Първо, да изясним понятията:

Под „олигархия“ разбираме онова, което ясно е дефинирал още Платон през 370 г. пр. Хр. в Диалога на Адеимант и Сократ относно ОЛИГАРХИЯТА:

„Какъв държавен ред, попита Адеимант, ти разбираш под названието ОЛИГАРХИЯ?“

Сократ отговори: „Основаващият се върху оцененото имущество държавен ред, при който само богатите държат кормилото, а на бедните не се пада никаква част от управлението…“  и по-нататък пак в този знаменит диалог:

Сократ: … Представи си само, когато един го направят кормчия според оценката на богатството му, а бедният, каквито и добри качества да би имал за кормчия, не би бил допуснат!“

Адеимант отговаря с разбиране: „Тогава виждам, че хората на кораба ще имат злокобно плаване. …“

В заключение Адеимант пита, коя е всъщност основната грешка и Сократ му отговаря: „Това, че по необходимост една така изградена държава не представлява единство, а всъщност са две държави върху една и съща територия за живеене, а именно държавата на бедните и тази на богатите, поради което и двете се дебнат една друга!“

            Така е било преди 2385 години, а от  25 години насам в някои от бившите страни от тоталитарно-комунистическия Лагер се добавят и нови елементи, които по-опростено биха могли да бъдат наречени „олигархичен идиотизъм“ или „олигархофрения“. Особеността се състои в това, че преживеният от една дузина държави обществено-икономически ред е едно сериозно отклонение от нормалния ход на развитие на държавата, т.е. е налице един исторически анахронизъм. Защо това е така, най-добре е пояснено от Карл Маркс в една негова мисъл за обществените формации,  написана в Лондон през 1858 и публикувана в Берлин през 1859 г.

            В посткомунистическата субстанция, която сме принудени да наричаме „държава“, най-наглата и алчна, обикновено не дотам интелигентна част от милиционерската и компартийната централна и провинциална върхушка, заграби пред очите на манипулирания с десетилетия народ всичко, което Той беше създал с умствени и физически усилия и труд и превърна България, съгласно сократовото определение, в „две държави върху една и съща територия за живеене“.

            Излишно е тук да губим време за описване на ефектите от тази „промяна“ за компартийците и всъщност лъжовна метаморфоза спрямо излъганото мнозинство, т.е. „демоса“. Достатъчно е да подчертаем две основни неща – едно икономическо и едно политическо явление:

·        Докато бихме могли да говорим частично, че политическият тоталитаризъм е отстранен, то икономическият тоталитаризъм, в случая с България – „софиотизъм“, продължава да доминира (примерно в начина на вземане на решенията, отнасящи се до икономиката, ограничаващи възможността за конкурентно икономическо развитие на стопански затъналите в резултат на това региони в тяхното мнозинство);

·        Продължаващ политически тоталитаризъм при всички досега правителства чрез отричане на политическата роля на регионите (областите) чрез априорен диктат от страна на централната власт.

Първото беше отречено и отхвърлено дори в управлявания от комунистическа

партия Китай през периода 1968-1992 г., което именно доведе до икономическия бум на Китай чрез конкурентно лавинообразно развитие на регионите.

            Второто – политически тоталитаризъм спрямо регионите (при нас области, при старите членки на Евросъюза – провинции) си съществува и се допуска. Най-яркият пример за това е институцията „областна администрация“ в България. По закон всъщност има „областен управител“, назначен от правителството, който поне про форма назначава еднолично своята администрация. В Германия, която ГЕРБ обича заради Меркел, а Серго – заради Шулц, регионалните, т.е. провинциалните администрации, респ. техните ръководители се назначават от народа на съответния регион чрез нормални регионални избори. В такъв случай е доста затруднен пътят на възникване и развитие на мафиотските структури, а е облекчен пътят на поемане на отговорност и права за собственото им развитие на гражданите и капиталите от съответния регион. 

            За да се схване по същество българската държавна трагикомедия, достатъчно е да се сравнят предметите на дейност и пълномощията на регионалните структури в България с тези на нормалните буржоазнодемократични държави на Европа и специфичнодемократичната Китайска народна република.

            Какво стана тогава с т.н. „демокрация“ у нас? Има ли я, няма ли я? Докога ще е такава, народе? Всички знаем, че нищо няма да падне от небето, даже и някаква що-годе промяна …

            Няма да е излишно да се намали използването на думата „демокрация“ произволно, след като липсват основните й политически и икономически елементи. По-полезно ще е да се посочат от ОБЩЕСТВОТО НА ГРАЖДАНИТЕ датите, средствата и хората за осъществяването на посочената тук ПРОМЯНА. Партиите засега са чужди на обществото на Гражданите, ето защо е най-добре засега да ги оставим на по-заден план (освен ако са в състояние да мислят и схванат, за какво става въпрос).