Илия Ганчев – автобиография – стр. 3

Регенсбург, 04.12.2016

В началото на есента на 1956, както винаги по това време, за начало на учебната година бяхме изпратени на средношколска бригада в ТКЗС-то (за тези, които не знаят – трудово-кооперативно земеделско стопанство) на едно чирпанско село – за бране на грозде. Една вечер, след трудовия ден, по време на задушевната почивка един съученик реши да покаже на момчетата и момичетата, че знае повече и изигра няколко стъпки от рокенрол. Всички му ръкопляскахме, а на другия ден го изключихме от ДСНМ – така поискаха от нас – „за вражеска проява, публично пропагандиране на упадъчна буржоазна музика”. Не си спомням нищо повече за него...

Само няколко месеца след това, в началото на 1957 година, няколко месеца след така наречената тогава „унгарска контрареволюция” в нашия 9-ти клас изключихме двамата ми най-добри приятели-съученици. Причината беше профилактична – бащите им бяха интернирани временно за вражеска дейност – бяха казали нещо положително за „контрареволюцията”, а естествено някой бдителен комшия ги беше издал където трябва. Бащата на Цанко беше наричан буржоа – имаше една бакалничка в дома си 2 на 3 метра и „експлоатираше трудолюбивия народ“…

Бащата на другия изключен мой съученик - Стоян, с който почти всеки ден бяхме заедно у нас или по-често у тях, беше прекрасен кротък суперинтелигентен свещеник в голямата чирпанска църква „Света Богородица“ – казваше се отец Павел. За мене лично това беше голяма драма, която трябваше да преглъщам – може би най-голямата дотогава в живота ми. Чувствах се като попарен и не смеех да ги погледна няколко дни в очите, а те разбира се бяха още по-унили. После реших да се държа с тях така както и досега и продължихме приятелството си по стария начин. Те имаха затруднения с математиката и аз често ходех у тях и ги учех как да решават домашните си – нещо като безплатни частни уроци. Един ден – не си спомням точно кога, отец Павел се завърна от „някъде” и продължи църковната си служба.

През летата на 10-ти и 11-ти клас, 1958 и 1959 година, бяхме на едномесечна комсомолска бригада на местност Каваклийка в Средна гора, на север от Чирпан. Запомнил съм само това, че по цял ден копаехме с едни тежки кирки и пренасяхме пръст с още по-непоносимите за мене тежки ръчни колички с едно колело. Щеше да се строи сградата на някакъв лагер – пионерски, мисля. После тая история затихна, а изкопът беше заровен от други бригадири – вече без мое участие.

През есента на 1959 ходих със съученици на Вихрен и Сталин (сега Мусала), за да изпълня поръчението „Покоряване на планинските върхове-първенци”. Това се организираше от училищното туристическо дружество.

Нашата чирпанска гимназия „Пею Яворов”, се считаше за много добра – учителите в нея бяха изключително способни и беше удоволствие човек да се учи. Всички завършили чирпанската гимназия, които бяха решили да следват, завършваха успешно висшето си образование – не ми е известен нито един пропаднал в учението!
           ... продължава ...