Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.12.2016 17:24 - Кръстоносните походи и развитието на сблъсъка Европа-Арабски свят
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 1149 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 10.04.2017 16:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Кръстоносните походи и развитието на сблъсъка Европа-Арабски свят

十字军东征和碰撞的发展欧洲 - 阿拉伯世界

Kreuzzьge und die Entwicklung der Collision „Europa-Arabische Welt“

(За да си обясним всяка сложна ситуация е важен не толкова въпросът КАКВО? колкото въпросът ЗАЩО?)

 

Основните монотеистични религии са юдаизмът (2000 г. пр.н.е.), будизмът (5 в. пр.н.е), християнството (1 век) и ислямът (7 век). Настрана от тези религии р само една сравнително мощна държава – Китай.

В името на тези религии са водени кръвопролитни войни, но същинската причина на всички тези войни е било желанието на върховните господари на съответните религии и на свързаните с тях държавни ръководители да заграбват чужди земи и природните им богатства, при което съответната религия е била само средство за подчинение на повече народи.

Днешните събития, прикривани с религиозни подбуди, се отнасят основно до сблъсъка между т.н. християнска (на вярващите в Иисус Христос)  и мюсюлманска (на хората, отдадени на Бога) цивилизации.

Както знаем от своето ежедневие, нито едните са отдадени на Христос, нито другите на Мухамед и Али, а действията им са продиктувани в едни случаи от алчност, а в други – от накърнено достойнство или ограбване на богатствата им от други държави.

Първият кръстоносен поход е християнската военна кампания за завладяването на Палестина, която е извършена по призива на папа Урбан Втори от 1095 година.

Първоначалната цел на този поход е подкрепа за Византия срещу СЕЛДЖУКИТЕ.  Походът започва през 1096 с две мероприятия: 1. въоръжено поклонение в светите земи; 2. Големи рицарски сили от Франция, Германия и Сицилия (през това време руската и американската империи не са съществували).

Военната кампания завършва през 1099 г. с превземането на Йерусалим от една рицарска армия.

Междинният кръстоносен поход от 1101 г. е един малък кръстоносен поход, който се е състоял всъщност от 3 различни движения, организирани след успешния Първи поход.

Младото кралство Йерусалим моли папа Паскал Втори (наследник на Урбан Втори) за подкрепления чрез нов поход.

Първата група – Ломбардците – през 1100 г., минавайки през Византийската империя извършват грабежи и императорът Алексей Първи Комнин ги ограничава в един лагер.

Втората група се състои от французи и баварци. И двете групи са унищожени от армията на селджукския султан Калъч Арслан Първи, син на Сюлейман Първи (Сюлейман Ибн-Кутулмъш).

Третата група съставена от остатъците, начело с Раймонд Тулузки, стига през 1102 г. до Йерусалим и скоро си заминава, а в резулат на цялата неразбория Калъч Арслан разширява и укрепва своите владения.

Вторият кръстоносен поход е поощрен от католическата църква (папа Евгений Трети) през 1144 г. Походът започва през 1147 г. и приключва след няколко поражения през 1149 г. в Светите земи. В този поход участват французи и северни италианци, а през май 1147 г. в гр. Регенсбург се присъединява и баварска група начело с крал Конрад Трети. Баварската армия е жестоко разгромена в двете битки – през октомври 1147 г. при Дорилея (сега Ескишехир) и през ноември 1147 г. при Лаодикея (близо до Памуккале).

Третият кръстоносен поход започва по следния начин:

 Султан Салах ад-Дин завладява Дамаск през 1174 г, след това и Алепо през 1183 г. и накрая Мосул през 1186 г. През юли 1187 г. той разгромява една голяма кръстоносна армия – 17 хиляди убити християни – и завладява Йерусалим.

Кръстоносният поход започва през 1189 г. под предводителството на императора на римско-германската империя Фридрих Първи (Барбароса), а след смъртта на Барбароса начело на кръстоносците застават френският крал Филип Втори и Ричард Лъвското сърце от Англия.

Този поход приключва през 1102 г. с мирен договор, без кръстоносците да успеят да завземат Йерусалим. С този договор се осигурява неприкосновеността на Йерусалимското кралство с една брегова ивица от Бейрут до Яфа (Тел Авив) и свободен достъп до Йерусалим за невъоръжени поклонници.

Следва през 1197 г. междинен кръстоносен поход, т.н. германски кръстоносен поход, воден от Хайнрих Шести, син на Фридрих Първи Барбароса. Скоро след началото на похода Хайнрих умира и поради разгорялия се спор за властта, походът е прекратен в момент, когато кръстоносците са били вече близо до Палестина. Походът приключва през 1198 г.

Четвъртият кръстоносен поход от 1202 до 1204 г., в който участват основно френски и венециански въоръжени сили, има за пръвоначална цел заграбването на Египет. Въпреки упоритата намеса на папата вместо това е завзет и ограбен християнския Константинопол. С това се задълбочава напълно пропастта между римо-католическата църква на Запада и гръцко-православната църква на Изтока. Така до 1261 г. съществува т.н. Латинска империя.

