Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04 23:29 - На 12.04.2021 г. във Варна почина един от създателите и бивш директор на Института по хидро- и аеродинамика Костадин Йосифов
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 232 Коментари: 0 Гласове:
1



На 12.04.2021 г. във Варна почина един от създателите и бивш директор на Института по хидро- и аеродинамика Костадин Йосифов

Старши научен сътрудник (доцент) д-р инж. Костадин Йосифов е роден на 14 март 1943 г. в Горна Оряховица. През 1966 г. завършва ВВМУ „Н. Й. Вапцаров” със специалност „Корабостроене”. Специализира във Великобритания и Швеция. Експерт на UNIDO в Куба е през 1986  и 1987 г. и член на Техническия комитет на 20-ата Международна конференция на опитните басейни през 1990-1993 г.

Докторската си дисертация на тема „Изследване на движителен комплекс – гребен винт в дюза” защитава в Техническия университет – София през 1976 г., а научно звание ст. н. с. II ст. по специалност „Теория на кораба” придобива през 1981 г.

Първите 11 години от професионалната му реализация преминават в Института по корабостроене (НИПКИК), където последователно е конструктор, научен сътрудник и ръководител на лаборатория. В продължение на 34  години работи в Института (по-късно Център) по хидро- и аеродинамика, от които 2 години - като ръководител на лаборатория, 3 години – ръководител на секция, 10 години – заместник-директор по научно-изследователската дейност и 18 години (1992 – 1999 и 2003 – 2014 г. ) – директор. Има над 60 научни публикации (19 в чужбина), две негови помагала на английски език се ползват в 8 държави, ръководил е над 20 проекта в областта на корабната хидродинамика и бреговата хидротехника. Участвал е в 9 научни съвети и други експертни комисии, в 4 международни и 6 национални професионални научни сдружения. От 5-членното му семейство четирима са защитили докторска степен (двамата синове в Калифорния).  

Позволявам се да препубликувам негови автобиографични бележки от 15 август 2011 г. с малки съкращения:

„През 60-те години на миналия век младежите получаваха право да следват едва след двегодишна (във флота тригодишна) казарма. Военните училища акумулираха този дълг и по принципа „две в едно” скъсяваха с години пътя до житейската реализация. Безплатният им „ол инклузив” подхождаше на железничарската пенсия на баща ми. Морските ми представи се изчерпваха с летни лагери, училищни екскурзии и семейни пътувания до Варна, но интересът ми към Морското училище бе запален от неговия първокурсник Радослав Сираков – бъдещ директор на НИПКИК. В родната ми Горна Оряховица той събираше завистливи погледи с курсантската си униформа и ме убеждаваше, че интересната му специалност – „Корабостроене” е единствена, която не изисква служба във флота. Това ми трябваше – чак на третия месец от курса по моторно летене към местния аероклуб се сетиха да ни завъртят на стола, на който вестибуларният ми апарат се провали – не ставах за мореплавател…

Бях приет пети по ред сред 20 души в класното отделение на „тенекеджиите” (корабостроителите-корпусници) и се оказах четвърти по височина в цялата рота на „масльонкаджиите” (корабните механици), наричана още „сомчета” покрай прякора на ротния ни командир Владимир Здравков, наследил само след година предшественика си на тази длъжност - Гаю. През 1961 г. бяхме трети випуск корабостроители, а през 1963 г. специалността бе закрита, тъй като кадри по нея започна да подготвя ВМЕИ (сега ТУ) Варна.

Все пак Морското училище се отчете пред бурно развиващото се тогава корабостроене, подготвяйки над 200 (заедно с корабостроителите-механици) негови труженици. От нашето 111-то класно отделение 12 души започнаха работа в заводите във Варна, Бургас и Русе, петима бяхме назначени в НИПКИК, двама станаха преподаватели в Техникума по корабостроене и корабоплаване, а един – механик във ВМС. През годините всички добиха развитие, някои преминаха в плавсъстава, други станаха ръководители от различен ранг. В момента, прехвърлили средата на седмото си десетилетие, само двама останахме на активна професионална позиция. И до днес в благодарната ми памет са основателят на специалността и началник на едноименната катедра Неделчо Великов, преподавателите Георги Тошев, Йордан Пращинков, Георги Георгиев, Тодор Ганчев

