За мозъчните увреждания, предизвикани от съветския тоталитарен комунизъм
(Които помогнаха на крадците в мисията им по ограбване на българския народ след 1989)
.....
Много трудно ми е да преценя какво комунистическо развитие бихме имали у нас, ако не следвахме т.нар. съветски опит. Може би щяхме да се озовем в положението на Югославия или Албания, или може би щяхме да намерим пътя към български вид социализъм, който би бил най-подходящ и смислен. Някои български идеолози подминават факта, че в българското обществено устройство преди войната имаше два много силни социални факта:
Първият — отсъствието на мощен експлоататорски капитализъм, и вторият — самородният социализъм на силно развитото кооперативно движение.
Така че, исторически погледнато, България без комунистическа помощ сама плуваше във водите на свой собствен демократичен социализъм. При това положение едно истинско правителство, което претендира да бъде социалистическо, би заложило на естественото развитие на тези самородни социалистически тенденции и само би ги засилило.
И до ден днешен не мога да си обясня защо нашите селяни трябваше да бъдат бити, за да влязат в текезесетата, когато преди войната чувството за коопериране беше масово и селските кооперации бяха израз на най-демократичен и осмислен социализъм.
Подчертавам тази страна на нещата, за да изтъкна, че съветският режим у нас въобще не се интересуваше от осъществяването на тези самородни и свойствени на нашия народ социалистически тенденции, както въобще не го интересуваше доброто на този народ. Точно като истински нашественици и верни слуги на чужди господари нашите диктатори се заеха да приложат буквално една напълно чужда и напълно неподходяща схема на обществено устройство.
Историята, животът и характерът на съветските народи са безкрайно различни от тези на нашия народ. Дори ако приемем, че известни елементи на съветската система са косвено продължение на елементи на царска Русия, ако приемем, че едно насилие там е отговор на друго, исторически предхождащо го насилие, то тези елементи и това насилие нямат нищо общо с историята и характера на българите.
Буквалното прилагане на съветския опит, добър или лош, образно казано, е кръстосване на мечка с гълъб или опит да се присади на лоза тиква. Така че не може да има никакво разумно оправдание на насилственото и против всякакъв разум налагане на съветския образец у нас, освен че това се прави, за да се смачка един народ, за да се убие най-ценното в неговия характер.
„По примера на Съветския съюз“ се превърна в неспирен речитативен крясък на властвуващите папагали у нас. И до ден днешен не мога да разбера до каква степен нещата бяха заповядани от Москва и до каква степен подражателството бе израз на долно и сляпо верноподаничество. За съветския пример и съветския опит у нас могат да се напишат томове. Прилагането му буквално често пъти имаше абсурден характер и водеше до огромни материални и духовни загуби.
Трябваше да минат години, когато под натиска на българската природа на нещата най-после да се заговори срещу буквализирането на съветския опит и мълчаливо да се даде предпочитание на някои български форми. Разбира се, съвсем ограничено и предпазливо.
Но налагането на съветския образец у нас доведе до катастрофални изменения както по отношение на формата, така и по отношение на съдържанието на нашия живот.
Мисля, че приблизително най-точното название на съветския режим е — социалистически феодализъм, както веднъж гневно го нарече един от нашите най-добри поети.
Обществената структура на нашето ново общество напомня удивително феодалната обществена структура, като приликата е още по-удивителна, когато сравним правата и задълженията на отделните звена. Сигурен съм, че един историк би направил много интересно сравнение между държавата на Борил и съвременна България. Разликата е, че феодалите от онова време не са подражавали буквално на византийските феодали. Но нека хвърлим око на обществената структура у нас, каквато тя бе установена десет години след навлизането на съветската армия в България:
Начело на страната стои главният български феодал, който е назначен от СССР, за да управлява от негово име страната. Българският произход на феодала е въпрос на елементарна куртоазия. Обикновено той е подбиран след аранжирана борба с други претенденти за мястото на пръв феодал. Техните аспирации биват периодически подхранвани от СССР, за да се държи в състояние на несигурност първият феодал и същевременно да се улесни контролирането на действуващите в страната сили. Главният критерий за избирането на първия феодал естествено е верността към СССР, без значение дали начело на последния стои Сталин, Маленков, Хрушчов или Брежнев. По-същество феодалът е висш съветски държавен чиновник и неговата лоялност е към съветската държава. Той притежава властта на абсолютен монарх по отношение на всичко, което не засяга съветските интереси. Той не е длъжен да се отчита пред никого, освен пред тия, които са го назначили.
