ЛЕВИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ- част 1 – проф. Чавдар Добрев

(БСП, коалиционни партньори, бъдеще)

http://www.novazora.net/2011/issue02/story_02.html

Бих прокарал граница между битието на Българската социалистическа партия от 1989 г. до 1995 г. и от 1995 г. до днес с оглед на влиянието й в социума. През първия период, до 1995 г., БСП е най-мощната политическа сила у нас, за което свидетелстват и резултатите от парламентарните избори до 1995 г. Същевременно тя получава мнозинство и на общински избори в голямата част от българските градове и села, с изключение на няколко възлови града, включително столицата. Когато губи отделни избори за Народно събрание, какъвто е случаят с изборната победа на СДС през 1991 г., това е следствие на груби политически грешки или на съзнателна криворазбрана политика да се стимулира укрепването на опозиционния фронт: така да се каже, бившата компартия се „жертва” в името на развитието на демократичния процес.

Редица факти сочат, че и на президентските избори БСП търпи поражение главно поради тактически съображения: да се „подари” на опозицията президентският пост, който в много отношения е формален. Освен това немалко анализатори смятат, че лидерът на СДС, философът Желю Желев, доскорошен член на БКП, изследовател на философските трудове на В. И. Ленин, е бил фаворитът на част от елита на соцпартията, начело с Андрей Луканов.

Колебливата поддръжка, която тогава БСП оказва на кандидатите на левицата Велко Вълканов и Румен Воденичаров, също говори в полза на тезата за предрешени действия на ръководството и парламентарната група на БСП: оказва се „помощ” на СДС.

От дистанцията на времето смятам, че земеделецът Виктор Вълков губи в конкуренцията за президент след намеса на лидери на БСП. Исторически е доказано също, че перспективен за бъдещето на отечеството ни кандидат като д-р Петър Дертлиев бива провален не без намеса на водещите лица в социалистическата партия: използва се една некоректна негова реплика, за да бъде изцяло бламиран като кандидат за президент на страната. Желю Желев най-добре си знае с кои БСП ръководители е поддържал връзки, какви неофициални срещи е имал с тях (или с един от тях), но той никога няма да признае това.

Този факт, една партия с национален авторитет толкова да се грижи за раждането и прохождането на опозицията, в такава степен да се отказва от собствените интереси заради интересите на собствения гробокопач, е непознат в новата ни история. Нещо повече, само да помага на спечелилата изборите опозиция, която след това да я унижава и мачка, да прокарва антинародни закони, да нанася непоправими беди на земеделието, да върши репресии спрямо свои привърженици, да организира под носа на правителствените сгради свои „градове на истината”, да пали и щурмува партийния дом и т.н., и т.н. – това са наистина малодушни манифестации на перестроечния ни ляв елит, решил да превари световните събития със смяната на една обществена система с друга.

Като оправдание на едно такова поведение с двойно дъно се „произведе” партийно становище, че БСП в онзи исторически момент е демонстрирала далновидност и сдържаност пред огромни вълни на народното недоволство, пред грозния лик на задаваща се гражданска война. Не само аз, а и повечето нормални хора са убедени, че в България, непосредствено след 1990 г., такива помитащи вълни на народната съпротива не съществуваха, те са мит, сътворен с утилитарна цел от партийното ръководство. Нямаше опасност и от гражданска война, тъй като населението в държавата не бе готово да се включи в такъв революционен акт.

И това е отликата на България от останалите социалистически страни, в които през десетилетията се развиха силни опозиционни движения, изработили идеологията и организацията на народния бунт. Не беше възможно Горбачов и Западът да организират у нас псевдовъоръжен метеж, както в Румъния, по време на който екзекутираха Елена и Николае Чаушеску.

         В Румъния органите за сигурност се включиха активно в „пуча” и изиграха решаваща роля. Докато българската Държавна сигурност не би участвала в подобни форми на гражданска война. А и армията в подобна ситуация не би била сигурен резерв за бунтовниците.

         Българската интелигенция, в отличие от интелигенцията в другите източноевропейски страни, в мнозинството си беше възприела идеите за реформиране, а не за тотална смяна на обществената система. Масово се възприемаше първоначалният призив на преустройството, дошъл от СССР, за гласност и демократизация на строя, за нов тип икономическа политика, за възвръщане на народогласието, но това не означаваше контраидеология, отказ от основните начала на социализма, а надежда, че върху завоеванията на миналото (и най-близкото) могат качествено да се променят характеристиките на „зрелия социализъм”. Зрееше и мисълта за конвергенция между позитивите на капитализма и социализма, за интензивно използване на постиженията на научно-техническата революция, извършена в държавите на развития капитализъм.

