Злокобната 1949 и българо-съветския вожд и учител Георги Димитров
През 1949 Коминформ (Информбюро на компартии, наследник на Коминтерна) окончателно подписа смъртната присъда на „тито-фашистката банда” в Югославия: ставаше въпрос за бившата братска югославска компартия, чиито ръководители се отказаха да бъдат безропотни слуги на съветския диктатор и се превърнаха в „кликата на Тито-Ранкович-Пияде”. На 29 ноември 1949 това формирование, послушно на вожда и учителя на всички народи, взе решение за курс на сваляне на Тито и борба срещу „титовизма”. Тито не можаха да го свалят, въпреки всички напъни, но борбата срещу титовизма продължи до 1956, когато пак под диктат от Москва Информбюрото беше разформировано.
На 16 декември 1949 след едноседмичен фалшив процес, предшестван от месечни жестоки изтезания от офицери на съветската държавна сигурност, изпратени в София от Москва, беше обесен ръководителят на антифашистката борба на Българската работническа партия (комунисти) и секретар на БКП, Трайчо Костов.
Така българският народ, „справяйки се със своите врагове и предатели”, поднесе подарък за 70-тия рожден ден на любимия вожд Сталин.
През март 1949 вождът и учителят на българския народ Димитров се разболя и го взеха на почивка и лечение в Москва. След тази почивка и лечение на 2 юли 1949 той почина в санаториума Барвиха край Москва.
Когато бяхме чавдарчета, а после димитровски септемврийчета (по-младите бяха димитровски пионери) и накрая станахме димитровски младежи (членове на ДСНМ – Димитровския съюз на народната младеж), преименувани в димитровски комсомолци, настигайки своите съветски братя – ленинските комсомолци, ние знаехме от учебници и книги, че най-великият вожд и учител на българския народ е Георги Димитров. Градове, улици, площади, върхове, язовири, фабрики, мостове и други обекти носеха неговото име – първо в СССР, после в НРБ, а и в ГДР, ЧССР и останалите братски страни от Лагера. Даже „тито-фашиския режим” прекръсти един град на името на този вожд.
Във времената на тоталитарния социалистически експеримент във всяка една подобна страна има по един или двама висши вожда, а в Корея по наследство даже трима. В Китай за малко бяха двама – Мао и жена му Цзян Цин, която по-късно беше обявена за главатар на „бандата на четиримата”, а в Куба също двама – братята Кастро.
Покрай тези висши вождове се славеха още по няколко техни верни приближени – така ни учеше Всесъюзната комунистическа партия (болшевики), преименувана после на КПСС.
В ГДР по известни причини имаше двама вожда, за които не беше съвсем ясно, кой е по-големият: Вилхелм Пик или Валтер Улбрихт.
В ЧССР вождът беше един – Клемент Готвалд, в Унгария беше т.н. „сталински отличник” Матиаш Ракоши”, в Полша Болеслав Бйерут и т.н.
Те всички след победата на Червената армия бяха изпратени от Москва в родните си страни за вождове – ръководители на партиите и правителствата или президенти.
Нашият вожд и учител по тоталитарен комунизъм има многостранна биография, която е започнала достойно:
От 1906 до 1913 г организира редица стачки на работниците чрез синдикатите.
От 1913 до 1923 е депутат в Народното събрание, но същевременно организира и работнически стачки.
През 1923 оглавява заедно с изпратения от Коминтерна за целта Васил Коларов Септемврийското въстание. Това въстание нанася съкрушителен удар върху БКП. Преди това, когато десният Сговор сваля законното правителство на БЗНС и убива министър-председателя Александър Стамболийски, БКП не се намесва по същество, изхождайки от позиция, че земеделците са буржоазна партия.
След бързото поражение на въстанието Коларов и Димитров успяват да избягат в чужбина и се връщат в страната едва след втората световна война.
От 1923 до 1933 г Димитров е активист на Коминтерна, а от 1929 до 1933 – ръководител на Западноевропейското му бюро.
През 1933, докато е бил по задачи на Коминтерна в Германия, е обвинен от токущо дошлия на власт националсоциалистически режим, че е организирал подпалването на немския парламент (райхстага).
На съдебното заседание на Имперския съд в Лайпциг на 4 ноември 1933 Димитров влиза в прекия и забележителен сблъсък с Херман Гьоринг, който малко преди това сменя три висши поста в новия нацистки режим: председател на Райхстага, министър на вътрешните работи и министър-председател на Прусия.
(Аудио: http://www.youtube.com/watch?v=1Bq-cG9b50Q )
Пред 56-тото заседание на Лайпцигския процес на 16 декември 1933 Димитров произнася станалата известна самозащитна реч. По-късно става известно от спомените на видния деец на Коминтерна Ото Куусинен, че именно той е подготвил тази реч. (Аудио: http://www.youtube.com/watch?v=3Y6OaV9_PvY )
През февруари 1932 г по настояване на съветското правителство тримата обвиняеми по процеса българи – Димитров, Попов и Танев – са освободени, получават съветско гражданство и пристигат в Москва. Скоро Танев и Попов са обвинени във вражеска дейност и изпратени в концлагер – единият е разстрелян, а другият се завъща от концлагера в България след 1956 г.
През 1935 г е избран за генерален секретар на Коминтерна и до завръщането му в България след 22-годишна емиграция работи в тясно взаимодействие със Сталин и другите известни членове на Политбюро – Молотов, Ворошилов и Каганович.
Това са годините, когато са извършени най-големите престъпления на сталинския тоталитарно-комунистически режим.
След като в резултат на навлизането на Червената армия в България се установява тоталитарно-комунистически режим и режимът е укрепен в достатъчна степен, Георги Димитров, който през дългогодишното си отсъствие е съветски вожд, е изпратен от Сталин за вожд на българския народ.
Започва т.н. „народно-демократичен строй” като форма на „диктатурата на пролетариата”, чиито характеристики по нищо не се отличават от сталинисткия съветски режим, освен по съществуването наред с БКП на една послушна организация от земеделците-приспособленци на Георги Трайков – „БЗНС”.
На 2 юли 1949 г Димитров умира в Москва от цироза на черния дроб, диабет и сърдечен инфаркт. Следващите ръководители, с изключение на Вълко Червенков, който е бил през цялото време с Димитров в Москва, не успяват да получат званието „вожд и учител” ...