Петият кръстоносен поход от 1217 до 1221 е предизвикан отново от католическата църква (Папа Инокенти Трети и наследникът му папа Хонорий Трети) с цел завладяването на Йерусалим и разгром на династията на Аюбидите в Египет. Походът включва опит за превземането на Египет, където кръстоносците успяват след продължителна блокада да завладеят временно гр. Дамиета (1218 г.), но претърпяват после поражение.

Шестият кръстоносен поход, започнат от френския крал Луи Девети през август 1248 г. и приключва неуспешно през април 1254 г.

Седмият кръстоносен поход започва през 1270 г. и приключва със смъртта на инициатора му крал Луи Девети, който умира от дизентерия при окупирането на Картаген в Тунис.

След още няколко „благородни“ инициативи с по-малко значение западните страни са постепенно изтласкани от териториите около Светите земи от селджукската династия.

От 1299 до 1922 г. тук се настанява Османската империя, носеща името на първия си султан – Осман Първи.

През 16 и 17 век Османската империя достига най-високата точка в развитието си, когато начело е Сюлейман Законодателят. В този период тя се превръща в една от най-могъщите страни в света, простираща се от Виена, Унгария и Полша на север до Йемен и Еритрея на юг, от Алжир на Запад до Каспийско море на изток. Във владение на Османската империя са по-голямата част от Югоизточна Европа, Западна Азия и Северна Африка, организирани в 32 провинции.

Руско-турската война през 1877-78 г. отнема от империята България.

Италианско-турската война през 1911-12 г. я лишава от Либия.

Икономическата експанзия на Запада тук започва основно през 1877 г. с началото на строителството на Багдадската железница от немски фирми. Тази железопътна магистрала с дължина около 2400 км е завършена едва през 1940 г. Тя свързва Босфора с Персийския залив.

Разделянето на Османската империя след края на Първата световна война води до създаването от експанзионистичния Запад на конструкцията на съвременния арабски свят и Турската република.

Франция поема мандат над Сирия и Ливан.

Великобритания – над Месопотамия и Палестина, които по-късно се превръщат в сегашните държави в района Ирак и Израел и Йордания.

Арабският полуостров е прекроен в Саудитска Арабия и Йемен.

През 1932 г. е провъзгласена формалната независимост на Ирак, но реалната власт остава в ръцете на Британската империя, а нефтените местонаходища са предадени в концесия на Turkish petroleum. През 1948 г. английското правителство налага на Ирак т.н. Портсмутски договор, даващ правото на Великобритания да окупира страната в случай на военна опасност. През 1955 г. в разгара на Студената война Ирак подписва т.н. „Багдадски пакт“ (СЕНТО). В него официално влизаха следните държави: Великобритания (от 1955), Ирак (до март 1959), Иран (ноември  1955 - март 1979), Пакистан (септември 1955- март 1979), Турция. САЩ формално не бяха член на пакта, но след 1956-57 г. влизаха в основните му комитети.

От октомври 1956 до март 1957 г. – Суецката война, свързана с определяне на статуса на Суецкия канал в Египет.

През юли 1952 г. проанглийският крал Фарук е свален с военен преврат на египетската армия и начело на републиката през 1953 г. застава Гамал Абдел Насър.

Англичаните предизвикват размирици и през октомври 1954 г. е подписан договор за евакуация на британските войски от Египет със срок юни 1956 г.

През 1954 году израелското разузнаване „Мосад“ се опита да устрои в Египет серия от терористични актове против западни цели (т.н. „Операция Сусана“), за да бъдат обвинени за тях египетските ислямисти и левите сили и да се нарушат отношенията на Египет с Англия и САЩ. След провала на тази повокация в Израел се разгаря вътрешнополитически скандал – известното „Дело Лавон“.

През февруари 1955 г. Великобритания отказва да продава оръжие на Египет, което влошава отношенията между двете страни и Египет сключва споразумение за доставка на различни видове въоръжения със страните на съветския блок.

През 1955 г. беше подписан договор с Чехословакия при съгласие на СССР и посредничество на китайския премиер Джоу Енлай, съгласно който Египет получи 120 реактивни изтребители МиГ-15, 50 бомбардироваяа Ил-28, 230 танка Т-34, 200 бронетранспортьора, 100 самоходни артилерийски системи, наколко бойни кораба и др. Пристигат и съветски и чехословашки инструктори за самолетите МиГ.

На 26 юли 1956 г. египетският президент Насър национализира Суецкия канал. Това доведе до нападението от страна на британски, френски и израелски войски – каналът частично е разрушен, част от корабите в него потопени, а корабоплаването закрито до април 1957 г.

Намесват се и СССР и САЩ и конфликтът приключва без особени териториални промени.

През 1958 г. Великобритания загубва контрола на богатия с петрол Ирак, когато кралят е свален с военен преврат и Ирак е провъзгласен за република. През 1961 г. Ирак излиза от Багдадския пакт, а аглийските военни бази са закрити. Установена е диктатура.

