Някогашната Велика България е заемала териториите на северозапад от Китайската империя. По това време е имало три велики царства (империи): Китайската, Българската и Византийската. Американската и руската империи не са съществували, ако изключим до известна степен сравнително малкото Московско княжество.

Територията на Велика България (според А. Х. Халиков и Е. П. Казаков) е включвала част от територията на Средното Поволжие (Предкамието, Задкамието и Предното Поволжие. Северната граница е минавала по десния бряг на р. Кама, западната – в района на р. Свияга, източната – по линията Чистопол—Билярск или р. Шишма, южната – в района на Самарска Лука. 

Според М. З. Закиев и други изследователи Волжска България е била разположена на далеч по-голяма територия, а именно: западната граница е съвпадала с границите на Древна Русия, източната – в района на сибирските реки Иртиш, Об и Енисей, жната и югоизточната – съвпадат със северозападнат и северната на Хорезм и Кавказския хребет, а северната достига до Карско море.

Основното население на България е съставено от тюркоезични племена.

(По този въпрос за пръв път Ибн Русте съобщава:  „Българите се делят на три части: едната се нарича „берсула“, другата – „есгел“, а третата – „българи“; В произведението „Худуд ал-Алама“ те са наречени „бахдула, ишкил и булгар“.

През втората половина на 10 век фигурира вече само названието „булгар“. По-малка част от населението са били и арменци и руснаци.

Едната от ордите, състояща се предимно от кутригурски племена, под комадването на Котраг се придвижва на север от територията на Велика България и се настанява (7 – 8 в.) в района на Средна Волга и Кама, който вечее бил населен с угро-фински племена.

Приемането на исляма:

В началото на 10 век българският балтавар Алмуш приема исляма от направлението „Джафар ибн Абдаллах“. Едно от свидетелствата за това са сребърните монети, изсечени в България. Тези монети са били изсичани в двата основни града  Булгар и Сувар в течение на целия 10 век, като последната от тях е с дата 387 година по мюсюлманския календар (997/998 г.).

През 992 г. балтаварът, търсейки военна поддръжка протива хазарите, които са изповядвали юдаизма, поканва посолство от Багдад, официално обявява за държавна религия исляма от ханифитското направление и приема титлата емир.

Племето, подчинено на савана „цар Вираг“ (унгарско име, означаващо „цвете“), е изразило недоволство по този повод, вследствие на което българската аристокрация се разделила на две партии (втората била оглавена от „цар Аскал“). След заплахи от страна на Алмуш („поразяващият меч“, първата партия също се подчинила. Известно е, че цар Алмуш е имал четирима подчинени царе на съответните племена и едно пето – на племето с име „булгари“, самото което означава „пет части“, съответстващо на държавната структура на Велика България.

След Алмуш е управлявал синът му Микаил ибн Джагфар, а след него внукът Абдуллах ибн Микаил.

През 965 г, след падането на Хазарския каганат, васалната му преди това Булгария става напълно независима, но и тя става жертва на източния поход на киевския княз Святослав Игоревич през периода 964—969 г.

През 985 киевският княз Владимир в съюз с торките (узите) провежда военен поход срещу България и сключва с нея договор за ненападение.

През 1006 г. между Киевска Рус и Волжка България се сключва търговски договор, съгласно който българските търговци можели да търгуват по Волга и Ока, а руските – в България.

От 1088 до 1186 се провеждат отново ред войни между Русия и България (1088, 1107, 1120, 1164, 1172, 1184, 1186, 1217/19).

Така се стига до успешното настъпление на монголските войски, които през периода 1223 до 1236 разоряват начело със Субедей Волжко-Камска България и я подчиняват. В същия период монголците разбиват и Китайската империя в първото й проявление „Западна Ся“ и останалите й части.

След разбиване на последвалата съпротива (две въстания) през 1240 г. Велика България престава да съществува като независима държава и влиза в състава н  монголската „Златна орда“. Съпротивата на българите продъжавала дълго и след това.

Край на надеждите за възстановяване на предишната България полага разграбването на столицата Булгар от руските ушкуйбици – бандитски новгородски отряди.

Въпреки всичко волята на българите побеждава и през 15 век те възстановяват своята държава с последна столица Казан, а новото название на предишната държава е Казанско ханство.

След образуването на Златната орда волжките българи стават една от основните компоненти на съвременните казански татари и чуваши.

През 30-те години на 20 век чувашите се надигнаха за възстановяването на предишното им име – българи, но това движение беше смазано от др. Сталин и великосъветско-руските шовинисти.