Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.10.2015 15:33 - Най-точната характеристика на тоталитарния комунизъм и неговите изчадия
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 1080 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 Най-точната характеристика на тоталитарния комунизъм и неговите изчадия

(документ от 1977 година, обясняващ корените на злото в сегашните български политици)

Мисля, че нищо друго не отнема така категорично човешките черти на този вид комунизъм и нищо друго не деградира хората там до вълча глутница и овче стадо, както диктатурата на пролетариата. Ако дяволът би искал да наложи своя конституция на нашата планета, тя би се казвала диктатура на пролетариата. Това е диктатура на онези духовни нещастници, които смятат, че светът им дължи нещо, че е виновен за това, че не са получили достатъчно и че трябва да им плаща цял живот.

Защото идва времето, когато у нас започват да се заплащат минали заслуги. 99 на сто от партийните членове искат да материализират своя действителен или фиктивен актив. Дори хора, които имат основание на бъдат признати за герои, се нареждат на опашката за заплащане на заслугите. Те забравят една прастара истина, че ГЕРОИЗМЪТ СВЪРШВА, СЛЕД КАТО СЕ ПЛАТИ ЗА НЕГО. Заплащането не е само в пари, то е във власт и привилегии.

Мнозина от тези бивши идеалисти сега откриват упоителната сладост на властта. Внезапно те разбират, че началническите им постове са ги измъкнали от нивото на обикновените хора и сякаш са ги поставили в центъра на света. Това разпалва първични амбиции и превръща вродения им комплекс за малоценност в груб показ на превъзходство. Просташката демонстрация на власт става едно от най-характерните качества на режима. Познавам хора, при които властвуването се е превърнало в психическо заболяване, в налудно търсене да се покаже превъзходство. Но идва и времето, когато вкусът на властта не ще се определя само от пагоните и титлите, но и от консумираните материални удоволствия. Огромното мнозинство от тези бивши борци за световна правда решават, че сега е време да си поживеят. С наивността на Иванчо Йотата те се кандърдисват едни други, че достатъчно се били „борили“ и „страдали“ и че сега било време да вкусят от прелестите на живота. Идва времето на модерните апартаменти, на вилите, на мебелите и на любовниците. Логично следват множество разводи. Властвуващите партийци бият дузпите на не особено привлекателните си, макар и предани другарки. Младите момичета и особено грациозните и благовъзпитани дъщери на разгромената буржоазия се котират най-високо…

Само няколко години, прекарани под корумпиращото въздействие на собствената им власт, и от идеализма на тези идеалисти не остана нито помен.

 „Искам да се наживея! Сега ми е паднало!“ — с пиянска откровеност декларираше един бивш министър на вътрешните работи и член на Политбюро, като лежеше на килима пред мен. А аз си мислех, че същият човек бе имал смъртна присъда и ако бяха го разстреляли, във Варна щеше да има улица на негово име.

 „Как така се променихме!“ — възклицаваше друг бивш идеалист.

А пък аз смятам, че въобще не е имало промяна. Защото един обективен анализ на подбудите, които са тласнали преобладаващото мнозинство от тези някогашни младежи към съпротивителна борба (умишлено избягвам думата комунизъм), ще ни покаже, че те нямат нищо общо с осъзнатото желание да се служи на народа, на бедните, на каузата на справедливостта или на щастието за другите. В най-чистия си вид тези подбуди са били инстинктивни или свързани с примитивна суетност, с желание за пъчене, за правене впечатление на света, за инфантилен героизъм и подвизи и същевременно с инстинктивна омраза към всичко превъзхождащо или недостъпно. Следователно алчността, блюдолизничеството, подлостта, жестокостта на въпросните другари винаги са били вътре в тях, но ние не сме ги видели. Хвърлянето на една бомба срещу полицията се оказа заблуждаващ факт, който подло скрива истинския характер. Ние приемаме човека като хвърляч на бомби, а забравяме характера му, с който той ще живее цял живот. Един мимолетен героичен жест се оказва най-удобно прикритие за отвратителен или престъпен характер. И затова по-късно, с течение на времето, ние неведнъж ще отбелязваме, че подобни някогашни герои се държат в живота като страхливци, подлеци и мижитурки.

И тъкмо тия — страхливците, подлеците и мижитурките, с техните примитивни инстинкти, ще станат главната сила на властта, нейното ядро, сърцевината на партията.

Както разбирате, нещата са много далече от Маркс, който е само име и повод. Малцина от тези граждани, включително техните ръководители, едва ли някога са се интересували да разберат по-дълбоко идеологията или философията, под чието знаме маршируват. Почти не познавам някой от тях, който да е прочел сериозно поне 20 страници от Маркс. Едва ли някой някога е докосвал „Капиталът“, а познаването на Енгелс се свежда почти само до снимката му. Дори знаенето на Ленин е само папагалски цитати.

Едва ли някога лишеният от житейски опит Маркс е предполагал, че ще има такива последователи.

Смешно или не, но ако утре един нов Сталин реши, че идеологическото оправдание на режима и удоволствията на властта е ИСЛЯМЪТ, всички тия пътници по аутострадата на комунизма ще превключат без усилие от Маркс към Мохамед. Защото единственото, което има значение за тях, е удобството на техния живот, сигурността, обезпечеността и личното щастие. Ще кажете, че към това се стреми и кой и да е италиански или английски бакалин. Разликата е в това, че нашите партийни герои лъжат, че всичко, което правят, е за бъдещото щастие на другите, докато обикновените бакали на Запад почтено заявяват, че работят за свой собствен интерес.

И така, „Води ме, партио!“ Води ме към повишение, към по-добра заплата, по-големи привилегии, по-голяма власт, а пък аз ще си намеря по-красиви удоволствия. В замяна на това можеш да разчиташ на мен. Аз съм твой, аз съзнавам, че съм нищо без теб. Моите принципи, моят ум, моят морал са подчинени на теб! Ако ти, партио, завиеш наляво, и аз съм наляво, ако завиеш надясно, и аз съм надясно, ако се спреш на средата, и аз ще се спра и ще те чакам, докато тръгнеш! Ако ми заповядаш да славословя Сталин, ще го въздигна до небесата, ако ми кажеш да го оплювам, ще покрия лицето му с кал, ако искаш да се наричам българин, ще се бия в гърдите и ще крещя до прималяване като бай Ганьо „Булгар!“, а ако искаш да се отрека от България, ще забравя дори буквата „Б“… Както кажеш, Партио! СТИГА МОЕТО ДА НЕ СЕ ГУБИ!

Това е горе-долу веруюто на онези, които бяха избрали този славен път.

Много пъти съм си мислил каква мъдрост се съдържа в прочутия разказ на Христо Смирненски „Приказка за стълбата“. Не зная друго произведение, където така просто и графически нагледно да е изобразен процесът на скъсване с идеалите, скъсване с народа и действителността. Ако бях първи секретар на партията у нас и ако милеех за страната си, щях да наредя на всички министри и отговорни ръководители да прочитат всеки ден този разказ, а сам аз бих го чел три пъти на ден. Но за съжаление първият секретар казва лаконично: „Така е в Съветския съюз, така е и у нас!“





Гласувай:
3
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 3308497
Постинги: 3365
Коментари: 877
Гласове: 884
Архив
Календар
«  Ноември, 2020  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
30