В училището влязохме по време на Кубинската криза. Още първия ден (а после това се случваше често) ни вдигнаха „по тревога”. Разтревожен и без кепе, и аз са тръшнах в изгорялата трева по заповедта на отдельонния командир старшина II степен Чобанов да залегнем край оградата на училището. Чоби мълчаливо разглеждаше „позицията”, докато спря над мен. Липсата на кепе не го впечатли особено, но това, че краката ми „гледаха” към оградата, искрено го възмути. Изслушах една тирада как: „Врагът ще се яви в гръб и ще те измъкне без да усетиш през оградата или най-малко – ще те убие!” Щяха да минат години, за да се убедя  колко прав бе Чоби – най-лошите врагове винаги идваха откъм гърба и наистина се опитваха да ме изкарат „зад оградата”. Научих се да ги срещам лице в лице…

Военната психоза бе толкова голяма, че спираха прожекциите на кината, за да тренираме прибиране в училището и по време на гарнизонната ни отпуска – знае ли човек кога ще започне войната? Но някои си оставаха в тъмното. От безумните пеши походи „за разсредоточаване” малко ме облекчаваше духовата музика. И в гимназията духах в баритона, но в училището до трети курс биех чинелите, а след това, почти да края на пети курс – големия тъпан. Пет години бях бакар – прекрасна школа по справедливост. Седях в средата на масата за 12 души, дежурните носеха храната в баки. „Раздай първото!” „Раздай второто!”. И аз раздавах точно изчислените калории с черпака в алуминиевите чинии на колегите си. Да оставим, че понякога раздавах второто, преди сам да съм свършил с първото, по-важно бе порциите да са равни. Остане ли нещо в баката – раздавам допълнително, не остане ли – бакарят остава гладен. За разлика от Морското училище, извън него често „баката” не стигаше за всички, а ако стигнеше – не биваше разпределяна справедливо. В науката също…

Имах късмет, че първи запис през 1966 г. в трудовата ми книжка бе „Конструктор в секция „Технико-експлоатационни качества на кораба” в НИПКИК, ръководена от довчерашния ми преподавател в Морското училище Георги Тошев, комуто дължа професионалния си старт. След две години, когато с конкурс станах научен сътрудник, получих „Варненско жителство”, а на следващата година с отпуснат ведомствен заем си купих една гарсониера в квартал „Победа” и напуснах общежитието на ул. „Шипка” 10. Бях последен в „жилищния” списък, но ненадейно се оказах първи – никой не искаше да живее практически извън тогавашния град.

Обичах си работата, която имаше допълнителен мотив – участието ми в предидейните проучвания, изготвянето на концепция, идеен и технико-работен проект на Научно-експерименталната база по корабна хидродинамика (НЕБКХ) ме приобщаваше към екипа, ръководен от ст. н. с. Петър Богданов, чиято голяма цел бе превръщането й в бъдещ едноименен институт. В частност се явявах водещ изпълнител на дейностите по създаването и ръководството на Кавитационната лаборатория на НЕБКХ.

На 10 октомври 1976 г. бе открита базата, а на 1 юли следващата година - Институтът по корабна хидродинамика (ИХА). Той бе създаден с организационната, техническа и финансова помощ на правителството и Програмата за развитие на ООН (ПРООН), плод бе на сътрудничеството и с ИМО, ЮНИДО, Международната организация на опитните басейни, с ЦНИИ „Академик А. Н. Крилов” и на институтите от Сибирското отделение на АН на СССР, с редица български институти, учебни заведения и заводи.

Без никакъв собствен опит създаването на първообраза на ИХА и неговото развитие през годините бе немислимо без отчитане на постиженията и помощта на сродни институти и на най-добрите специалисти във водещите поне дузина морски държави от САЩ на запад до Япония на изток. Участието ми в този процес бе благоприятствано от 6-месечен курс по английски език през 1971 г. в Банкя, както и от 8-месечна специализация в Англия и Швеция през 1973 г. като стипендиант на ИМО. Половин година преди специализацията и аз, като стотици колеги, получих предложение да сътруднича на разузнаването. Дилемата бе проста: подписваш и заминаваш зад граница, не подписваш и оставаш в родината. Подписах, получих псевдоним, водещ офицер и задачи, които по нищо не се различаваха от целите на служебната ми командировка – да взема колкото може повече  научно-технически знания, опит и технологии, за това, с което се бяхме захванали – да превърнем България във водеща страна в този научен сегмент.

