Причинители на кризата: За спекулациите на банките

22.08.2011, Граал-Мюриц

Д-р инж. Илия Ганчев

         Основните въпроси, свързани с банките и парите, не са чак толкова комплексни, както се опитват да ни ги представят много икономисти и политици. И въпреки това даже и във върховете на нашето и другите европейски общества твърде често цари ужасяваща безпросветност! Ще чуете важни политици в най-развитата в икономическо отношение европейска държава да приказват в Бундестага и по медиите, колко „умен инвеститор” бил Йозеф Акерман, президентът на Дойче банк. Такива политици, колкото и да изглеждат авторитетни, всъщност не разбират финансовата система на развитите европейски страни. Във връзка с конкретно споменатия „топбанкер” трябва да се каже, че най-малкото, което прави „Дойче банк” в рамките на своите бизнеси, е „да инвестира”, т.е. дългосрочно и смислено да влага пари.

         Инвестиционните банки, за които днес много се говори, не са банки в класическия смисъл на думата. Те не отпускат дългосрочни кредити и освен това рядко влагат имущества за по-дълъг период от време. Инвестиционните банки са преди всичко посредници. Така например, когато фирми издават акции, а държави – кредити, в подобни случаи те обикновено биват съветвани от инвестиционните банки, при какви условия  могат да бъдат обезпечени такива ценни книжа. Инвестиционната банка структурира бизнеса и осъществява контакта между предоставящия капитал (като напр. инвестиционни фирми) и търсещия (примерно фирми или държави). Когато бизнесът приключи, банката касира комисионната. Тоест инвестиционните банки нямат никакъв стимул, да мислят дългосрочно. Но не само това: освен смисления пласмент на акции или заеми инвестиционните банки през последните десетилетия измисляха все по-комплексни продукти, които понастоящем често поставят като специален „финансов отпадък” някъде в системата.

         Инвестиционните фирми инвестират имуществото на своите вложители в ценни книжа  и капиталови обекти. Застрахователните дружества също в известен смисъл са инвестиционни дружества, тъй като те често влагат големи имущества. Това може да се окаже във всеки случай полезно за народното стопанство. Много пенсионни фондове в САЩ например влагат имуществото на наемните работници дългосрочно в т.н. „качествени акции”. Проблеми възникват тогава, когато инвестиционните фирми работят с пари назаем (Leverage), участват в рисковани залагания, спекулират трескаво на борсата или действат непрозрачно. За съжаление точно това се случва все повече: много от инвестиционните дружества и сенчестите банки работят екстремно спекулативно, например хедж-фондовете или т.н. „Private Equity”-дружества (наричани още „финансови спонсори в извънборсов капитал”).

         Финансовата система все още се състои преимушествено от търговски банки. Те извършват всичко на всичко това, което се очаква от една банка: правят възможно движението на плащания, приемат пари от клиентите си, предоставят сметки и дават кредити. Това са народностопанските задачи на търговските банки. В Германия примерно повече от 1200 кооперативно организирани Народни- и Райфайзенбанки, както и спестовни каси вече над 100 години блестящо и като пример в световен мащаб изпълняват тази задача. И днес все още те образуват гръбнака на германската икономика. По време на последната финансова криза те допринесоха значително за устояването на немското стопанство (Zeitschrift fьr das Gesamte Genossenschaftswesen, 2/2010, стр. 89-103). Точно затова те са трън в очите на спекулативните финансови жонгльори!

         Луис Брандейс, един от най-авторитетните конституционни съдии на Америка, въведе през 1913 г понятието „финансова олигархия” (“Other People’s Money and How Bankers Use It”). Тази финансова олигархия, състояща се от инвестиционни банки, хедж-фондове, сенчести банки, рейтинг-агенции и други играчи, понастоящем е доминиращата световна сила. И това не е някаква изродена „теория за конспирацията”, а трезвото разбиране с поглед към икономическите и обществени взаимоотношения на силите или, по-друг начин казано – властовите взаимоотношения. А това разбиране е еднозначно:

         Днес големите и мощни инвестиционни банки – в САЩ на първо място Голдман Сакс,  в Германия Дойче банк – стоят на върха на подхранчащата верига. Те действат най-бързо, имат най-надарените финансови инженери и освен това –най-добрите връзки с правителствените кръгове. Сътрудници на Голдман Сакс предоставят в САЩ редовно финансия министър и други важни членове на кабинета. Същото се отнася и до Марио Драги, който тази есен ще поеме от Трише поста президент на Централната европейска банка. Този финансист-италианец от 1984 до 1990 беше изпълнителен директор в Световната банка, а от 2002 до 2005 работеше в банката Голден Сакс. Могъщите финансови актьори работят допълнително като „запълващи помощници” във фирми за финансов одит, по съвместимост в правителства и в правителствени органи.

