КРИЗАТА НА ЕВРОТО И МЯСТОТО НА ГЪРЦИЯ (Какво може да се очаква сега?)

26.08.2011, Рощок

Д-р инж. Илия Ганчев

         През пролетта на 2010 г. ставаше все по-ясно, че Гърция не може вече да обслужва своите държавни дългове. Настъпи заплаха от държавен фалит. Така започна драма, която следим и до днес със затаен дъх. Оттогава насам в политическите кръгове стилизираха отклоняването на гръцки, а евентуално и ирландски или португалски фалит като съдбовен въпрос за Европа. Люксембургският премиер Жан-Клод Юнкер не се уморява да подчертава, че ставало въпрос за съхранението на европейската идея. Той не се стеснява да изговаря и думата „война” и по този начин събужда абсурдни страхове. На 18 март 2011 г. Юнкер съобщи следното: „Един ден война е по-скъп, отколкото ще ни струва цялата спасителна акция.” Високо почитаният политик се демаскира като демагог.

         Споменатата драма не е такава, каквато изглежда. Защото еврото не сплоти Европа, а я разцепи. Германският експорт в сегашното евро-пространство не нарастна след въвеждането на единната валута по никакъв начин, за което точно говори Ханс-Олаф Хенкел, бивш президент на Федералния съюз на немската индустрия в статията си „Алтернативата” от 1 юни 2011 г. Вместо това Гърция, Ирландия, Испания и Португалия изведнъж получиха ниски, гарантирани от Германия лихви. Това доведе в посочените страни до нездравословни спекулационни балони – в Гърция до бум на потреблението и държавен дълг, в Испания до нарастващо частно задлъжняване и балон на цените на жилищата, в Ирландия до погрешно направляван инвестиционен бум.

         В европейската валутна система с твърди и адаптивни обменни курсове, която беше заложена от Валери Жискар д’Естен и Хелмут Шмит, Германия и Европа се чувстваха удобно. Фиксирането на обменните курсове осигури от една страна стабилност, а от друга – страните можеха да повишават или понижават цената на своята валута, когато се появяваха сериозни промени. Тази система за Европа беше най-удобната смес от стабилност и гъвкавост. Но и досега много от членовете на Европейския съюз се отказват от еврото, например Швеция, Дания, Полша и Чехия. Това не им пречи да напредват успешно. Причината е, че еврото не служи на гражданите, а на финансовата олигархия. Ето защо е спешно необходимо ние, данъкоплатците в ЕС, да разбираме ясно истинските основания на нещата. При сегашната криза не става всъщност въпрос за спасяването на Гърция, на еврото или пък въобще на Европа. Не, на първо място се има предвид спасяването на банките, а на второ – какъв икономически модел ще се наложи в Европа: този на по-скоро пестеливите и ориентирани към производството северняци или онзи на по-скоро потребителски настроените южняци, англичани и американци.

         И така, защо Гърция изобщо бива така силно стилизирана като съдбовен въпрос за Европа?

         В случай на държавен фалит държавата ще обяви на кредиторите, че е неплатежоспособна и повече не може да обслужва дълга си. В такива случай длъжниците и кредиторите често се споразумяват за частично намаляване на дълга или даже за рефинансиране, т.е. обосноваването на ново задължение за начина на плащане на вече съществуващ дълг. Това вече е било прилагано в редица случаи в историята на модерната финансова система, например след латиноамериканската дългова криза през 1982 г.

         Ако в случая с Гърция се окаже същото, тогава би се наложило всички притежатели на гръцките държавни книжа да преглътнат загуби, а кредитният рейтинг на длъжника би се влошил. През май 2010 г Ангела Меркел направи разумно предложение да се установи генерално такъв ред на държавен фалит, но по-късно тя извърши твърде малко – както вече не веднъж е постъпвала преди това, по време на финансовата криза. Вместо посочения подход на Гърция й бяха предоставени следващи кредити и кредитни гаранции от страна на ЕС, МВФ и силните страни-членки на ЕС, за да може фактически фалиралата страна послушно да плаща своите лихви на банките и финансовите институции. По този начин Меркел пожертва пред олтара на спекулацията интересите на гражданите – както на немските, така и на гръцките. (Публикуваните проучвания на обществените нагласи за доверие при евентуални избори за Бундестаг показаха отново твърдия наказателен вот за Меркел, който ще намери потвърждение и в парламентарните избори в провинциите Мекленбург и Берлин през септември).

         При даден фалит длъжникът може да даде принос, за да излезе от обърканата ситуация, като изпълни изисквания за пестеливост и разпродаде имущества. Кредиторите от своя страна дават принос, като се откажат от част от исканията си. Точно за това става въпрос при актуалната европейска дискусия за участието на „частните кредитори” в преодоляване на гръцката бюджетна мизерия.

         Ще отбележим, че „частни инвеститори” тук отново е едно въвеждащо в заблуда пропагандно понятие на финансовата олигархия. Заблуждението идва оттам, че думата „частни” внушава, че става въпрос за обикновени граждани, но това няма нищо общо с истината. Частни кредитори в случая са банките и финансовите институции – преди всички в редицата гръцки банки, които обикновено са в ръцете на гръцки милиардери и олигарси. Това са „актьорите”, които ние сега в европейски мащаб ще „спасяваме”, а не еврото, не Гърция и не гърците! (проф. Хелге Пойкерт, „Голямата криза на финансовите пазари и държавните дългове”, 2011, стр. 507/550). Защото ние, общността на европейските данъкоплатци, сме третата група, която може да вземе участие в санирането на такъв фалирал длъжник!