В университетския център на Нюкасъл, където бях 6 месеца, нямаше нищо за шпиониране, освен че аз самият бях шпиониран от своите. Една моя „леля” периодически ме питаше как съм, та не се обаждам. По време на международна конференция в Лондон военният ни аташе на Острова направо застреля шпионската ми самоличност – изтърси се със служебната си кола в квартирата ми. Набързо ме упрекна в пасивност и си отиде. Активизирах се още на другия ден – на конференцията се обзаведох с една безотчетна книга, която не можеше да се купи по книжарниците, и му я дадох като написах от кого може да се използва. На коктейла руският му колега започна да ме вербува в мига, в който прочете баджа ми. Като се върнах във Варна, цялата моя кореспонденция (с някои липси) в двете посоки ми дадоха в районното управление на МВР?! Едва по-късно видях и „онази” книга. Но не беше моята - руският колега от Института „Крилов” я бе подарил на нашите ентусиасти.

В Швеция нещата бяха по-интересни - база, документи, опит. Имаше какво да се вземе. Един естонски емигрант ми смрази кръвта: „Господин Йосифов, виждам какво правите!” Изпращах моята разузнавателна „продукция” в колети между дрехи. Родните митничари ми връщаха колетите – през границата не се допускали употребявани дрехи. Скандал! Като се върнах, си излях възмущението на един съвипускник, който по онова време бе голяма клечка в органите (И.Г.: зная точно, за кого става въпрос). Не ме потърсиха повече, но след десетина години ме повикаха, за да ми кажат, че вече съм снет от отчет. Когато през миналата година бях „осветен” като ръководител на институт в системата на БАН, си помислих за стотиците „неосветени” на по-ниски длъжности. Прочетох си и досието – добре че съм бил „слаба ракия”, защото не бих изпълнил другите задачи, които ме чакаха, ако бях отличник. Смътно си спомням, че в заявлението ми за сътрудничество на финала имаше нещо като: „…ако наруша…нека ме постигне възмездието…” Имам недоказано подозрение, че възмездието ме постигна. През 1986 г. апартаментът ми бе взривен. Следствието не откри нищо. Удобната версия бе грешка – в съседен блок се откри още един Йосифов… Колко се промени светът – ако тогава трябваше да спазаря излизането си зад граница, днес децата ми рядко се връщат в България – синовете са в САЩ, а дъщерята – в Германия.

В живота ми 1976-а е „високосна” година – само десет лета след дипломирането вече бях един от първите кадри на ИКХ, защитил докторска дисертация, а за принос в създаването на НЕБКХ получих Народен орден на труда – златен. Тогава той бе изключителна чест, а днес вълнува само колекционерите. В института все по-малко се занимавах с наука и все повече - с ръководство, докато, вървейки по служебната стълбица, го оглавих на 31 декември 1992 г., след дълъг период на безвластие – синдикатите бяха принудили  Петър Богданов да си подаде оставката.

Две години преди това ИКХ вече бе ИХА – Институт по хидро- и аеродинамика. Своеобразен апогей имаше институцията около средата на 80-те години – окончателно изградена база, в т.ч. и по аеродинамика, 310 души персонал, усвоени повече от 100 методики за различни видове моделни изследвания, над 50 изследвания за нови плавателни съдове, над 80 научно-приложни проекта за ВМС, в т.ч. и два тренажора, над 200 проекта за клиенти от 15 други държави. „Лъвският пай” бе за Големия брат – в годините на Студената война Централният институт „Крилов” в Ленинград се задъхваше само от военни задачи, а комплексните изследвания за руското гражданско корабостроене по едно дългосрочно Рамково споразумение от 1976 г. се извършваха във Варна. Веднага след него по относителен дял бяха изследванията за националното ни корабостроене…

И преди, и дълго време след началото на промените ИХА бе нещо като „шоу рум” на българската наука, задължителна част от „визитната картичка” на Варна. Извървяха се стотици делегации, работни групи, съвещания, обмяна на опит - наши и предимно чужди се чудеха, възхищаваха и завиждаха.