От 5 до 10 юни 1967 г. избухна и приключи т.н. Шестдневна близкоизточна война между Израел от една страна и Египет, Сирия, Йордания, Ирак и Алжир от друга. Сутринта на 5 юни 1967 г. ВВС на Израел унищожиха за няколко часа ВВС на арабската коалиция и в рамките на 6 дни Израел разгроми арабските армии, които бяха останали без въздушна подкрепа. В тази война Израел заграби Синайския полуостров, Ивицата Газа, Западния бряг на р. Йордан, източен Йерусалим и Голанските възвишения в Сирия. Жестокостите проявени по време на войната са останали до сега в съзнанието на арабите в целия регион.

От 6 до 24 октомври до ноември 1973 стана Четвъртата арабско-израелска война (наречена войната на Йом-Кипур – денят на Съда) между коалиция от арабски страни и Израел. На 21 октомври 1967 г. Египет потопи израелския ескадрен миноносец „Ейлат“, при което загинаха 47 души. В тази война и двете страни понасят значителни загуби: Израел – 109 самолета, 810 танка, 2500 убити, 7500 ранени; Арабите -   368 самолета и въртолета, 1705 танка, 8500 убити, 19550 ранени.

Междувременно в Ирак от 1961 до 1979 г. произтичат редица вътрешни конфликти, обикновено с участие на военните.

След дворцов преврат на 16 юли 1979 президент на страната става Садам Хюсеин. Силната иракска компартия преминава в нелегалност. Започва партизанска война в планините на иракски Кюрдистан, в която участват и кюрдски националисти.

През 1980 г. Ирак започва война срещу Иран. Иракско-иранската война приключва през 1988 г.

На 7 юни 1981 г. 14 израелски изтребители-бомбардировачи унищожават 2 иракски атомни реактора (операция Опера), създадени с помощта на Франция.

На 2 август 1990 г. иракската армия напада Кувейт, окупира го и го анексира към Ирак.

От 17 януари до 28 февруари 1991 г. е проведена операция наречена  „Войната в Залива“: след 5-седмични въздушни бомбардировки и 4 дни наземна война Кувейт е освободен от силите на международна коалиция начело със САЩ.

През декември 1998 г. САЩ и Великобритания провеждат срещу Ирак т.н. операция „Пустинна лисица“. Цел на операцията е лишаването на Ирак от способността да произвежда и използва оръжие за масово поразяване, след като иракската страна отказва да сътрудничи с международната комисия на ООН – UNSCOM.

През 2001 г., след терористичния акт в Ню Йорк от 11 септември 2001 г., президентът на САЩ Джордж Буш-младши обвини Ирак в рамките на други страни „престъпници“ в поддръжка на международния тероризъм и опити за разработването на оръжие за масово унищожаване. В частна беседа Джордж Буш се изрази по следния начин: „Бог ме накара да ударя по Садам  - instructed me to strike at Saddam).

Иракската война от 20 март до 1 май 2003г. беше инвазия на войски на международна коалиция с основни участници САЩ и Великобритания – без мандат от ООН! – с цел свалянето на президента Садам Хюсеин и унищожаването на оръжието за масово поразяване. Такова оръжие не беше намерено в Ирак!

Важното е, че на 1 май Джордж Буш от борда на самолетоносача „Абрахам Линкълн“ провъзгласи „Тиранът падна, Ирак е свободен!“.

В резултат от освобождението начело на Ирак дойде временна администрация, оглавявана първо от американеца генерал-лейтенант Джей Гарнер, а после от американскяи дипломат Пол Бремер.

Започват несвършващите и до днес размирици в страната и региона, достигнали до създаването на терористичната организация „Ислямска държава“.

Миротворческите и демократизиращи военни акции на САЩ и НАТО продължават с добре известните ни и наблюдавани войни и последствия:

На 18 марта 2011 г. Съветът за сигурност на ООН прие резолюция за обявяване на забрана за полети над територията на Либия и защита на нейните граждани.

На 19 март 2011 г. започна обстрелването на либийската столица Триполи от ВВС на европейски държави.

На 20 октомври 2011 г. по време на щурм на Сирта беше убит Муамар Кадафи.

След поредица от вътрешни размирици, през 2014 г. започна Либийската гражданска война. Тя се разгръща основно в Северна Либия между паравителствени войски и въоръжени ислямисти, включително от „Ислямска държава“.

В края на 2011 г. последва войната в Сирия, която е вмногостранен въоръжен конфликт с международна намеса на територията на Сирийската арабска република с президент Башар Асад.

Противниците на Асад, респ. Националната армия, са формированията на т.н. „умерена сирийска опозиция“ (Свободната сирийска армия), кюрдските регионалисти (Отрядите за народна самоотбрана), а също и разнообразни ислямистки терористични групировки като „Ислямска държава“, „Фронт Ан-Нусра“ и др.

Ходът на войната е добре известен и противочиво тълкуван. Интересите на т.н. „велики държави“ – също ...

 




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 3314802
Постинги: 3374
Коментари: 877
Гласове: 886
Архив
Календар
«  Декември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031