Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.11.2016 22:26 - Фаталните разходи на американския империализъм
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 1031 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 07.11.2016 18:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Фаталните разходи на американския империализъм

美国帝国主义的致命代价 - 傑佛瑞薩克斯, 波士顿地球  30.10.2016 г.

Автор: Джефри Сакс (р. 1954 в Детройт) – американски икономист, професор в Колумбийския университет, специален съветник на генералния секретар на ООН.

1976 – завършва Харвардския университет; 1980 – доктор на Харвардския университет.

1985 – съветник на правителството в Боливия; 1989 – съветник на правителството в Полша; 1991 – съветник на правителството в Русия; 1994 – консултант в Индия; 1995 – консултант в африкански страни.

Юли 2015 – открито писмо до Ангела Меркел (заедно с учените Хайнер Фласбек, Томас Пикети, Дани Родрик и Саймън Врен-Люис) по време на гръцката дългова криза, в което те настояват да бъд редуциран гръцкия дълг и да бъде дадено по-дълго време на гръцкото правителство за изплащане на останалия дълг.

Джефри Сакс е бил консултант в МВФ, Световната банка, Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, Световната търговска организация и Програмата на ООН за развитие.

            НАЙ-ИЗВЕСТНИТЕ МУ КНИГИ: „Пазарната икономика и Русия“ – 1994; „Maкроикономика и глобална икономика“ – 1993; „Краят н бедността – икономически възможности на нашето време“ -  2005; „Цената на цивилизацията“ – 2011.

* * * * *

Най-важният въпрос при разпределянето на националните ресурси е войната срещу мира, или, както макроикономистите го наричат, "оръжия срещу масло." Съединените щати правят този избор дълбоко погрешно, прахосвайки огромни суми и подкопавайки  националната сигурност. В икономически и геополитически план, Америка страда от това, което историкът от йелския университет Пол Кенеди нарича "имперско надценяване на собствените възможностите". Ако следващият ни президент остане в капана на скъпите Близкоизточни войни, дори само бюджетните разходи могат да доведат до провал на всякакви надежди за решаване на огромните  вътрешни проблеми на САЩ.

Mоже да изглежда тенденциозно да наричаме Америка империя, но терминът се вписва в някои реалности на американската мощ, включително затова как тя се използва. Империята е група от територии под единно владеене. През 19 век Великобритания беше очевидно една империя, когато тя управляваше Индия, Египет и десетки други колонии в Африка, Азия и Карибите. Съединените щати директно управляват само шепа завладяни острови (Хаваи, Пуерто Рико, Гуам, Самоа, Северни Мариански острови), но техните стационирани войски използваха сила, за да повлияят, кой да управлява в десетки други суверенни държави. Това заграбване на властта отвъд собствените брегове на Америка сега отслабва.

Мащабът на американски военни операции е забележителен. Министерството на отбраната на САЩ има (според данните за 2010 г.) 4,999 военни бази, от които 4249 са в Съединените щати; 88 са в задморските територии на САЩ и 662 са в 36 чужди държави и чужди територии, във всички региони на света. Не са отчетени в този списък тайните съоръжения на разузнавателните агенции на САЩ. Цената на поддържане  на тези военни операции и войните, които те подкрепят, е извънредно голяма, около 900 млрд долара на година, или 5 на сто от националния доход на САЩ, като се добавят и  бюджетите на Пентагона, разузнавателните агенции, вътрешната сигурност, програмите за ядрените оръжия в Министерството на енергетиката и разходите за ветерани. 900-те милиарда долара в годишните разходи са около една четвърт от всички федерални правителствени разходи.

Съединените щати имат дълга история на използване на тайни и явни средства да свалят правителства, считани за враждебни на интересите на САЩ, следвайки  класическата имперска стратегия на управление чрез локално наложени приятелски режими. В едно крупно проучване на Латинска Америка между 1898 и 1994 г., например, историкът Джон Кейтсуърт изброява 41 случая на "успешно" проведената от САЩ смяна на режима, със средна скорост за сваляне на правителство от САЩ на всеки 28 месеца за един век. И забележете: сметката на Кейтсуърт не включва неуспешните опити, като този с инвазията в „Залива на прасетата“ в Куба.

Тази традиция на водената от САЩ смяна на режими е неразделна част от външната политика на САЩ и в други части на света, включително и в Европа, Африка, Близкия изток и Югоизточна Азия. Войните за смяна на режима са скъпи за Съединените щати, и често опустошителни за участващите страни. Две големи проучвания са измерили разходите за войните в Ирак и Афганистан. Джоузеф Стиглиц  от колумбийския университет и изследователката от Хервардския университет Линда Билмс са установили цената в размер на 3 трилиона $ за 2008 г. По-скорошно проучване за цената на военните проекти, извършено в университета Браун, поставя  цена от 4,7 трилиона $ през 2016. За един период от 15 години, съгласно тези 4,7 трилиона $, възлиза на приблизително 300 милиарда $ на година, и е по-голяма от общата сума на разходите в периода от 2001 г. до 2016 г. на федералните служби за образованието, енергетиката, на труда, на вътрешните работи и транспорта, както и на Националната научна фондация, Националните институти по здравеопазване и Агенцията за защита на околната среда.