         Тези настроения доминираха и в по-широките народни кръгове. В селата не искаха ликвидиране на кооперативите, а нова, по-справедлива уредба на собствеността, отказ от деформации, допуснати при създаването на АПК-тата, следващо модернизиране на обединеното ни селско стопанство, естествено, увеличаване и на доходите. В промишлеността се ратуваше за внедряване на съвременни технологии, за приближаване до постигнати нива на информационен прогрес в развития Запад, за реконструкция, с оглед на екологията, на създадените промишлени мощности и др.

         В края на 80-те години нямаше особена обич към фигурата на Тодор Живков, напротив, сега има носталгия по образа му. Тогава беше се оформило мнение, че му е време, поради възраст, да си ходи от политиката, че прави груби грешки, че се заобикаля със земляци от Ботевград и Правец, че се опитва да наложи на своята партия и държавата династичен принцип. Но кой да предполага в онези смутни дни, че наследниците на Т. Живков ще бъдат по-слаби ръководители от него, че ще са толкова немощни, хилави, нерешителни, слабохарактерни, непоследователни или склонни към авантюри и безразсъдства, но и към безсъвестни социални компромиси?

         В някои аспекти Живков сам подготви почвата за това неблагополучие. Вярно е, че през 80-те той привлече в ръководството на партията и държавата сериозно подготвени млади технократи, което е негов положителен политически жест. В същото време не искаше да „отглежда” наследници, нарочно се облягаше на сиви и посредствени послушници, като талантливите кадри, с техния сериозен професионализъм бяха държани на известна дистанция. Това впоследствие му изигра зла шега, тъй като именно негови избраници с аршина на субекти без качества го отстраниха от властта, и то без елементарна признателност и зачитане на гражданските му права.

         Несъмнено след 1989 г. западните посолства упражняваха силен натиск върху властовите ни структури. А и виждаше се, че СССР се разпада, че и там се подготвя строителството на капитализъм. Това постави ръководството на БСП в тежко положение, чиито шансове за самоинициатива прогресивно намаляха. И тук се съдържа оправданието, „алибито” за принудително налагащите се деструктивни моменти в политиката, провеждана от лидерите на БСП.

         От разстоянието на две десетилетия обаче се разкрива, че въпреки този натиск и това развитие на общоевропейската ситуация, ръководството на БСП само се е отказвало от възможности и критерии за самостоятелно вземане на решенията! От една страна, лидерът на БСП Александър Лилов не успя да се освободи от перестроечната горбачовска идеология: може би не е осъзнавал как след 1985 г. Горбачов ратува вече не за преустройство на социализма, а за неговото разрушаване! От друга страна, Андрей Луканов поначало е убеден, че социализмът е претърпял исторически крах и че негова единствена алтернатива е развитият капитализъм. Ето защо той, според мен, е авторът на онази политика, която форсира ликвидирането на социалистическата собственост и създаването на нова буржоазна класа от представители на част от номенклатурата преди 1989 г.

         И за двамата – Андрей Луканов и Александър Лилов, БСП, в която членуват преди 1989 г. един милион членове, е не само база за подготвяния социален преход, но и опасност пред въвеждането на новия модел на обществено устройство. Лидерите на БСП са наясно, че независимо от отделни ретроградни тежнения, членският състав на соцпартията е за преустройство на социализма, а не за неговото историческо изчезване. И понеже такива стремежи не отговарят на основния интерес на основната част от номенклатурния елит: да се превърне тя от разпоредител в притежател на собствеността, в целесъобразно действие за новите ръководители се превръща работата им за трансформация - на организационно равнище - на голямата партия в “малка, модерна” партия.

         Никакъв Запад ултимативно не е поставял въпроса за връщането на земята в реални граници; за отнемане на оборотните средства от предприятията; за екстрено закриване на всички учреждения и форми на държавен и партиен контрол; за фактическо трансформиране на задграничните търговски дружества в “ничии” и частни; за участие на БСП в подготовката на програмата на Ран и Ът; за изчезване на два милиарда валутен резерв; за дискретно толериране на борческите групировки; за изработване на схема, съгласно която предприятията биват ограбвани на входа и изхода от фирми, най-често кооперирани с директора и пр.

         Не мога да повярвам, че Западът е заповядал организационното строителство на БСП да се преобразува мигновено от месторабота по местоживеене. И тъкмо Западът да не е допуснал партийните организации, примерно, да биват реформирани в качеството им на партийни звена, които възникват и живеят не във, а при съответното предприятие, институт, учреждение, министерство, здравно заведение и т.н.

