Кои са наследници на старите българи на територията на Руската федерация

          Мястото на наследниците на старите българи в Русия

Населението на Руската федерация съгласно официалните данни през 2019 г. се оценява на 146.8 милиона души. Според преброяването през 2010 г. то е било 142.8 милиона.

Етническият състав е следният през 2010 г.:

Руснаци - 80.9 % (111 мил.), татари - 3.87 % (5.3 мил.), украинци - 1.41 % (1.9 мил.), башкири - 1.15 % (1.6 мил.), чуваши - 1.05 % (1.4 мил.), чеченци - 1,04 % (1.4 мил.), арменци - 0.86 % (1.2 мил.), кавказки авари - 0.66 % (912 хил.), мордва (мордовци) - 0,54 % (800 хил.), казахи - 0,47 % (648 хил.), азербайджанци - 0,44 % (603 хил.), дарган (даргинци) - 0,43 % (589 хил.), удмурти - 0,40 % (552 хил.), марийци - 0,40 % (547 хил.), осетинци - 0,39 % (528 хил.), белоруси - 0,38 % (521 хил.), кабардинци - 0,38 % (516 хил.), кумъки - 0,37 % (503 хил.) и други народи, всеки от които е с брой по-малък от 500 хиляди.

          Претенция за произход, свързан с българите от някогашната Волжка България имат учените и голяма част от населението на следните сегашни държавни образувания на територията на Руската федерация: Република Татарстан, Чувашката република, Република Башкортостан.

          На Средна Волга от края на 7 век съществува много голяма феодална държава на българите с нейното трудолюбиво население и високо развита средновековна култура. След това държавата престава да съществува, разгромена от монголските нашественици, а населението й като че ли  изчезва от лицето на земята – забравено и изгубило се някъде сред други народи. Ако вземем под внимание това, че в историята народите не изчезват, а изчезват само техните племенни названия и държавни образувания, то би трябвало да се предполага, че българският народ също не е изчезнал от земята, че потомците му и сега живеят и се трудят сред нас в общото семейство на народите. Но какви са станали сега? Коя народност представлява наследничка на българите? На тези въпроси науката и досега не е дала окончателен отговор, доколкото са съществували и съществуват различни гледни точки, противоречащи си една на друга.

          Например, руските историци Юрий Венелин (1802-1839) в книгата си (01-R), Дмитрий Иловайский (1832-1920) (02-R) и В. М. Флоринский (1854-1919) (03-R) твърдят, че българите са славяни, следователно за наследници на българите трябва да бъде считано сегашното руско население от района на Волжка България. Иловайский аргументира мнението си с това, че дунавските българи представляват славяни, следователно родствените с тях волжки българи също би трябвало да са славяни. Известният шведско-немски изтоковед Тунман,  (Johann Tuhnmann, 1746-1778), (04-DE) счита, че българите са угрофини, родствени с мордовците, удмуртите и марийците, а също и с предшествениците на сегашните унгарци, тъй като в облика на унгарците той вижда много източни черти, напомнящи му за българите. Друг немски изтоковед историк, Юлиус Хайнрих Клапрот (1783-1835), (05-FR) счита, че българите са смесица от три различни народи – славяни, фини и тюрки, следователно според него техни потомци са живеещите сега в Поволжкия район.

Руските историци Николай Карамзин (1766-1826) (06-R), Христиан Данилович Френ (който всъщност е немецът Christian Martin Joachim Frдhn, роден в Рощок през 1782 и починал в Петербург през 1851) (07-R/D), Сергей Шпилевский (1833-1907) (08-R), Илья Березин (1818-1896) (09-R), Шихабетдин Мерджани (1818-1889) (10-R/T), Гайнетдин Ахмеров (1864-1911) (11-R/T), а по-късно и редица техни последователи считат българите за предшественици на сегашните казански татари. А такива учени, като Николай Илминский (1822-1891) (12-R), Арист Куник (всъщност немец, Ernst-Eduard Kunick, 1814-1899) (13-R/D), Николай Ашмарин (1870-1933) в (14-R), идеологът на чувашкия булгаризъм Михаил Петров (1877-1938), (15-R/Ch) (арестуван през 1937 г., осъден на 10 години трудов лагер, загинал при изтезания в затвора на гр. Цивилск), Николай  Поппе (1897-1991) (16-R), Николай  Баскаков (1905-1996) (17-R), унгарския лингвист-тюрколог Золтан Гомбоц (1877-1935) (18-U), немският тюрколог Йоханес Бенцинг (1913-2001) (19-DK), датският археолог Кристиан Томсен (1788-1865) (20-DM) и последователите им признават българите за предшественици на сегашните чуваши.