След него в йерархията и в кастово отношение идват феодалите — членове на Политбюро. Всички те, без изключение, са назначени от СССР, често пъти срещу волята и въпреки протестите на първия феодал. Те имат силна, но ограничена власт. Но и те както първия феодал не могат самостоятелно да взимат решение или да действуват по никакъв въпрос, засягащ интересите на техните работодатели. Техните места също не се смятат за гарантирани, тъй като към тях винаги се стремят амбициозни по-нисши феодали. Особено се внимава никой от тях да не се обособи като силна и властна личност. Както е известно от историята, върховният монарх винаги е фаворизирал слабите, неинтелигентните, безличните феодали. Ако случайно между тях се появи силна и независима личност, СССР взима грижата да го ликвидира. Тази група образува най-висшата каста. Тя живее по съветски образец — затворен, изолиран и високопривилегирован живот. Принадлежността към тази каста е нещо като най-благородническо звание от времето на Краля Слънце.
Първият феодал, членовете на феодалното Политбюро и приравнените на тях други феодали по принцип се намират над законите на страната. Последните, доколкото съществуват, са предназначени изключително за обикновения, или ако пак използуваме феодалната терминология — крепостния народ. Нито един член на висшата каста, нито членове на неговото семейство могат да бъдат съдени по законите за крепостниците. Те могат да извършват каквито си искат престъпления, предумишлени или случайни грешки, злоупотреби или разхищения, могат да пристъпват клетви или дадени думи, публично да лъжат, да се възползуват за лични облаги от служебното си положение и т.н. — но дотогава, докато те имат благоволението на абсолютния монарх, в случая СССР, тях не ги грози никаква заплаха. Ако към тях можеха да се приложат законите на една нормална демократична страна, като Англия, САЩ или Швеция, то всички от тях без изключение биха се намерили в затвора за престъпления, надвишаващи стократно какъв да е обществен скандал на запад. Те не са отговорни пред крепостния народ, нито пред марионетното Народно събрание, което е съставено от подбрана група подведомствени по-малки феодали, верни слуги и оръженосци, плюс няколко трубадури и фанатично работещи крепостници.
В цялото си обществено поведение тази каста служи изключително на собствените си интереси, които по принцип съвпадат с интересите на абсолютния монарх. За оправдаване на своето атавистично съществуване тя разполага с мощна пропагандна машина, за която истина е всичко, от което феодалите имат полза, и лъжа е всичко, което не им изнася.
За гарантиране на сигурността си кастата е заобиколена от силна охрана. При първия феодал Червенков например често пътуванията му из страната се правеха с шествие от дузина коли, като в последния момент се решаваше в коя кола да бъде той. За лично развлечение отделните членове на Политбюро разполагат с малки полутайни свои служби, които се следят една друга, но докладите на всички тях в края на краищата пристигат на едно място — при съветския посланик.
Официално Политбюрото на феодалите следи държавната и партийна дейност, като всеки член отговаря за някакъв клон обществена дейност. Но те имат главно контролни функции, а по същество работата се върши от съответните министри и техните заместници.
По време на паради и манифестации тази класа се нарежда на трибуните на мавзолея в строго определен йерархичен ред.
