Илия Ганчев – автобиография – стр. 11

Регенсбург, 04.12.2016

В началото на този шанс безусловно стои жена ми – поводът идваше от нейната работа като детски лекар и контактите-мечта със забележителни хора.

          Отновно ще кажа – това е специална страница от живота ми и съм длъжен да се спра на нея специално, защото тя е свързана със съдбата на човек, по чиито разкази могат да се направят и съществени изводи за живота отпреди 1989 г.

          През лятото на 1973 година защитих своята дисертация за получаването на научната степен „доктор-инженер по машинна динамика”. Темата беше: „Beitrag zur Berechnung der gekoppelten Torsions-Lдngsschwingungen von Schiffsanlagen mit Dieselmotoren”. Докладването ми пред научния съвет от около 20 професори и доценти продължи точно 44 минути, след които следваха въпроси и отговори. Оценката, която получих, беше по възприетата в Германия за такива случаи латинска система -   “magna cum laude” „великолепно с похвала”. В последните месеци и седмици преди защитата бях изцяло изтощен (спомням си, че тежах 60 кг при височина 177 см) и разбира се удовлетворен от този успешен край.

          От Дизелостроителния завод, финансирал разработката ми, предложиха да остана на работа в тяхното научно звено, но след разговор с тогавашния посланик на България в ГДР инж. Марий Иванов (син на Антон Иванов) реших да се върна в България, за да работя в обещаното прогресиращо научно-техническо поприще.

          Проблемите започнаха още със завръщането ми във Варна – типично по български. Бях държан 2 месеца безработен, после ме изпратиха да работя в една новосъздадена в този момент База към ДСО „Корабостроене” – БВКДД (База за внедряване на корабни дизелови двигатели), която трябваше да усвои и внедри производството на големи корабни дизелови двигатели по лиценз на швейцарската фирма „Зулцер”. Работата започна с фанфари и завърши в забвение. Точно в съответствие с разпространената тогава у нас анекдотообразна мъдрост:

„Кои са 5-те етапа за усвояване на новости в техническия прогрес? – Първо, всеобщ ентусиазъм, Второ – пълно разочарование, Трето – търсене на виновните, Четвърто – наказване на невинните, и, Пето – награждаване на неучаствалите!”

Ръководител беше Манол Стоянов Манолов – бивш партиен секретар на Корабостроителния завод „Георги Димитров” – Варна (беше добряшки контактен, завършил РабФак, после в ГК на Комсомола Варна, после „корабни машини и механизми” в ЛКИ (Ленинградския корабостроителен институт), после Комсомола и Партията и накрая – ръководител на важна за стопанството и техниката База.

          Бях разочарован отначало за мястото, което ми беше отредено, но после, както винаги, си намерих начин за развитие и полезни занимания – подготвих първите програми за компютърни изчисления, които трябваше да се използват в бъдещото производство, основно по раздела „динамика и трептения”, а заедно с още трима колеги (Желязко Тонев, Емил Цанков и младия специалист Лефтер Лефтеров) създадохме една интересна за онова време компютърна система за анализ и обработка на документацията по лиценза Зулцер. Зам.директорът на Базата, Ж.С., който обичаше да се перчи с техническите си познания, но нямаше и минимална представа от компютърно приложение, измисли начин да накаже нашия колектив след като завършихме задачата по тази система, вместо примерно да бъдем наградени. Аз бях много покрусен и ядосан едновременно от глупостта му, но единият от колегите по задачата, Емил Цанков, ме успоки със следните думи, които са се врязали в съзнанието ми от това време: „Не търси награда, а бъди доволен, че все пак не са ни изгорили живи...” И весело, и тъжно – нали?
                        ... продължава ...