Известните съветски учени Михаил Тихомиров (1893-1965) в „Речь на сесии АН СССР в 1946 – в книгата Происхождение казанских татар, Казан, 1948“, Пётр  Третьяков (1909-1976) в „Вопросы происхождения чувашского народа в свете археологических данных, журнал Советская этнография – 1950, No. 3“ , Алексей П. Смирнов (1899-1974) в „Древняя история чувашского народа, Чебоксари, 1948“ и последователите им твърдят, че потомци на българите са едновременно и татарите, и чувашите, че предишните българи по-късно вероятно са се разцепили на две самостоятелни народности. Един от съвременните съветски учени, Хаджи-Мурат Хаджилаев, твърди в статията си „О карачаево-балкарских и бессерменских лексических схождениях, сп. Советская тюркология, 1989, No. 2“, че потомци на българите са три тюркоезични народности в Поволжието, а именно: башкирите, татарите и чувашите. Рамзия Гиниатовна Мухамедова в книгата си „Татары-мишари - Историко-этнографическое исследование, Москва, 1972“ отнася към групата на потомците на българите също и етническата група на татарите-мишари.

За да се въведе известен порядък в това разногласие на мнения и да се покаже истината, Академията на науките на царска Русия, а после и АН на СССР нееднократно предприемат специални изследвания по този проблем, изпращайки в Поволжието многократни научни експедиции, провеждат специални научни сесии, но въпросът така и остава нерешен.

На двете си последни сесии на Отделението по история на АН на СССР, проведени през 1946 г. в Москва – по проблема на етногенезата на казанските татари и през 1950 г. в Чебоксари/Чувашия по въпроса за етногенезата на чувашите, е направена препоръка да се считат за потомци на българите едновременно и татарите, и чувашите. Но дотолкова доколкото тези народи имат хилядолетно самостоятелно развитие и по своите етнически признаци не могат да бъдат изведени от общ български предшественик, то нито татарските, нито чувашките местни учени не са приели тази препоръка и продължават да третират този въпрос всеки по своему. В частност, татарските историци твърдят, че българите по-късно са се превърнали в казански татари, а чувашките историци настояват, че българите са се превърнали в чуваши. В татарските учебници пише, че татарите са произлезли от българите (История Татарской АССР с древнейших времен до наших дней, Казан, 1968, стр. 35-67), а в чувашките учебници се казва, че обратно, чувашите произлизат от българите (История Чувашской АССР, т.1, Чебоксари, 1966, стр. 44-52). На татарското население се внушава, че то е прекият наследник на българите, а на чувашкото – обратното. Тези противоречия предизвикват за съжаление не съвсем нормално съперничество между татари и чуваши за завладяване на миналото културно-историческо наследство на българите.

Това съперничество не е възникнало днес или вчера, а съществува отдавна. През 1862 г. в Казан е образуван кръжок на татарската интелигенция, считаща себе си за потомци на българите и поставяща си за цел възраждането на предишното название на тази националност, тъй като етнонимът „татар“ са го считали за чужд, залепен към тях по недоразумение. Но на местните реакционери и чиновници на царското самодържавие тази идея някакси не им харесва и те решават да попречат на реализацията й. През 1865 г. професорът от Казанската духовна академия Николай Илминский публикува специална статия, в която, позовавайки се на материали от българската епиграфика, твърди, че за потомци на българите трябва да се считат не татарите, а техните съседи чувашите. Но татарските учени и особено Ш. Марджани, игнорират това мнение на Илминский и продължават да твърдят, че потомци на българите са именно татарите. Toгава против татарските булгаристи застава царският цензор по печата на Казанска губерния Н. Ашмарин, който през 1902 в местно издание публикува своя „научен“ труд „Българи и чуваши“, в който отрича връзката на татарите с българите и, основавайки се на своите субективни съждения, „доказва“ произхода на чувашите от българите. Но и тази публикация татарските учени игнорират: през 1909 г. Гайнетдин  Ахмеров публикува своя труд със съвсем противоположно съдържание „История Булгарии“, в който с конкретен материал доказва, че бившите българи са и всъщност казанските татари, но не се изказва с критика срещу Ашмарин и неговите привърженици, отчитайки съществуващата тогава политическа обстановка.

