ЛЕВИЦАТА във ФРГ през 2009

(Това четиво е особено полезно за другарите от ИБ на НС!, но и за другите не е от вреда ...)

Така изглеждаше пред обществото партия ЛЕВИЦАТА през септември 2009, преди изборите за Бундестаг ...

Без ветераните-революционери в западната част на Германия не би съществувала ЛЕВИЦАТА, но в това е и проблемът според партийните й ръководители в Берлин. Защото създателите на тази лява партия в западните провинции са съвсем различни от кадрите в източната част на страната, които досега представяха образа на Лявата партия, а също и на програмата й.

Класическият източен функционер по същността си е строго консервативен, той произхожда от една култура на мнозинството, която му е и носителят и която той иска да запази – поради това той е в партията, представлявала доминиращата сила за 40 години в неговата част от страната – и която съгласно неговата воля отново трябва да бъде такава.

Западният ляв винаги е бил в малцинство – това всъщност го е направило и донякъде по-развиващ се или  по-способен за компромиси.

Духовната борба между радикалите и умерените едва ли може да се постави под контрол, въпреки всичките изборни успехи напоследък – в това не могат да помогнат и августовските успехи (2009) в провинциите Тюрингия (на изток) и Саар (на запад). Докато Грегор Гизи и Оскар Лафонтен  ценят и предлагат ЛЕВИЦАТА като решение на всички трудности, подобни на продавачите на немачкаем костюм, то двете крила се боричкат за надмощие в партията: прагматичната народна (и участваща във властта) партия, представена предимно на изток (ПАРТИЯ 1) и клиентилистката и разпокъсана партия, както тя е представена на запад (ПАРТИЯ 2) и освен тях Партията на Лафонтен в провинция Саар.

Партия 1 и Партия 2 са се вкопчили в един спор по въпроса, коя от двете е Левицата. Западните Леви считат „източняците” за твърде предпазливи, даже за страхливи и лицемерни, повредени от участието в управлението в източните федерални провинции, респ. от жаждата за власт.  Източните Леви пък разглеждат „западняците” като объркани идеолози, дори като врагове на конституцията, особено тези от радикалните им крила.

Борбата за надмощие се води с голяма отдаденост. Двата враждуващи лагера са толкова заети с това да изготвят разни хартии, концепции и призиви за борба, че до този момент не успяха да се обединят за довършване на Програмата на партията. ЛЕВИЦАТА се превърна в марка, без точно да се знае, какво тя иска и кой зад какво стои. Ако това не прави чак толкова впечатление, то се дължи на обстоятелството, че публичните изяви на Оскар Лафонтен  блестят над всичко.

Погледнато отвън Лявата партия се ускорява от успех след успех на избори. На пръв поглед изглежда така, като че ли на ЛЕВИЦАТА нищо не може да й се опре. Колкото по-дълбоко се вгледаш вътре в партията, токлова повече забелязваш, как всичко това се разпада на един шанжиращ биотоп с много острови и островчета.

Налице са толкова много обединения, работни групи и течения, че понякога и самата партия загубва погледа си върху нещата.

Каква е примерно разликата между „Социалистическата левица” и „Антикапиталистическата Левица”? . . .

(Продължение)

         Известната функционерка на ЛЕВИЦАТА, антикапиталистката Ула Йелпке, също не знае отговора на този въпрос. А може би въобще няма разлика! Ето примерно словесният сблъсък между нея и успешния водач на Левицата в Тюрингия Бодо Рамелоу: На журналистически въпрос, дали той осъжда поведението на Ула Йелпке, поради това, че тя симпатизира на терористични групи в Колумбия, както и на Хамаз и Хизбула, Рамелоу отговори: „Който подкрепя действията на такива групи, не е разбрал демокрацията.” Тя на свой ред протестира, че не била разбрана. Ула Йелпке е депутат от провинция Сев. Рейн-Вестфалия, в която е най-голямата западна провинциална организация на ЛЕВИЦАТА (8300 члена).

