Илия Ганчев – автобиография – стр. 2

Регенсбург, 04.12.2016

Майка ми, без да се развежда, напусна баща ми, желаейки да ми осигури спокойно бъдеще – не беше добре за едно дете по онези времена да е син на враг или вражески „елемент“.

Напуснахме къщата на баща ми и се установихме в една малка, влажна стаичка у роднини, разбира се под наем ...

Спомням си доста добре деня, когато умря „вождът на всички народи“ (Джугашвили). Майка ми влезе в къщи, връщайки се от работа и ми каза накратко и сухо: „Умрял е дядо ти Сталин“. Тогава не можех все още да схвана нещата, но си спомням,че пред два близки клуба на Отечествения фронт стояха по цял ден в студа на пост челни партийци и активни граждани от ОФ – пред едно портретче на вожда с цветя. Мълчаха или плачеха – подобно на това, което виждахме сега в новините за оплакването на двамата Ким’овци в Северна Корея ...

Аз станах първокласник на 6 години и 6 месеца през 1949. Малко преди това, през лятото на 1949 умря и „вождът и учителят на българския народ“ –  това научих в момент, когато играехме с децата на улицата, от един високоговорител, закачен на стълба за осветление.

По това време ни учеха неуморно, че вождовете трябва да се почитат и изучават. През 1951 г , в трети клас писахме първото си съчинение за вожда и учителя на всички народи Йосиф Висарионович Сталин. Спомням си, че моето съчинение беше отлично.

След 1949 година в продължение на няколко години на всяка манифестация в Чирпан по случай 9-ти септември и 1-ви май населението изразяваше две неща – ликуваше, възхвалявайки Партията и нейните ръководители и изгаряше едно плашило на обесения Трайчо Костов, викайки лозунги, от които само си спомням, че се споменаваше смърт на Костов и неговата банда от предатели. Тогава горяха и чучело на Чичо Сам – символа на англо-американския империализъм.

През 1956 година, на 14 април, бях приет в ДСНМ – Димитровския съюз на народната младеж. При приемането имаше комисия, която задаваше на всеки от приеманите полу-деца полу-младежи по няколко въпроса. Спомням си, че отговорих на първите два, но засякох на третия – „До тук добре, Илия, я кажи сега, кой е първият секретар на ЦК на БКП”, на което машинално отговорих: „Другарят Вълко Червенков!”. Реакцията на иначе благосклонната комисия е била такава, че още си спомням, че се изпотих от неудобство, заради направената грешка: „А-а-а, не, не е Вълко Червенков, я помисли, а?” – и направиха неуспешен опит да ми подскажат: „Тодор..., Тодор – сещаш ли се за второто име?” – не се сещах, защото никога не бях чувал точно за някакъв Тодор, знаех за Вълко, Добри, Цола, Васил, но Тодор? – Простиха ми невежеството и ми подсказаха окончателно правилния отговор: „Тодор Живков”. И станах ДеСеНеМист. А бай Тошо тъкмо бил станал първи секретар на мястото на Вълко Червенков, избутвайки го с помощта на Никита Хрущчов от Москва. (В  първите дни на април 1956 беше станал „историческият Априлски пленум“ на ЦК на БКП).