Нейният вътрешен живот е затворен, техните деца и съпруги се движат във високо изолиран кръг, живеят в бивши царски резиденции и дворци или в новопостроени разкошни вили, имат свои домашни представления, кинопрожекции (главно на избрани западни филми, които се внасят само за тях), често меценатствуват според вкуса си, като покровителствуват някой и друг художник, музикант, поет или артист. По-енергичните феодали имат своите големи любовни истории или пък не толкова красиви чисто сексуални афери.
И те, и техните деца живеят с неоспоримото чувство на синята си кръв, че са нещо повече от всички други, че онова, което притежават, им се полага, че то следва по закона на новата аристокрация, наречен „диктатура на пролетариата“. Но ако някой сбърка и ги нарече пролетарии, те биха се обидили смъртно, тъй като вътрешно се ласкаят много повече от връзката си с Мария-Антоанета, отколкото от връзката си с Роза Люксембург.
След тази малка, но изключително мощна каста на върховните феодали идва значително по-голямата група на висшите централни и местни феодали, към които човек може да отнесе! членовете на правителството, централния феодален комитет, окръжните феодални комитети и местните председатели на окръзи, генералитета, висшия апарат на феодалната държавна сигурност и за прищявка само неколцина от феодалните трубадури. Вероятният брой на висшите феодали е няколкостотин и фактически те са тези, които пряко управляват страната. Те могат да се подредят в две главни групи — феодали по право и феодали по необходимост. Феодалите по право заемат своите места поради връзките си с върховните феодали и абсолютния монарх. Обикновено те имат представителни функции или ръководят дейности, които нямат съществено значение. Докато феодалите по необходимост често пъти представляват издигнали се със собствени способности организатори или специалисти, от които феодалният строй има най-голяма нужда, за да съществува. Тази каста индивидуално е отговорна пред Политбюро, въпреки че някои от най-изтъкнатите й представители са свързани пряко с абсолютния монарх и сверяват часовника си направо по Кремъл. Животът и дейността на тази каста също се намира над законите. Дотогава, докато са верни на своя монарх, те не подлежат на наказание за каквито и да е престъпления и грехове. Техните привилегии също са огромни, но все пак по-ограничени от тези на върховните феодали. Вътрешният им живот е в значителна степен затворен, макар и не така непристъпен както на техните първенци. Отношенията между самите тях са много сложни и преплетени с неспирно действуващи приятелства и вражди. Главната причина за това са различните лагери, които са обособени около отделни членове на Политбюро и които често се прегрупират съобразно нуждите на момента. По отношение на своите феоди-окръзи или феоди-ведомства феодалите от тази каста са абсолютни господари. Както Полит бюро те не могат да бъдат критикувани от вестници или общественост, за действията си те не отговарят пред Народното събрание или пред какъв да е демократичен форум, освен пред Политбюро и преди всичко пред първия феодал. Че сто пъти те са принудени да жертвуват интересите на службата си поради сложни взаимоотношения и в цялата си дейност са силно зависими от тези над тях. Главна тенденция в техния живот е да се задържат на местата, които имат, и ако могат, да отидат по-нагоре. Между тях се люлеят мътните вълни на клюки, сплетни, кариеристични трикове, задкулисни игри и пр. Всеки от тях почти се е постарал да се обгради с роднини и верни приятели от детинство. Те също живеят при изключителни удобства за себе си и семействата си и също се стараят да се свързват роднински помежду си, като се държат на далечно разстояние от крепостниците.
После идва третата, или средната феодална каста, към която човек може да отнесе всички главни и обикновени директори, заместник-министри, началници управления, главни редактори, по-видни феодални хора на изкуството и феодалната култура, средния партиен апарат, членове на разни комитети и съвети. Това е една доста значителна по брой каста, която според мен наброява няколко хиляди души. Тя е, така да се каже, моторът и шасито на феодалната кола, в която се возят първите две касти.