         И дотук погледнато, не е никакво чудо, че актьорите на финансовата олигархия в широк мащаб могат да правят и да карат да се прави това, което искат и това, което им е полезно.

         Освен това редица позиции в банковото дело се заемат от една малка група от хора, чиито родители произхождат от високите слоеве или вече за били в банковото дело. Примери:

         Марти Блесинг, шеф на Комерцбанк, е внук на един президент на федералната банка и син на един от членовете на Председателството на Дойче банк. Жена му пък е изпълнителен директор при Голдман Сакс, нейният брат от своя страна е началник направление в Дойче банк, друг един брат е партньор при McKinsey. Президентите и ръководителите на крупните германски фирми почти без изключение произлизат от висшата буржоазия, макар че тя представлява само 3,5 % от населението на Германия. Именно затова суперинвесторът Уорън Бъфет е загрижен за това, че господството на свръхбогатите разрушава базата на демокрацията и обществото на постиженията. Не може да бъде така, че едно дете само заради това, че „принадлежало на Клуба на щастливите сперматозоиди”, да има повече шансове (Бьфет, 2006 г.)

         Междувременно редица инвестиционни банки и спекулативни инвестиционни дружества стъпка по стъпка зацапаха търговския банков сектор и реалната икономика и ги направиха покорни. Цели пазари и държави танцуват днес по свирката на финансовите пазари. И вместо да се потушава спекулацията, чрез днешното законотворчество и начин на „регулиране” на финансовите пазари тя даже се поощрява.

         Същевременно трябва д акажем, че нерегулираните финансови пазари са изключително опасни. Те се движат от силни емоции и се колебаят екстремно. Спекулациите могат масирано да увреждат реалната икономика. Когато капиталът потече към определено място – например към испанските недвижими имоти – и предизвика там спекулативен балон, надруго място той липсва – например при ремонта на немските училища. Когато се надуе даден технологичен балон, започва да липсва капитал в произвеждащата индустрия.

         Така се предизвикват масирани размествания и сътресения, защото финансовият капитал естествено е много по-подвижен от реалния капитал (блестящо го е показал Рудолф Хилдердинг още през 1910 г.).

         Предприемачът от средното съсловие, чието имущество се намира в собственото му предприятие, страда при тези колебания на финансовите пазари и кредитния поток.

         Точно такива сътресения се създадоха в периода между въвеждането на еврото и началото на финансовата криза. Хиляди са хората от средното съсловие, които с течение на времето почти напълно се отказаха от банкови кредити, тъй като не искаха да бъдат изложени на произвола на екстремно колебаещите се финансови пазари.

         Даже и Джордж Сорос, най-успелият спекулант на 20-ти век, не вярва, че свободният пазар може да се саморегулира. Напротив: той счита, че нагонът към спекулация водел в нерегулираните пазари до все по-големи колебания и финансовите пазари водели по този начин към разрушаване на собствената си икономическа основа. („Билл Моъерс Йоурнал, 10/2008).

         Според убеждението на еврфуртския финансов социолог Хелге Паукерт господстващата сега икономическа наука игнорира тези взаимозависимости. В неговия фундаментален труд „Голямата криза на финансовите пазари и държаната задлъжнялост” той обяснва как вярата в ефективните пазари пречи да се осъзнаят конструктивните грешки на системата (Паукерт, 2011).

         Трябва да кажем, че още големият ортолиберал и немски политикономист Александър Рюстоу е схващал, че вярата в ефективните пазари носи религиозни черти и не е съвмествима с придържането към принципите на наауката.

         Мнозинството от икономистите са доброволни съучастници в една деструктивна система. Като попска каста на капитализма те легитимират без задръжки инстинкта и проповядват мантрата, че пазарът всъщност не можел да се заблуди – и по този начин обслужват интересите на финансовата олигархия.

         Тук е интересно да споменем една точна мисъл, изказана от Хенри Форд в началото на 20 век:

         „Добре е, че хората в страната не разбират нашата банкова и парична система, защото иначе, така мисля, още преди утре сутринта бихме имали революция.”