По своята база и потенциал ИХА наистина влезе в световния елит на подобни изследователски центрове. Пазарната икономика наклони листата на клиентите зад граница, Русия отпадна, държавната субсидия намаляваше с всяка година, персоналът претърпя серия „редукции”, структурни промени свиваха свойствени звена. В „питата” на доходите „лъвският пай” вече бе на САЩ, Дания (от 2000 г. по Рамково споразумение със сродния институт), Турция, Белгия, Франция, НАТО и др. Намаляващата българска „квота” се поддържаше от Параходство БМФ и отделни частни корабособственици.

Още една моя „високосна”, но с обратен знак, бе 1999 г., в която бях уволнен „дисциплинарно” от ресорния министър заради „нарушения в наемоотдаването”. Естествено актът бе дългогодишно предшестван и последван (оказа се, че заповедта е неправомерна) от целия арсенал на неакадемичните механизми – обвинения, доноси, комисии, профсъюзни лагери, разследвания и т.н. Уж в интерес на института, политико-икономически и личностно-кариеристични щения в края на краищата формулираха простия казус „стани да седна”. Не беше без значение кой ще седне на директорския стол – институтът има материални активи за над 100 милиона лева, около 100 декара земя, излаз на воден път, участие в крупни международни проекти. Не бях първият, отстранен по този начин, но реших да бъда последният, който няма да води битката за правотата си докрай.

Докато бях безработен три години и десет месеца, само веднъж влязох в института за някаква формална награда, изгледах стотици серии на „Дързост и красота”, но анализирах, доказвах, съдих „държавата”, а на последната фаза толкова си бях повишил правната самоподготовка, че освободих буксуващите си адвокати.

Върховният касационен съд постанови да бъда възстановен на длъжността, но министърът въобще нямаше намерение да предприеме нещо. На петия ден от мандата си новият министър реши проблема. Получих заповедта за назначение по факс в Централната поща, подписах го и го върнах, а с няколко копия се появих в института. Портиерът на ме пускаше, докато не му подаря едно копие, нагоре по веригата всички се стъписваха, като разбираха за какво съм дошъл. Тревата в района бе до кръста, от 122-ма бяха останали 62-ма служители, бюджетът бе свит почти до нулата, 12-те папки в кабинета ми с най-важната служебна информация за ИХА бяха в паяжини. От 31 юли 2003 г. официално бях на старата си длъжност.

Ако преди работата ни за българските ВМС бе „секретна” или най-малко „за служебно ползване”, в новия период това, че фифти-фифти е съотношението на гражданските и военноморските (за съжаление чужди) задачи, ни е голямо и открито завоевание. В него много важна и поучителна е „американската връзка”, която някак случайно тръгна през 2006 г. , покрай личен контакт на търговския ни аташе зад океана с компания, в която работят трима адмирали в оставка. Той предизвика интереса им към нашия институт, естествено мигом прегърнахме хипотезата за сътрудничество.

Първата задача трябваше да изследва морски тласкаем състав. Дойдоха американците, омаяхме ги с презентации и показ на базата, а след конферентна връзка с техни пет „точки” за 2 – 3 часа се роди и първият договор. Военноморският летец и герой на САЩ адмирал Флайтли прекара два месеца във Варна, „привика” в града и военноморския аташе, и посланик Баерли. Нещата се прехвърлиха към военния флот. Може би само САЩ могат ди си позволят такъв подход – създаването на нов кораб по определени изисквания се възлага на два концерна, които включват проектант, изследовател и корабостроител. На въоръжение се приема този от двата построени кораба, който за няколко години покаже по-добри качества. ИХА бе изследователят на единия концерн!

После и Турция ни покани за тази роля в международна битка за създаване на неин военен кораб. Дали ще не покани някой за някоя „българска” корвета, към която имаше няколко френски крачки? Впрочем с френска корабостроителна асоциация имахме разговори за създаване при нас на балкански тренажор за обучение на техни военни кораби.             

