Георги Димитров и Комунистическият интернационал (1923-1943)

         На 2 март 1919 г Ленин „учредява” Комунистическия интернационал, чиято цел е "решителна борба за пролетарска диктатура, за победата на съветите във всички страни".

Всъщност Коминтернът е съветски партиен и държавен орган, подчинен на същата желязна и безпрекословна дисциплина, както и самата болшевишка партия.

Скоро след това московски емисари учредяват във все повече страни комунистически партии, които не са партии в истинския смисъл на думата, а само дисциплинирани секции на Коминтерна. Под натиска на крайните елементи тесните социалисти в България преименуват през май 1919 г организацията си на "Българска комунистическа партия (тесни социалисти)" и се вливат в Коминтерна, но Благоев и привържениците му продължават да имат сериозно влияние и свое разбиране за болшевизма и ленинизма. След преврата от 9 юни 1923 г тъкмо те се застъпват за неутралитет, но това предизвиква остри критики от страна на московското „началство” и Васил Коларов е изпратен като специален емисар, за да ги вкара в "правия път". Директивата на Коминтерна е да се осъществи въоръжен метеж, който избухва през септември 1923. Сред ръководителите на метежа е и Георги Димитров, но формированията на комунистите са разбити и той бяга в Сърбия заедно с Васил Коларов и Гаврил Генов.

В следващите години Димитров обикаля Европа, натоварен с различни подривни поръчения на Москва и така попада през февруари 1933 г. в ръцете на Гестапо. Започва известният Лайпцигски процес за подпалването на Райхстага, на който като подпалвачи са обвинени българските комунисти, намирали се по това време в Берлин – Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. (21.09.1933-31.12.1933). Целта на Хитлер не е да се осъдят на всяка цена група комунисти като подпалвачи ва Райхстага, а да използва истерията, която се разгаря от провокацията, за да накара мнозинството от депутатите да му гласуват извънредни пълномощия. Благодарение на това по време на самия процес в Германия са вече забранени всички политически партии освен Националсоциалистическата. Обвиняемите българи са оправдани от Имперския съд „поради липса на доказателства”, екстрадирани в СССР, където са посрещнати като герои.

Като член на политическия секретариат на Коминтерна през 1934 г Димитров съставя „самокритичния анализ” за политиката на Коминтерна спрямо Германия, в който с развитата теза за „социалфашизма” в социал-демократическите партии те се разглеждат като главен враг в класовата борба и по този начин се задълбочава още повече разцеплението на работническата класа. Така е започната промяна в стратегията, която по време на 7. световен конгрес на Комунистическия интернационал през август 1935 г е обявена за официална линия. Когато през 1933 на власт в Германия идват национал-социалистите на Хитлер, комунистите са били започнали да създават връзки със социалдемократите.

Димитров изнася главния доклад пред 7. конгрес на КИ в Москва, неговата най-известна реч „Офанзивата на фашизма и задачите на КИ в борбата за единството на работническата класа срещу фашизма”.

В него той дефинира, в съответствие с решението на 13. пленум на ИК на КИ от декември 1933 г, фашизма като „открита терористична диктатура на най-реакционната, най-шовинистичната, най-империалистическите елементи на финансовия капитал.”

На 7. конгрес Димитров е избран единодушно за нов генерален секретар на Коминтерна.

Като генсек той се превръща във верния васал на Сталин. По време на сталинските „чистки” реагира на първите, все още леки обвинения на шефа на ГПУ (КГБ) Ежов срещу Коминтерна с предварително заложено послушание – с молба за „препроверка” на всички негови сътрудници, които по правило са били видни дейци на комунистически партии от Европа.

Безропотност и усърдие отличават героя от Лайпциг спрямо периодичните масови изтребвания на "неблагонадеждни елементи", включително и сред върховете на партийно-държавния апарат. Например на 26 май 1937 г. след разговор с Ежов, комуто Сталин е поверил чистката на този етап, Димитров отбелязва в дневника си следното: "Най-крупни шпиони са работили в К[омунистическия] и[нтернационал]". На 11 ноември 1937 г. Димитров е натоварен лично от Сталин със задачата да "примами" в Москва германския комунистически ръководител Вили Мюнценберг.

Цялата вина на Мюнценберг била, че през 1936 си позволил предпазлива критика относно Московските показни процеси срещу бившите ръководители на Болшевишката партия и Коминтерна Зиновиев, Каменев и др. През 1937 г той е наблюдаван тайно и обвинен и от Валтер Улбрихт (бъдещия партиен ръководител на ГДР и достоен ученик на другаря Сталин в разправата с немските си другари) в троцкизъм. През 1938 е изваден от състава на ЦК на ГКП, без заседание на ЦК, „поради недостатъчна партийна дисциплина”. Това става с участието на Вилхелм Пик.

