Началото и краят на речта на 39-годишния А. Айнщайн пред тържественото събрание на Германското физическо дружество по случай 60 рожден ден на Макс Планк – 1918,

изказаните мисли в която биха бил един добър пътеводител за младите творци...

Храмът на науката е много сложна постройка. Различни са пребиваващите в него хора и довелите ги там духовни сили. Някои се занимават с наука с гордото чувство за своето интелектуално превъзходство; за тях науката се явява онзи подходящ спорт, който трябва да им даде пълнота на живота и удовлетворение на честолюбието.

В храма могат да се намерят и други: те донасят тук в жертва продуктите на своя мозък само за утилитарни цели.

Ако изпратен от бога ангел би дошъл и изгонил от храма всички хора, принадлежащи към тези две категории, то храмът би опустял катастрофално, но в него все пак биха останали още както хора от миналото, така и от нашето време. Към тях принадлежи нашият Планк и затова ние го обичаме.

         Аз добре разбирам, че ние току-що с леко сърце изгонихме много хора, построили по-голямата, възможно е даже най-голямата част от науката; по отношение на много взетото решение би било за нашия ангел горчиво. Но едно ми се струва несъмнено:

Ако съществуваха само хора, подобни на изгонените, храмът не би се издигнал, както не би могла да израсте гора само от виещи се растения.

Тези хора ги удовлетворява собствено казано всяка арена на човешката дейност: дали ще станат те инженери, офицери, търговци или учени, това зависи от външните обстоятелства.

         Но да обърнем своя поглед отново към тези, които бяха удостоени с милостта на ангела. Мнозинството от тях са хора странни, затворени, уединени; въпреки тези общи черти те в действителност по-силно се различават един от друг, отколкото изгонените. Какво ги е довело в храма?

         Не е леко да се отговори на това и отговорът безусловно няма да бъде еднакъв за всички. Както Шопенхауер и аз мисля преди всичко, че една от най-силните подбуди, водеща към изкуството и науката – това е желанието да се отдалечиш от делничния живот с неговата мъчителна жестокост и безутешна безутешна пустота, да избягаш от теснотата на вечно менящите се собствени прищевки. Тази причина тласка хората с тънки душевни струни от личното битие навън кьм света на обективното виждане и разбиране ...

         Тази причина може да се сравни с тъгата, неотразимо привличаща гражданина от окръжаващата го шумна и мътна среда към тихия планински ландшафт, където погледът прониква далече през неподвижния чист въздух, утешавайки се от спокойните очертания, които ти се струват предназначени за вечността.

         Но към тази негативна причина се добавя и позитивна:

Човек се стреми по някакъв адекватен способ да създаде у себе си проста и ясна картина за света; и това е не само, за да преодолее света, в който живее, но и затова в известна степен да се опита да замени този свят със създадената от него картина. С това се занимават художникът, поетът, теотеризиращият философ и естествоизпитателят, всеки по своему. Върху тази картина и нейното оформление човек пренася тежестта на своя духовен живот, за да придобие в нея покой и увереност, които той не би могъл да намери в твърде тесния главозамайващ кръговрат на собствения си живот.

..............................

         Горещото желание да види тази предпоставена хармония представлява източникът на настойчивост и неизтощимо търпение, с които както виждаме, Планк се е отдал на общите проблеми на науката, не позволявайки си да се отклони заради благодарни и лесно достижими цели. Аз често съм чувал колегите да приписват това поведение на необикновената сила на волята и дисциплината; струва ми се, че те не са прави. Душевното състояние, способстващо такъв труд, е подобно на религия или на влщбеност: ежедневното старание произтича не от някакво намерение или програма, а от непосредствена потребност.

         Стои той тук, нашият скъп Планк, и вътрешно се присмива над моето детинско манипулиране с фенера на Диоген. Нашата симпатия към него не се нуждае от банална обосновка. Нека любовта към науката да украсява и по-нататък неговия живот и да го доведе до разрешаването на поставените от самия него и значително придвижени напред проблеми на физиката на нашето време. Нека му се отдаде да обедини квантовата механика, електродинамиката и механиката в една логически единна система!

(прочетох тази реч на Айнщайн през далечната 1965 и останах завинаги впечатлен от нея...)