         В случая с Гърция данъкоплатците в края на краищата ще финансират спасителните чадъри, каквито в Европа продължават отново и отново да се разтварят. Основно това ще са страни с функциониращи икономики като Германия, Австрия и Холандия, които ще отговарят за едно SPE (целево дружество със специална инвестиционна цел), което поема кредити на капиталовия пазар и ги предоставя на страните в криза, например Гърция, при благоприятни условия. Така функционира Европейският стабилизационен механизъм (ESM). Други средства за целта ще идват от МВФ и бюджета на ЕС.

         Но да не забравяме деликатните моменти: член 125 от договора на ЕС, т.е. клаузата за несподеляне на отговорност (No-Bailout), изрично забранява ЕС или отделни негови страни-членки да отговарят за дълговете на друга страна-членка. Тя беше приета по предложение на Германия при преговорите за договора от Маастрихт. На времето федералното правителство на Германия искаше на всяка цена да осигури такава стабилност на европейската валута, каквато притежаваше германската марка.

         Създаваният сега спасителен чадър е „Целево дружество”. По този перверзен начин правителствата на ЕС правят точно това, което са им предписали инвестиционните банки: да заобикалят собствените си законови разпоредби и да превръщат надеждноста си в абсурд. Те упражняват „регулационен арбитраж”, като с по-слабо регулирани инструменти заобикалят законите.

         Другото нарушение е от особена важност, а именно член 123 от договора на ЕС – то започна в момента, в който ЦЕБ започна в голям мащаб да изкупува държавни заеми на южните държави. С това Централната европейска банка се отказа от своята независимост и индиректно разруши независимостта на Федералната банка – националната банка на Германия. Следователно Германия капитулира от гледна точка на валутната политика и изпитаните във времето принципи на тази политика бяха изхвърлени зад борда. В знак на протест срещу това закононарушение забележителният президент на федералната банка Аксел Вебер подаде оставка и беше заменен от гъвкавия съветник на канцлерката Йенс Вайдман.

         Директорът на Мюнхенския ИФО-институт за икономически изследвания Ханс-Вернер Зин, разкри през април 2011 в „Зюддойче цайтунг”, че ЦЕБ е предоставила тихо и кротко на южните страни във формата на револверни кредити 340 млрд евро. Естествено и в този отчайващ капан са вкарани данъкоплатците от силните страни. Зин резюмира по следния начин вината: „Това, което федералната канцлерка Меркел и федералната банка премълчават е: Спасителният чадър няма да спаси еврото – но ще натовари Гермнаия с огромни рискове. Размерът на отговорността надхвърля и най-лошите предположения на обществеността.”

         Не бива да забравяме, че и гражданите на засегнатите кризисни страни спадат към носителите на несгодите вследствие на тази коварна игра. В рамките на „спасяването” на Гърция примерно ще бъдат наложени невероятни усилия за икономии. От 2010 до 2011 г страната редуцира вече своя бюджетен дефицит с 5 % - това е едно от най-големите напрежения, които някога са били поемани от задлъжняла държава. Естествено е, че Гърция в никакъв случай не е трябвало да бъде приемана в евро-зоната; разбира се, че гръцката икономика в обширен размер е корумпирана; освен това там се шири укриването на данъци. Но всичко това не може да бъде решено, ако се накара страната да рухне от спестявания по време на икономическа криза. Такъв род политика води към дефлация, която много прилича на немската ситуация в периода 1930-1932 г. А знаем, какви нездравословни неща се случиха тогава в Германия.

         Финансовите концерни при цялата тази ситуация се чувстват добре. През юни 2011 г. Ангела Меркел прие предложението на Никола Саркози, банките свободно да решат, дали искат или не да вземат участие в намаляването на дълга на Гърция. Финансовият бранш и свръхбогатите в най-добрия случай ще дадат символичен принос. Главният товар ще бъде понесен от гражданите на страните-кредиторки и Гърция. И като че ли всичко това не беше достатъчно лошо, та кредиторите оказаха допълнително екстремен натиск върху Гърция и други страни-длъжници да приватизират държавните си участия, за да запълнят в кратки срокове дупките в бюджета. Но както знаем, който трябва да продава по принуда, прави това под стойността. А кой ще спечели, също е ясно: отново инвестиционните банки и финансовите инвеститори, които ще усвоят апетитните хапки, отнети от държавата и то на изгодни цени (изложение на немския частен инвеститор и професор по икономика в австрийски и германски университети Макс Оте от 9 юни т.г.).

         Макс Оте препоръчва: „Това, което би било по-доброто: снижаване на дълга и организиран държавен фалит. Гърците тогава няма да се налага да пъшкат под тежестта на дълга, който разбира се дължат и на собствената си долнопробна финансова олигархия, от която и при най-добро желание не могат да се освободят. За Европа и еврото това също би било най-доброто решение, но не и за финансовата олигархия. Подобно „подстригване” ще принуди и частните кредитори да вземат участие в понасяне на реална отговорност. Всъщност това съответства на нашите правни представи: първи трябва да отговарят онези, които са давали назаем парите, за да получат печалба при висока лихва. Защото прословутите „частни” кредитори - финансовите концерни и инвестиционните фондове, просто би трябвало да са добре информирани за свързаните с подобен бизнес рискове.”