Харесва ми онзи афоризъм, според който ако човек иска цял живот нищо да не работи, трябва да превърне хобито си в занятие.  И при мен се получи така – участвах в „зачатието” на любимия ми институт, в дългото му раждане, бях съпричастен с бурното му развитие, докато сега ми се падна заедно с екипа да водя битки за оцеляването му. В годините на кризата ИХА съществува не само поради старата си слава, създаваните и натрупваните през годините база, опит и кадри, но и благодарение на сегашните си „маневрени качества” – нетрадиционни задачи, нови пазари, ориентация към „експорт”, приоритет на новите технологии, енергийни източници, проблеми на сигурността. В пика на кризата – периода от 2008 до 2011 г., изпълнените външни услуги са 38 (от 5 до 15 на година) за 11 държави, в т. ч. за Турция 10, България – 7, САЩ, Белгия и Дания – по 4, Франция – 3, Израел, Испания, Англия, Финландия и Канада – по една. В зависимост обаче от „тежестта” на задачите по получаваните от тях приходи за периода 2004 – 2011 г. държавите се подреждат по друг начин: САЩ – 36,7%, Турция – 15,8%, Дания – 10,3%, Сингапур - 10%, България – 6,5%, следвани от ЮАР, Белгия, Англия и още 6 други държави. Колко динамична е ситуацията показва рекапитулацията досега за 2011 г.: Израел – 45% (само от една военна поръчка), Турция – 30%, България – 19%, Англия – 6%. 

Не знам дали заради атаката срещу „феодалните старци” или от реален стремеж на БАН да се самоусъвършенства, а най-вероятно и поради двете, от 1 юли 2010 г. имаме „ново двайсет” – ИХА осъмна като ЦХА (Център по хидро- и аеродинамика) към Института по металознание. Нямаше как да изпълним формалното изискване да имаме 25 хабилитирани лица при сегашното състояние на корабостроителните и другите кадри в нашата полоса. А иначе имаме относителна самостоятелност, запазен е персоналът от 80 души (59 изследователи, 11 администрация и 10 обслужващи), държавата покрива едва 40% от издръжката на Центъра, в които останаха две научни секции – „Корабна хидродинамика” и „Океанско инженерство”, както и две осигуряващи звена. Поддържаме и развиваме уникалната си база – дълбоководен, плитководен (един от най-големите в света), маневрено-мореходен, вълнови хидротехнически басейни, кавитационна и аеродинамична тръби, два стенда, открита акватория, техника за производство на модели и др., която ни нарежда в световната десетка и европейската петица (след Холандия, Германия, Швеция и Норвегия, които са военни) на подобни хидродинамични центрове. Използваме 11 елитни програмни пакета, сътрудничим с 8 национални и 11 чужди институции, членуваме в 7 организации. Най-новите ни предизвикателства са свързани с български проект за преустройството на два кораба във фериботи за линията Варна – Кавказ, както и със създаването за белгийски възложител на тренажор за речна навигация.

Най-важният проблем на ЦХА, а това си е проблем предимно на държавата, днес са кадрите. Нископлатени тук и конвертируеми там, те нямат достатъчна мотивация да се задържат в центъра, въпреки добрата му база, опит и име. Впрочем, въпреки всички промени през годините, съхранихме името, с което сме известни по света – BSHC (Bulgarian Ship Hydrodynamic Centre). Аз съм „кръстник” и на улицата, на чийто единствен номер са намира центърът – от миналата година тя се нарича „Уилям Фруд”. На средностатистическия гражданин това име сигурно нищо не говори, но колегите по света се чудят и завиждат на това „съвпадение” - българският ЦХА да се намира на улицата, наречена на англичанина – създател на първия в света хидродинамичен изпитателен басейн!

На „последната права” на професионалната ми реализация, след едно десетилетие в първообраза му и още три десетилетия в самия институт/център, се лаская от мисълта, че скромното ми име по някакъв начин ще остане в славната му история. По-важно от всичко обаче е неговото бъдеще в интерес на България…“

 

 




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 3468287
Постинги: 3438
Коментари: 877
Гласове: 915
Архив
Календар
«  Май, 2021  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31