Тази каста е задължителен трамплин за скачане нагоре, тъй като служенето в нея е доказателство за вярност към абсолютния монарх и първия феодал. Тя има също своя висок стандарт на живот, маса привилегии и също не е отговорна пред законите на страната. Поради средното място, което заема, тя се намира в по-голям контакт с крепостния народ, макар и да е кастово осъзната и да се старае да се държи на разстояние.
Средните феодали имат особено силна власт в провинцията, където те решават съдбата на придадените им крепостници. Тежко и горко на всеки крепостник, който си навлече ненавистта на местния среден партиен феодал. Може да се каже, че силата на средните феодали е толкова голяма, че никакво решение не може да се проведе без тях, че никаква работа не може да се свърши без тяхното участие.
Понякога тълкуването, което средните феодали дават на идеите и нарежданията отгоре, основно променя техния смисъл. Те са тези, които могат да бъдат критикувани, и когато една политика, заповядана отгоре, се провали, висшите феодали измиват ръцете си с наказване на средните феодали. Обикновено явление е там да стават непрестанни размествания, за да се поддържа дисциплината.
И последната група на съветската феодална структура, наложена у нас, това са малките, дребни феодали, към които можем да отнесем: низовите партийни секретари и активисти, нисшите военни и милиционерски чинове, малки началници по партийна и държавна линия, голямата част от пропагандния и идеологически апарат и други дребни функционери.
Всички те са изпълнителни слуги на волята на по-горните. В замяна те имат известна власт над заобикалящия ги крепостен народ. Те също ползуват дребни привилегии и могат да избягват законите, когато извършват дребни престъпления. Най-често те са крайната изкупителна жертва на провалена политика на по-висшите феодали. Но в живота на крепостниците те играят най-голяма роля, защото те са непосредствените представители на феодалната власт и черен е животът на онзи, който се намери във война с прекия си феодал.
Те се бъркат не само в работата, но и в целия интимен живот на своите крепостници, в живота на техните семейства, дори налагат вето върху разводи, сватби, сменяне на адрес, ползуване на отпуска и т.н.
От нравствена гледна точка дребните феодали са най-разнообразна сбирщина от умствено осакатени фанатици, родени лакеи, за които волята на господаря е над всичко, несполучили амбициозни кариеристи, дребни хитреци, за които най-важното е да се наредят на трапезата на властта, и започващи млади пробивачи, които са се устремили нагоре.
Обаче поради непосредствения си контакт с крепостниците дребните феодали са по-гъвкави, повече склонни на компромиси и понякога са нещо като буферен пласт между чука, който се стоварва отгоре, и наковалнята на крепостническия свят.
Те живеят с гордостта, че все пак някой и нещо на този свят зависи от тях.
На дъното на тази типична съветска феодална стълба стои крепостният народ. Онзи народ, който по законите на феодализма е прикрепен завинаги към дадено място и дадена работа и който няма право:
да не харесва режима,
да се съмнява във феодалната идеология,
да има свое мнение и да го изказва,
да критикува феодалите,
да се организира свободно,
да избира свободно,
да пътува свободно,
да сменя работа свободно, да разполага с продуктите на труда си,
да се ползува от справедлив съд,
да има своя религия,
да бъде третиран човешки от милицията,
да слуша чужди радиостанции,
да чете книги, неодобрени от феодалите,
да не служи във феодалната армия,
да бъде себе си.
Единственото право, което крепостният народ има, е безропотно и усърдно да произвежда блага за феодалните касти и да се надява, че те ще оставят нещичко й за него. В качеството му на производствен добитък крепостникът има право на известни медицински и социални грижи, за да го поддържат работоспособен.
Това беше структурата на съветския феодализъм, която беше гръбнакът на режима у нас и във всички източноевропейски страни под съветски контрол.
СВОБОДАТА "ОТ" - НАЙ-ОТВРАТИТЕ...
17 ноември 1939 г. – пролятата кръв на ч...