Жената в офиса забеляза, че всяка сутрин една баба с бастун влиза

внимателно в офиса,  отива до гишето, взема два бонбона от стъклената

 купичка в ъгъла и си отива. Това ставаше всеки работен ден, около десет часа.

– Извинете, – не се сдържа една сутрин служителката.

– Защо идвате всяка сутрин и вземате бонбони. Те са за клиентите.

– Ама аз бях клиент. Не ме ли помниш, моето момиче. Смених двата водомера

за топла вода във вашата фирма. Средните апартаменти в панелите сме

с два водомера за топла вода. Дадох 250 лева, моето момиче. Те бяха навъртели

 само по 40 кубика има – няма за десет години…

– Ами такъв е законът, бабо. Да се проверяват или сменят на десет години.

Писма изпращаме на всички клиенти… А тя, проверката с махането и носенето,

връщането ще ти излезе по – скъпо от нов водомер.

 – Не ти се сърдя, дете. Аз съм била учителка по математика. Ясна ми е сметката,

 а законите цял живот съм ги спазвала, ама съм сама с една малка пенсийка.

 – Не мога да ви помогна…

– Не искам помощ, моето момиче. Аз съм изчислила, че един от вашите хубави

бонбони излиза пет стотинки. Като си взема два бонбона, вземам десет стотинки

 всеки ден от вас. По двеста и петдесет работни дни, това прави двайсет и пет лева

на година. Значи за десет години ще си избия водомерите – усмихна се кротко

възрастната жена.

– Това ме крепи в живота. Трябва още десет години да живея. Сега съм на осемдесет.

 – Да не хванеш някой диабет от бонбоните? – подхвърли язвително служителката.

– И да хвана, чедо, по-важно е друго, че накрая ще възтържествува това, дето,

как му викат сега, не истина, не правда, а, сетих се – социалната справедливост…

Щото вие с тез смени много пари правите. Хайде, довиждане до утре.

Служителката дълго мисли и на следващия ден помоли шефа да смени бонбоните

в купичката с най – евтините лукчета и като поклати глава, каза на себе си:

„Да те видя сега дали ще доживееш до сто и десет години, бабо, дето ми

дърдориш за справедливост…“

Валери КАКАЧЕВ

В. Стършел 1 юли 2022 г. Брой 3955 •Година LXXVII