            Почти баналност е, че американските войни за смяна на режима рядко са обслужвали нуждите на сигурността на Америка. Дори когато войните успеят да свалят едноправителство, както в случая на талибаните в Афганистан, Саддам Хюсеин в Ирак, и Муамар Кадафи в Либия, резултатът рядко е едно стабилно правителство, а много по-често е една гражданска война. A една "успешна" смяна на режима често пъти свети като фитил, водещ до една бъдеща експлозия, като например през 1953 г. свалянето в Иран на демократично избрано правителство и монтаж на автократичния шах, което бе последвано от иранската революция през 1979 г. В много други случаи, като опитите на САЩ (заедно със Саудитска Арабия и Турция) да свалят на Сирийския Башар Асад, резултатът е кървава баня и военен сблъсък, а не премахване на правителството.

 Каква е дълбоката мотивация за тези разточителните войни и за отдалечените военни бази, които ги подкрепят?

От 1950 г. до 1990 г. повърхностният отговор щеше да бъде: Студената война.

И все пак имперското поведение на Америка в чужбина предшества Студената война с половин век (нека се върнем към Испано-американската война през 1898 г.).

Задграничните имперски авантюри на Америка започнаха след Гражданската война и окончателното завоюване на индианските народи. В този момент политическите и търговските лидери на САЩ се стремяха да заприличат на европейските империи - особено Великобритания, Франция, Русия, и нововъзникналата Германия - по завоевания в чужбина. За кратко Америка грабна Филипините, Пуерто Рико, Куба, Панама и Хаваите и се присъедини към европейските имперски сили в чукането по вратите на Китай.

            Към 1890 г. САЩ беше далече от това да бъде най-голямата икономика в света, но до Втората световна война изпрати на задната седалка Британската империя по глобална военноморска мощ с имперхски обхват и по геополитическо надмощие. Британците са ненадминати майстори на смяна на режими – например в нарязването на трупа на Османската империя след Първата световна война. Въпреки изтощението от две световни войни и Голямата депресия, британската и френската империи приключиха след Втората световна война, а Съединените щати и Русия застанаха в  челните редици като двете основни световни империи. Студената война беше започнала.

Икономическoто фундиране на глобалния обхват на Америка е безпрецедентно. Към 1950 г., продуктът на САЩ достигна забележителните 27 % от световното производство, като Съветският съюз имаше приблизително една трета от това, т.е. около 10 %. Студената война подхрани две основни идеи, които формират американската външна политика и досега. Първата беше, че САЩ са в борба за оцеляване срещу съветската империя. Втората беше, че всяка страна, без значение колко е отдалечена, е бойно поле в тази глобална война. Докато Съединените щати и Съветският съюз избягваха пряка конфронтация, те показваха мускулите си в горещи войни по света, които са послужиха като форма на състезанието за суперсила.

В течение на близо половин век Куба, Конго, Гана, Индонезия, Виетнам, Лаос, Камбоджа, Салвадор, Никарагуа, Иран, Намибия, Мозамбик, Чили, Афганистан, Ливан, и дори малка Гранада, наред с много други, бяха интерпретирани от американските стратези като бойни полета със съветската империя. Често ставаше въпрос всъщност за по-прозаични интереси. Частните компании като United Fruit International и ITT поставяха убедени приятели по високите места (най-известните са братята Дълес, държавният секретар Джон Фостър и директор на ЦРУ Алън), според които  поземлените реформи или застрашени отчуждавания на корпоративните им активи бяха ужасни заплахи за интересите на САЩ и по тази причина е необходима провежданата от САЩ смяна на режима. Петролните интереси в Близкия изток бяха другата многократна причина за война, както беше случаят с Британската империя от 1920 година.

Тези войни дестабилизираха и разоряваха засегнатите страни, а не решаваха  политиката в полза на Америка. Войните за смяна на режима бяха, с малки изключения, в резултат провал на външната политика. Те също така бяха изключително скъпи за самите Съединени щати. Войната във Виетнам беше, разбира се, най-големият от провалите, толкова скъпа, толкова кървава , и така противоречива, че успя да изтласка една друга, много по-важна и обещавана от Линдън Джонсън война - войната срещу бедността в Съединените щати.

Краят на Студената война, през 1991 г., би трябвало да стане повод за фундаментална преориентация на американската политика на оръжие срещу масло. Случаят предложи на Съединените щати и на света един „мирен дивидент“, възможност за преориентиране на света и икономиката на САЩ от бойна нога към устойчиво развитие. Всъщност, глобалната Среща на върха в Рио през 1992 г. определи устойчивото развитие като център на глобалното сътрудничество или поне така изглеждаше.

Уви, слепотата и арогантността на американското имперско мислене предотврати това, Съединените щати да тръгнат към една нова ера на мир. Щом  Студената война беше приключена, САЩ започнаха нова ера на войни, този път в Близкия изток. Съединените щати помитаха подкрепяни от Съветския съюз режими в Близкия изток и установяваха ненадмината политическа доминация на САЩ. Или поне това беше планът.