Показателна е и телеграмата на Димитров от 29 септември 1038 г. до Москвин (Трилисер), който служи едновременно на Коминтерна и на съветското разузнаване: "Трябва да се помоли да бъде ускорена проверката чрез апарата на др. Ежов на хората, които ние предвиждаме за Бюрото на Секретариата на ИККИ [Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал] и за моя Секретариат". Самият Москвин е задържан в Народния комисариат на вътрешните работи (НКВД) на 23 ноември 1938 г. и Димитров бърза да напише на Сталин, че "арестуваният враг на народа несъмнено е напакостил много в апрарата на ИККИ, което сега без отлагане трябва да се поправя и преустройва в движение".

По същото време двамата от героите на Лайпцигския процес са превърнати във „врагове” и са осъдени на дългогодишно пребиваване в сталинските концлагери. Съратникът на великия вожд и учител, Благой Попов прекарва в съветския „Архипелаг ГУЛАГ” 16 години, през 1954 г, след смъртта на „бащата на народите” е освободен и се връща от Сибир в България на 23 март 1954, като побелял 51-годишен старец. Васил Танев е 8 години в лагери, след което през 1941 загива 44-годишен, като червеноармеец.

Наложи се по време на тези сталински кръвопролития Коминтернът да плати особено висок кръвен данък. Специален интерес представлява кървавата разправа с цялото ръководство на Полската комунистическа партия (Адолф Варски - 9.7.1937, Мария Кошутска – Вера Костшева - 9.7.1939, Хенрик Валецки - 1937, Юзеф Цишевски - 1937, Йосиф Уншлихт - 28.7.1938, Едвард Прухняк - 21.8.1937, Юлиан Лешчински-Ленски - 20.8.1939) - генерален секретар, Станислав Бобинский - Ян Крешински -  1937, Щефан Кроликовски - 1937, Владислав Ковалски - 1937, Станислав Мертенс 21.9.1937, Ян Пашин - 1937, Казимеж Циховски - 1937) и разпускането й с Решение на Коминтерна през 1938 г.

Димитров се присъединява и към новия обрат в съветската политика чрез „Германско-съветския пакт за ненападение” от 24 август 1939 г, който Сталин, съгласно записаното от Димитров в „Дневника” му на 7 септември 1939 г е предприел като възможност да се противопоставят една срещу друга капиталистическите държави.

След разпускането на Коминтерна през 1943 г Димитров става заместник-ръководител на Отдел „Международна информация” на ЦК на ВКПб (КПСС). Негота заместническа роля се е състояла в това да прикрива продължаващата връзка между Коминтерна и новия отдел от критичните западни съюзници на СССР по време на войната.

Вътрешно всъщност Димитров е бил ръководителят на този отдел. На този пост той остава до завръщането му в България през ноември 1945 г.

В края на декември 1944 и началото на 1945 от Москва Димитров нарежда осъждането по политически причини на предишния политически, военен и интелектуален елит на България на смърт, чрез назначените комунистически ‘Народни съдилища”. Народният съд осъжда 2730 души на смърт и 1305 – на доживотен затвор.

Пак от Москва, но вече като министър-председател на Народна Република България, подложен на лечение, Димитров участва задочно в партийната разправа със своя заместник, а преди това пръв ръководител на партията, Трайчо Костов.

Ето какво помества в. Работническо дело на 30.12.1949 г:

Из необнародваните писма на другаря Георги Димитров до Политбюро на ЦК на БКП: „Характеристика на предателя Трайчо Костов”

На пленума на 10 май т. г., във връзка с пленума на ЦК на БКП, на който Трайчо Костов бе изключен от състава на ЦК, другарят Георги Димитров написа писмо до Политбюро на ЦК на БКП. В него между другото пише:
"Голямо утешение през време на изключително мъчителното мое лечение е успешното изобщо провеждане от вас на редица важни партийни и държавни мероприятия, които още веднъж свидетелствуват за твърдостта и зрелостта на вашето партийно ръководство... Пленумът към трайчокостовисткия въпрос е минал много добре и партията се е отнесла изключително зряло към решенията на пленума, но въпросът с Трайчо Костов и тия, които в Партията мислят също като него не считайте за ликвидиран. След като прочетох протокола на пленума и особено дългата реч на Трайчо Костов, аз окончателно се убедих, че ние имаме работа не само с един интелигентен индивидуалист и безогледен кариерист, но и с един лукав, рафиниран, изпечен подлец, на който не може да бъде мястото в една действително болшевишка партия, каквато ние от все сърце искаме да бъде нашата партия...Тр. Костов е преизпълнен от низка злоба и държи камък в пазвата си с надежда да дочака такова трудно време за Партията, когато отново ще изплува на повърхността със своята неподражаема подлост и коварство..."

На 16 декември 1949, след 8 дневен процес и много жестоки изтезания, ръководени от съветски инквизитори, верният на партията, комунизма и Димитров, Трайчо Костов е обесен, а „бандата от предатели и врагове на българския народ” вкарана в затвора.

Тогава вождът вече е бил нетленен.

Бог да ги прости ...