За икономика на свободните хора

(Левите схващания за необходимите промени в икономическия ред)

* Публикувано в "ДУМА" на 28.07.2009 под заглавие ИКОНОМИКА НА СВОБОДНИТЕ ХОРА

* Статията е продължение на написаното от мене в броя на ДУМА от 20.07.2009 „Бъдеще за лявата партия” и е част от цикъла „Какъв е изходът за лявото движение в България”

Истински левите в страните от Европейския съюз своевременно предупреждаваха за развихрилия се финансов капитализъм. Те настояваха за валутни курсове с постоянни широчини на диапазона и за контрол върху капиталовия трансфер, за пресушаване на данъчните оазиси, въвеждане на Tobin-данък и регулиране на Hedge-фондовете. Към всичко това трябва да бъде добавена една световна валутна система, която да е по-независима от американския долар и да се основава върху т.н. специални права на тираж (Special Drawing Rights), които се базират на няколко валути, превръщайки се в нова водеща валута. Валутната система не бива повече да бъде зависима от щатския долар.

Въпреки предложенията на автентично левите вярата на неолибералите в благодатния ефект от разюзданите финансови пазари продължаваше да се засилва. В интимно единство социалдемократическите партии от ПЕС и Зелените заедно с консервативните и либерални партии проправяха пътя на финансовите акули. За съжаление! Затова днес изглежда просто смешно, когато точно леви и зелени партии се държат така, като че ли винаги са били срещу спекулацията и срещу дерегулацията на финансовите пазари.

След като разбираме, че трябва да прекратим разрушаващия демокрацията ефект от разюздания финансов капитализъм, естествено е да схващаме Левицата като движение за демократично обновление. Всички действия трябява да бъдат в съответствие с тази цел. Ние искаме обществен ред, при който се прокарват интересите на мнозинството. Нашата визия за бъдещето е ИКОНОМИКАТА НА СВОБОДНИТЕ ХОРА и за нея трябва да се борим последователно.

Сегашният икономически ред не заслужава горното название. „Социално пазарно стопанство” и „свободно пазарно стопанство” понастоящвм са лъжливи думи, чрез които се замъгляват истинските обстоятелства. Икономическият ред, който, обусловено от самата система, води до нарастващо неравенство в имуществото и доходите, не е социален. Стопански ред, изключващ мнозина хора чрез безработица, също не може да бъде наричан социален. Икономика, при която в предприятията и управленията бяха изграждани иерархични структури, не е ред на свободата.

При свободата в икономиката не става въпрос за свободата в цените, свободата в инвестициите или свободата в търговията. Свободата се отнася винаги съвсем конкретно за хората – тя трябва да важи за всички хора. Нашата икономика обаче, както и тази в останалите страни от ЕС, е структурирана иерархично: шефът решава относно назначаването или уволняването на своите наемни работници, а те от своя страна, когато се отнася за бъдещето на предприятията им, а оттам – и за техните работни места, или имат твърде малки права при вземане на решенията, или в повечето случаи – никакви. Точно в този пункт е мястото на Левицата, като партия/партии политически представители на тези хора, ако наистина искаме да постигнем икономика на свободните хора.

Учудващото е това, че и в комунистическите държави правата за участие на работниците в управлението повече или по-малко съществуваха само на хартия. Не на последно място и поради това обстоятелство на тях не им се отдаде да създадат демократично общество. Погледнато в другата посока – това точно така е в сила и за капиталистическите страни. Роза Люксембург първа от от всички марксисти предвиди едно такова развитие малко преди убийството й от военните слуги на немския капитал с една кратка, но велика максима: „Равенството без свобода е подтисничество, а свободата без равенство – експлоатация!”.

Икономиката на свободните хора отхвърля подтисничеството и експлоатацията. Поради това нито одържавяването от една страна, нито частната собственост върху средствата за производство в днешния й вид могат да бъдат фундамент за един действително свободен икономически ред. Едва когато заетите в труда самите са съсобственици, т.е. собственици на съществени дялове от своите предприятия, и когато те биха могли да участват във вземането на решенията в предприятията и управленията им, ние ще отворим вратите към едно действително свободно и социално пазарно стопанство.

