие от марксизъм-ленинизъм, нямаха представа какво всъщност представлява СССР, а като деца бяха повярвали искрено в някакъв абстрактен комунистически идеал. Те не знаеха какво точно ще бъде при комунизма, но вярваха и настояваха, че това ще бъде достоен, благороден, човешки свят. Голяма част от тях бяха мечтатели, които в несретата на своя живот бяха прегърнали комунистическата идея само като знаме, което ги води по посоката на щастието и красотата. Над 90 на сто от тях бяха студенти и ученици от горните класове.”

Ако трябваше да прочетат нещо за великия Сталин и пътеводната си звезда, Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), то беше от „Краткия курс по история на ВКП(б)”, който беше издаден под редакцията на Сталин след разправата му с участниците и ръководителите на Октомврийската революция, представени в тази „история” като „белогвардейски пигмеи”, „фашистки лакеи” и „изверги” – ето оригиналният текст:

Тези белогвардейски пигмеи, силата на които би могла да се сравни само със силата на нищожен комар, видимо са считали себе си – като утешение – за стопани на страната и са си въобразявали, че наистина могат да раздават и продават Украйна, Белорусия и Приморието. Тези белогвардейски комари бяха забравили, че стопанин на Съветската страна е Съветският народ, а господата риковци, бухаринци, каменевци се явяват само временно намиращи се на служба при държавата, която всяка минута може да ги изгони от своите канцеларии, като ненужен боклук.

Тези нищожни лакеи на фашистите бяха забравили, че на Съветския народ му стига да мръдне с пръст и от тях да не остане и следа.

Съветският съд осъди бухаринско-троцкистките изверги на разстрел. НКВД приведе присъдата в изпълнение.

Съветският народ одобри разгрома на бухаринско-троцкистката банда и премина към поредните си дела. Поредните дела пък се състояха в това, да се подготви за избори за Върховен Съвет на СССР и да ги проведе организирано.”

         Сред тези „вражески буболечки” беше изключителния руски и съветски икономист НИКОЛАЙ КОНДРАТИЕВ, създателят на теорията за дългите икономически вълни на капитализма. Ето и част от списъка на тези „врагове”:

http://iliaganchev.blog.bg/history/2010/11/17/leninskiiat-centralen-komitet-i-stalinskiiat-teror.636314

                  Почти всички, които можем да поставим в категорията идеалисти, умираха за свят на „истинска, пълна свобода“, на истинско братство, на безкомпромисна справедливост, за премахване на всички органи и институти на потисничество, за премахване на граници, за право на труд и достоен живот… Или с една дума — те умираха за всичко това, което нямаше да съществува в страната на техните паметници.

         По законите на борбата малцина от идеалистите комунисти дочакаха живи 9-и септември 1944 година. Не е трудно да се разбере, че най-добрите, най-храбрите, най-честните и последователните са загинали.

         Няколко дни преди преврата на 9-и септември броят на идеалистите комунисти беше значително намалял. В замяна от всички страни прииждаха бързо приспособяващи се граждани, които безпогрешно бяха отгатнали посоката на вятъра и които при евентуална промяна биха били първите, които ще напуснат потъващия кораб. Тъкмо приспособленците и съветските агенти щяха да поемат главната роля, докато идеалистите щяха да разберат, че голямата борба и изпитание тепърва започват. Проверката на верността към идеалите, проверката на собствените качества фактически стана, след като партията пое властта.

         Ала истинските неприятни изненади за тези, които са вярвали в красотата на революцията, започват с пристигането на Георги Димитров в България. Той, Коларов, Червенков и съветските служещи, дошли с тях, донасят не само съветския модел, но и съветския морал, така както е установен от бог Сталин. Морал, според който измамата, лъжата, подлостта, предателството, кражбата, убийството и т.н. се оправдават според нуждите на партийния водач в даден момент. И тъй като истинските идеалисти не са тези, които могат лесно да изпълняват въпросните партийни поръчения, започва заобикалянето с мижитурки, подлеци, хамелеони, псевдогерои. Надигналата се мощна вълна на печалбарите приспособленци залива с мръсна вода мечтите и копнежите на хора, които са чакали оправданието на борбата, мъките и жертвите. Стълбата на властта у нас никога не е била по-вертикално изправена и никога преди борбата върху нея не е била по-свирепа. Всички, които се катерят и блъскат по нея, крещят, че правят това в името на партията, Сталин и комунизма. В действителност почти всеки го прави поради собствени амбиции и алчност. Борбата се води по законите на джунглата. Всеки има право толкова, колкото е силен. А най-силен е СССР. Следователно всеки се стреми лудо, с цената на огромни усилия да получи благословията на Москва. Това е периодът преди стабилизирането на йерархията. Но времето е все още бурно, революционно. Един след друг биват разгромявани разните видове „врагове“ — бившата администрация, офицерството, индустриалците, търговците, интелигенцията, селяните. В тази мътилка, където идеалистите изпълняват дисциплинирано партийните повели, съществува надеждата, че това е преходният период. Те все още не знаят, че този преходен период никога няма да свърши, защото той е извинението и оправданието на всичко. Всред непрестанни апели за бдителност и борба идеалистите виждат, че партийното ръководство е поето от безскрупулна съветска агентура, която има две характерни черти: безропотна служба на съветските интереси и ужасна лична посредственост. С убийството на Трайчо Костов Политбюро загубва единствената си действителна личност. Оттук нататък горе, по върховете, ще следва парад на пълното безличие, защото хората, които СССР ще поставя начело на нашето управление, ще бъдат доказани нищожества. Между тях човек ще види местни политически бакали, като Добри Терпешев, Райко Дамянов, Антон Югов, Енчо Стайков и др., или пък бивши съветски офицери, като Георги Дамянов, Иван Михайлов, Петър Панчевски, чиито умствени способности се изчерпват в покорното подчинение, следване на чужди заповеди. Коларов, Червенков, Димитър Ганев, Георги Цанков, Георги Чанков — всички те плуват в това съветско безличие. Нито един от тях не би могъл да претендира да стане обединителен център на надежди, да излъчи каквото и да е обаяние, или идейна привлекателност. В течение на времето дори колоритни фигури като: Боян Българанов, Цола Драгойчева и Тодор Павлов ще загубят блясъка си и ще се слеят с другите. Всички те, както ще видим по-нататък, представляват повече или по-малко дебели хора с тромави мозъци, с груби маниери, които живеят живота на Гоголевски губернатори в затънтена руска провинция. ...