В момента по-умен подход ще бъде да се поддържат отбранителните способности на Америка, но да приключат нейните имперски претенции.

ЧЕТВЪРТ ВЕК от 1991 г. насам като следствие бе белязан от постоянни войни на САЩ в Близкия изток, което дестабилизира региона, масово пренасочи ресурси от гражданските нужди към военните и помагаше да се създават масови бюджетни дефицити и натрупването на държавен дълг. Имперското мислене доведе до войни за смяна на режима в Афганистан, Ирак, Либия, Йемен, Сомалия и Сирия, през четири президентства: Джордж H.W. Буш, Бил Клинтън, Джордж W. Буш и Барак Обама. Същото мислене е накара САЩ да разширяват НАТО към границите на Русия, въпреки факта, че целта на НАТО беше да защитава срещу противник – СССР, който вече не съществува. Бившият съветски президент Михаил Горбачов подчерта, че източното разширяване на НАТО „бе определено нарушaване на духа на тези декларации и гаранции, които бяха дадени през 1990 г.,“ по отношение на бъдещето на сигурността „Изток-Запад“.

Има голямa икономическa разлика, обаче, между сега и 1991 г., много по-малкa в сравнение с 1950. В началото на Студената война, през 1950 г., Съединените щати произвеждаха около 27 % от световния продукт. Докато през 1991 г., когато мечтите на Дик Чейни и Пол Уолфовиц бяха за американско господство, САЩ имаше около 22 % от световния продукт. В сегашния момент според оценки на МВФ делът на САЩ е 16 %, докато Китай надмина САЩ, достигайки около 18 %. До 2021 г. според прогнозите на Международния валутен фонд Съединените щати ще произвеждат приблизително 15 % от световния продукт, докато за сравнение Китай ще постигне 20%. Съединените щати реализират огромен държавен дълг и съкращаване на неотложни публични вътрешни инвестиции, за да се поддържа една нефункционална, милитаризирана и скъпа външна политика.

ТАКА СТИГАМЕ ДО ФУНДАМЕНТАЛНИЯ ИЗБОР. Съединените щати могат напразно да продължат неоконсервативния проект на еднополюсно господство, дори и когато  последните неуспехи в Близкия изток и намаляващото икономическо първенство на Америка гарантират крайния провал на тази имперска визия. Ако, както някои неоконсерватори считат, Съединените щати вече се ангажират в надпревара във въоръжаването с Китай, ние ще се наложи да си отидем скоро в рамките на едно-две десетилетия, ако не и по-рано. Скъпоструващите войни в Близкия изток - дори ако продължат да се разширяват и много по-малко през едно президентство на Хилъри Клинтън - лесно биха могли да приключат всички реалистични надежди за нова ера на мащабирани нагоре федерални инвестиции в образованието, обучението на работната сила, инфраструктурата, науката и технологиите, както и за околната среда.

В момента по-умният подход ще бъде да се поддържат отбранителните способности на Америка, но приключвайки с нейните имперски претенции. Това на практика означава съкращаване на далечната мрежа от военни бази, приключване на войни за смяна на режими, като се избягва нова надпревара във въоръжаването (особено по ядрени оръжия от следващо поколение) и бъдат ангажирани Китай, Индия, Русия и други регионални сили в засилена дипломация чрез Организацията на обединените нации, особено чрез съвместни действия съгласно целите на ООН за устойчиво развитие, включващо въпроса за климатичните промени, контрола на болестите и глобалното образование.

Много американски консерватори подценяват самата мисъл, че пространството на Съединените щати за маневри трябва да се ограничава в рамките на ООН. Но мисля, колко много по-добре на САЩ би било днес ако обърнеха внимание на мъдрата опозиция  в Съвета за сигурност на ООН към войните по смяна на режимите в Ирак, Либия и Сирия. Много консерватори сочат към действията на Владимир Путин в Крим, като доказателство, че дипломацията с Русия била безполезна, забравяйки за това, че НАТО се разширявапе към Прибалтика и за поканата през 2008 г. към Украйна да се присъедини към НАТО, което стана първият изстрел в отговора на Путин.

В крайна сметка, Съветският съюз фалира сам себе си чрез скъпи чуждестранни приключения като инвазията от 1979 г. в Афганистан и огромните си свръхинвестиции в армията.

Днес Съединените щати имат подобно свръхинвестиране в армията и биха могли да последват подобен път на провал, ако те продължават войните в Близкия изток и канят Китай за надпревара във въоръжаването.

Време е да изоставим бляновете, тежкото бреме и самоизмамите на империя и да инвестираме в устойчиво развитие в страната и в партньорство с останалата част на света!

ЗАБЕЛЕЖКА: За голямо СЪЖАЛЕНИЕ тази значима статия все още не е публикувана от нито една българска медия! - Не я ли забелязаха, забрани ли им някой да го направят или просто са мижитурки на софра? - Скоро ще разберем ...


 

 


 



Тагове:   сащ-криза-войни,


Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 5260216
Постинги: 4968
Коментари: 877
Гласове: 1345
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031