Както е известно, тази провинция е с най-многобройно население (18 мил) и играе ключова роля в плановете на партийното председателство за разширяване на влиянието: ако ЛЕВИЦАТА заедно с ГСДП и Зелените иска да има шанс, то тя според ръководството трябва да покаже способността да състави правителство с тях в тази голяма провинция. След като подобна възможност за провинция Хесен пропадна наскоро (случаят с г-жа Ипсиланти), то през идния май 2010 се задава следващ такъв шанс. Съмнения за успеха предизвиква обаче степента на целесъобразност в подхода при съставяне на изборните листи на ЛЕВИЦАТА там. Примерно начело е антикапиталистката Ула Льотцер, на 6-то място Анджей Хунко, който призова през април 2009 към „социални протести в Германия”, а 5-тото място е дадено на ръководителката на крилото „Комунистическа платформа” Сара Вагенкнехт (тя първа написа   книга-обяснение за сегашната финансова криза, която бе издавана 3 пъти за 8 месеца).

Според мнозина наблюдатели проблемът с хора като Вагенкнехт, Йелпке  и Хунко се състои в това, че те са свикнали да поставят максимални искания. Евентуален отказ от това те не разглеждат като неуспех, както другите, а като предателство       спрямо собствените идеали. Общуването с тях е трудно и председателят на Лявата фракция в Бундестага Грегор Гизи го характеризира по следния начин: „Пийвате заедно някакво нискокачествено червено вино, после малко гальовност, а накрая се съставя един документ от 35 страници, в който се анализира светът, но така, че да ти настръхне косата.”

От подобно оскъдни изречения, появяващи се в публичното пространство, лесно може да се разчете дистанцията, даже неуважението, които такива като Гизи изпитват към хора, считани от тях единствено за отчуждени от света сектанти. Това разбира се не помага на Гизи в задачата да ги издигне възможно най-бързо и безпроблемно във властта.

В редица случаи в западните провинции към партията се присъединяват социално изпаднали хора, дългогодишни безработни, но разбира се и комунисти „по хоби”, които разполагат с много време за работни групи и седящи блокади. Грегор Гизи пре ценява съставката от „случайни” в своята партия на около 10 %, но редица факти показват, че на Запад този процент е по-висок.

При местните избори на 30 август 2009 ЛЕВИЦАТА непременно държеше на това, във всички големи градове да се чви със собствени кандидати, което повиши риска от издигането на неподходящи хора в листите й.

Провинциалните и федералните председателства понасят сектантите със скърцащи зъби. ЛЕВИЦАТА трябва възможно най-продължително за възможно най-голям брой хора да предлага сфери на изява по възможно всички форми на недоволство. Поради това дискусиите относно партийната програма бяха отлагани за след парламентарните избори през септември 2009. Подтик за дискусията бе даден с писмото на партийното Председателство до членовете през октомври. Една ясна партийна програма би направила ЛЕВИЦАТА по-разбираема, но и по-лесна за нападки срещу нея. Немското общество в преобладаващата си част определя целите и направлението на действие на ЛЕВИЦАТА като неясни.

Партия 1 на Изток е народна партия, която желае да бъде избираема и за средното съсловие. При изборите в Тюрингия тя достигна 27,4 %.

Партия 2 на Запад защитава прекариата и действа като чисто клиентилистка партия, което й помага да се противопостави на ГСДП и Зелените, които тук всъщност са дълбоко вкоренени, но и е с ограничен процент на избори (6 – 7 %).

За да не се утрвърждава образът на едно разцепено множество от течения, групички и единични борци, Гизи се опитва от месеци да задължи партията си към мълчаливо поведение. Той проповядва за промяна чрез сближаване. Това е деликатен експеримент, но в началото нещата изглеждаха така, като че ли ще успее.

На партийния конгрес преди изборите в края на юни 2009 в Берлин делегатите се придържаха към примирието между лагерите. Даже Сара Вагенкнехт се закле в хармонията. После Гизи излезе на микрофона и произнесе една реч на единството, която трогна всички в залата. Когато делегатите, станали на крака, продължително аплодираха Гизи, Дитер Дем, председателят на ЛЕВИЦАТА в Долна Саксония и известен симпатизант на Лафонтен, с недвусмислени слова прикани всички да седнат. На което пък с нецензурни думи, които тук няма да цитирам, се противопоставиха делегати от бившата източногерманска провинция Бранденбург.

Радикалите от Запада тласкат партията наляво. Те използват влиянието, което им осигурява договора за сливането на ПДС и западната ИИТСС в ЛЕВИЦА преди 2 години. Тогава западната партия постигна едно по-добро предсатвителство, отколкото би им се падало в съответствие с тяхната големина.

Понастоящем западните организации представляват около 1/3 от всички партийни членове, но притежават в почти всички федерални партийни органи и при делегатите над 40 % от всички постове. Един вид „западна квота”. По този начин радикалите са отчетливо свръхпредставени.

(Ще продължа)