         И така, какви са пътищата за комуниста-идеалист у нас в началото на 50-те години, когато се стабилизира структурата на режима?

Първият път е: да продължи сляпо да вярва на назначеното от СССР партийно ръководство, да приема всички слабости, грешки и извращения като необходимост на момента, да оправдава своето участие във всякакви мръсотии с това, че и другите го правят, да се старае да осигури за себе си по-добро място и да вярва, че народът трябва да му плати за минали заслуги или страдания. Измиването на съвестта и оправданието е предоставено на партията, защото няма по-удобен лозунг от стихотворението на Христо Радевски „Води ме, партио!“

Вторият път е: да вижда и съзнава цялата измяна и гаврата с идеалите, но оценявайки обстоятелствата, да се преструва, че вярва на партията и ръководството й, като сам със собствени сили се опитва да отстоява призивите на съвестта си. Да избягва съучастие в греховете на режима и се бори тихо и внимателно за промяна на нещата отвътре. Това е извънредно труден път, защото често пъти се балансира на ръба на две пропасти. Да не се скараш с партията и същевременно да бъдеш верен на себе си — според мен това е безкрайно трудно. Да не се забравя, че Политбюро има почтения навик периодически да прехвърля всичките си неудобни грешки върху по-нискостоящи партийци, като по този начин въвлича почти всекиго в злепоставящи го действия.

Третият път, или по-добре пътека, е просто да се отдръпне и затвори в себе си. Това е равностойно на противопоставяне на режима и означава човек да се откаже от всякакви позиции и да бъде принуден да споделя съдбата на най-прокажените (за режима) граждани на нашата страна. Това е припознаване на истината, че колкото църковната институция има нещо общо с Бога, толкова и партията има нещо общо с комунизма. Че нещата са вътре, във всекиго, че отговорността е лична, че идеологията, партията и постъпките на другите не могат да бъдат никакво оправдание за измяната на собствената съвест. „Цял живот съм бил комунист и затова никога не съм бил партиец“ — ми каза веднъж един от поелите този път.

И четвъртият, твърде стръмен път за комуниста-идеалист е да се противопостави на партийното ръководство, да отрече империалистическото господство на СССР, да приеме позицията на безкомпромисен критик на всички недостатъци и грешки, да реагира активно на всички решения и действия, да не си затваря очите пред нищо и смело да прави обществено достояние своето отношение. Без съмнение това е най-опасният, почти самоубийствен път. Режимът смяташе и смята такива комунисти-идеалисти за по-опасни от всякакви врагове и прави всичко възможно да ги ликвидира. Както разказах в предишните глави, българският режим не може да понася никакви припомняния за комунистически идеали и ги дамгосва като прояви на разни видове ревизионизъм.

Но колко са пътниците по всеки от тези четири пътища? Настъпва времето, когато комунистите-идеалисти трябва да изберат. Властта е здраво поета, класовият враг е разгромен, Съветският съюз гарантира сигурността. Остава само да се работи за построяването на социализма. Ала какво значи социализъм? Какъв вид живот трябва да се живее? Отговорът на партийното ръководство е недвусмислен — следвай примера на СССР! Партийното ръководство сляпо копира съветския начин на живот, който е изграден и установен от Сталин. „Съветските норми са наши норми! Съветският морал е наш морал!“ — са лозунгите, които Политбюро диктува на низовите организации.

И точно по примера на СССР огромното мнозинство от някогашните идеалисти се отправя по първия път, който е нещо като съветска аутострада към социализма. Той е най-широкият, най-удобният и води най-далече. Освен това по него не се ходи пеша. Всеки заслужил другар според ранга си може да ползува от москвич до чайка. Естественото предпочитание на този път показва, че идеализмът и жертвоготовността на мнозина от въпросните партийни членове са били само романтични младежки пориви, краткотрайни изблици на неспокоен пубертет. Борбата за „щастието на народа“ се оказва в края на краищата удобна увертюра за собственото благополучие. Наложената съветска форма на комунизъм, основана на теорията за диктатурата на пролетариата, предоставя необходимия сапун за измиване на съвести (където ги има).

 

 (И следващите четива са полезни за мислещите ...)




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 3308631
Постинги: 3368
Коментари: 877
Гласове: 884
Архив
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30