         След като тази промяна се реализира - от месторабота по местоживеене - членският състав на БСП в съвсем кратки срокове поголовно намаля. Повечето от членовете на партията предпочетоха да не се запишат в новите организации по местоживеене или в организациите по интереси, във федерациите. През 1990 г. и нас, членовете на БСП от БАН, ни призоваха на събрание за формиране на Федерация на научните работници (и преподавателите?). То се състоя, доколкото си спомням, в спортна зала на Студентския град. Присъства Александър Лилов, който предложи за председател асистента от Химическия институт Георги Божинов. След няколко дни конкретно партийната организация в нашия институт от около четирийсет души се сви на 5 или 6 членове.

         Що се отнася до организациите по местоживеене, в течение на годините те се трансформираха в групи за решаване на проблеми от “районен характер”, за повърхностно информиране на членовете, за акции по разчистване на кварталните градинки, за оредяващо посещение на съседите по време на избори, и най-вече за постепенно, но неумолимо остаряване и изолиране на социалиста от участие в живия живот. БСП престана да има влияние в предприятията, сред работниците и трудовите хора. Даже при възникнали трудови спорове и стачни действия, случва се самите работници да смятат помощта на социалната партия за безполезна. БСП днес не би могла да се нарече партия на активното население, а по-скоро тя е партия на пенсионерите. По този начин жизнеспособността й зависи и от възрастовото оцеляване на членския състав. Това не означава, че в БСП не се влива млада кръв, че в нея не членуват хора, активно ангажирани в производството. Особено през последните години се увеличават младите попълнения. Но тук аз говоря за друга тенденция, която безпощадно кристализира в нелицеприятна действителност.

Не би трябвало да се забравя, че организационното състояние на БСП като масова трудова партия понастоящем не е добро. То се влошава от година на година. По този път соцпартията извървява с нарастващи темпове пътя си от масова към парламентарна партия, която се активира по избори.

         След ноември 1989 г. най-призивният лозунг на БСП стана “Единство”. Всички усилия се насочваха към съхраняване на партийното съгласие и единство, макар да пулсираха отделни фракции, с малочислен състав от интелигенти. Теоретически беше обосновано, че в периода на реформите и след това България има полза от една-единствена силна социалистическа партия. Предвижданията се концентрираха във възгледа за единната лява партия, която винаги печели изборите в страната, или ако толкова се налага, привлича на своя страна центристки, в краен случай и десни сили.

         Струва ми се, че през онзи период бяха допуснати няколко съществени грешки.

         Не се оцени как във връзка с развитието на капитализма ще се сепарира самото ляво пространство. Стратегически мислещите умове на партията не съобразиха, че сред левите българи ще възникват дълбоки социални противоречия и конфликти - едни от тях ще спечелят, други, почти всички леви българи, ще загубят от настъпилите промени. Докато в дясното пространство се предоставят възможности за избор между една или друга алтернатива, левите хора се заставят - така или иначе - да гласуват за едни и същи лица и фактори в политиката. Ще лъснат също лични и родово-семейни несъгласия. Не разбирам как творците на възгледа за единствена силна лява партия не са успели да предвидят, че няма как новите олигарси с червен произход да имат сходен интерес с масовизираната човешка беднота.

         Според проекта от края на 80-те и началото на 90-те години “безсмъртието” на БСП го осигурява нейното съществуване сред нароили се миниатюрни, лумпенизирани леви партийки и групи (като по примера от социалистическото минало, за пред обществото, ги “привикват” в един или друг ляв коалиционен формат).

         Позволявам си в този план да допусна една “еретична” мисъл. За здравето и бъдещето на БСП тогава е било по-целесъобразно да се съдейства за оформянето на две или три авторитетни леви партии в България, които да презентират поне три основни състояния и позиции: на крайно левите българи, на левите социалдемократи и на дясната социалдемокрация.

         Вместо идеята за мастодонта върху глинени крака БСП и кръжащите около него като безобидни мушици безброй леви партийни образувания, можело е да се предвидят бъдещите дълбоки оразличавания в националното ляво пространство. А подобен поглед и преценка биха мотивирали и друго отношение към релацията могъща партия и сателити, към партийното единство и нуждата от многообразие и избор.

         Излиза, че още през 90-те години е заложено обезсилването и самоизчерпването на БСП. При такава конструкция низовите организации се възприемат като топящ се твърд електорат, който механично избира всеки предложен му от по-висшестоящите органи съмишленик било за депутат, било за участник в партийните ръководства на местно и национално равнище. Така постепенно, доколкото може да се говори за реална власт, тя се прехвърля върху партийния апарат, отвоювал всецяло пълномощия да представлява десетките хиляди членове на БСП. Колкото действената мощ на соцпартията отслабва, толкова по-определено този апарат набира самочувствие, без да проумява, че губи интелектуален ръст, легитимност, че става механизъм, който движи фигури в марионетен театър.

(следва)