В два исторически момента както България, така и другите страни от Източна Европа пропуснаха възможността да демократизират икономиката: Първият момент беше след Втората световна война, когато в тези страни се установи сталинисткият модел на тоталитарен, държавно-етаблиран социализъм, което представляваше не продължение и развитие, а дълбоко изопачаване на марксисткия икономически анализ и подход към обществото и в резултат – пълно загниване и рухване.

Към този първоначален исторически момент в някаква степен се асоциират и страните от Западна Европа: там не веднъж управляваха и то не за кратко социалдемократически партии, които априори би трябвало да бъдат считани за леви. Те също се отклониха по свой вариант от творческия марксистки подход и не успяха да преодолеят капитализма, който през 1949 г великият Алберт Айнщайн определи като основното зло за човечеството. А възможностите за развитие в Европа бяха налице и неведнъж точно схващани даже и от отделни десни политици. Нека да припомним думите на християндемократическия министър-председател на германската провинция прз годините 1947-56 , Карл Арнолд: „При една формална демокрация в политиката и при наличието на абсолютизъм в икономиката никога няма да бъде намерен фундамент за един смислен нов ред на икономическия и обществен живот.” А той даже не беше социалист! В течение на няколко десетилетия основно в две страни на Западна Европа (Германия и Швеция) се правеха различни опити за „омекотяване” на жестоката същност на капиталистическия обществен ред. В единия случай става дума за т.н. „шведски модел”, който е добре известен и беше приложен както в Швеция, така и ,в различна степен, в още няколко скандинавски страни. Другият вариант бе  прилаган в бившата Федерална република Германия и то почти с консенсус и подкрепа от всички партии. Тук се въвеждаха принципи на участие във вземането на решения и трудово участие на колективите. Особено при второто силите се разделиха и не се стигна до значителен резултат. А с „изгряването” на неолиберализма демократизацията на икономиката въобще отпадна като тема.

Вторият исторически момент, който също бе пропуснат от всички бивши комунистически държави, беше разделът 1989-90 г. Настъпилите промени преждевременно бяха наречени „демокрация”, но тази демокрация по смисъла на казаното до тук беше, както разбираме, непълноценна – именно от икономически аспект. Налице в началото беше неповторимият шанс както за България, така и за останалите страни от Източна Европа и Съветския съюз, да използват държавната собственост, наричана неточно „общонародна” за основополагане на едно демократично стопанство с участието на трудовите колективи и цялото общество. Но и тази възможност беше отнесена от стихийното недомислие и престъпните групировки с политически генезис в процеса на прехода към пазарните принципи под предлог „ефективност”. Най-важният законотворчески момент при това беше погрешната, за да не кажем коварна спрямо истинските собственици система на приватизация. „Общонародната” собственост бе разграбена въз основа на завладяващата обществото и преди всичко политическите партии без изключение корупция и под влияние на вече доминиращия на Запад неолиберален подход. Всички си спомняме  сгрешените законови форми на приватизация и фалшивите принципи, заложени в т.н. „масова приватизация”. Да, наистина приватизацията е политически процес с отиващи далече икономически последици за индивидите и обществото.  Тук няма да правим излишния анализ на това, кои се обогатиха за сметка на мнозинството, без фактически принос за това, без морал и без особена последваща икономическа полза за българското общество.

Наследницата на БКП и по-специално ръководството й ще носят основно този исторически грях пред трудовата част от населението, която е и огромното му мнозинство. Това разбира се е отминал етап и ако сега и занапред БСП, а и всяка друга партия, обявяваща се за лява, иска да постъпва с разбираема за народа справедливост, тя трябва да обоснове и провежда на практика линията на постепенно създаване на икономиката на свободните хора. Едва ли има нужда да се доказва, че това е в сила както за България, така и за останалите страни от Европейския съюз. Това изисква от Левицата на Европа да разработи обща стратегия, различна от досегашната, да се научи да обединява усилията си и действията си, така както това засега успешно прави десницата в рамките на своята стратегия за имперски тип глобализация, наричана също със забележителното название „нов икономически ред”. Естествено всяка класа търси своето основание за действие!

26.07.2009