Едва след февруарската революция от 1917 г. татарските булгаристи заговарят открито по-смело и откровено. Още през лятото на 1917 г. в Казан се създава „партия за избавление“ на българите, нарекла себе си движение „Совет Волгобулгармус“ и поставяща си за цел избавянето от гнета и национално възраждане на българската нация. Ръководител на партията става синът на Багаутдин Ваисов, известният деец Гаинан Ваисов (убит през декември 1918). На проведените в първите години на болшевишката власт три конгреса тази партия разработва своя национална и политическа програма. В същото време в Чувашия разгръщат подобна дейност и чувашките булгаристи. Те също си поставят за цел възраждането на българската нация, но в лицето на чувашкия народ. В столицата Чебоксари това движение възглавява тогавашният секретар на Чувашкия областен комитет на компартията М. П. Петров, който публикува книгата си „O произхождение чуваш“ (Чебоксари, 1925) и разгръща организационна дейност по сплотяване на своите привърженици. Неофициален консултант и вдъхновител на чувашките булгаристи става споменятият вече бивш царски цензор Н. Ашмарин, специализирал се вече по чувашкото езикознание. Най-активните чувашки булгаристи си поставят като първа задача преименуването на Чувашката република в „Българска република“, та да изпреварят по този въпрос татарските си съперници. За съжаление и татарските, и чувашките българи действат тогава крайно затворено, без да взаимодействат и да се консултират помежду си, което им попречва да разгърнат творческа дискусия и да дойдат до единен и взаимноприемлив извод. На това пречи и настъпващата по това време сталинска политическа реакция, която застава против свободата въобще. През 1930-те години и татарските и чувашките булгаристи са обявени за „буржоазни националисти“, а техните ръководители и активисти са арестувани и разстреляни като „врагове на народа“. Оттогава даже и обикновеното споменаване за тях почти половин век се е намира под най-строга забрана.

Понастоящем във връзка с настъпилото политическо „размразяване“ както татарските, така и чувашките булгаристи отново активизират дейността си. Татарските булгаристи организираха свое дружество „Булгар ал Джадид“ (Нов Болгар), което преследва в основни линии същите цели, каквито и бившата партия на възраждане на българите, а именно преименуването на татарите в българи, макар че против преименуването се изказват и татарските „татаристи“, които по принцип не отричат българо-татарската теория.

Активизираха се и чувашките булгаристи. Те си поставят същите цели, както и членовете на клуба „Булгар ал Джадид“. Чувашките булгаристи отричат правото на своите татарски съперници да се наричат българи, тъй като виждат в тях потомци само на придошлите монголо-татари, узурпирали местните българо-чуваши и завладели исконните им земи.

И сред учените не затихват споровете: едни от тях се придържат към българо-татарската теория, т.е. само татарите и отчасти башкирите се отнасят към потомците на българите, други защитават българо-чувашката концепция, т.е. само чувашите се смятат за потомци на българите. Има и трета категория учени, които без да вникват особено в историята, се опитват да припишат към потомците на българите и чувашите, и татарите, и башкирите.

Българо-чувашката теория се гради в основата си на езикови данни. За общопризнато тя счита, че волжките българи са говорили не на обикновения тюркски език, а на древночувашки. Доколкото езикът представлява единият от основните показатели на националната принадлежност на хората, то за потомци на българите биват считани чувашите. Според привържениците на българо-чувашката теория, доказателства за това, че българите са говорили на чувашки език, има твърде много. Първо, чувашките думи и изрази се били запазили в текстовете на българските епитафии, написани с тях върху каменните надгробни плочи. Второ, чувашките думи били „открити“ и в текста на разказа за българите, написан от арабския пътешественик Ибн Фадлан, пристигнал и пребивавал във Волжка България през 921 – 922 години, като член на посолството на Багдадския халифат в столицата Болгар. Трето, много чувашки думи се намирали в унгарския език, където те, според защитниците на българо-чувашката теория, са донесени от унгарците, живели някога във Волжка България. Четвърто, чувашки думи били намерени и в „древния“ именник на царете на  дунавските прабългари, които също били говорили на чувашки език. Пето, чувашки думи са намерени и в руническите записи на северокавказките балкари, които като родственици на българите също май били говорили на старочувашки език. И накрая, чувашките думи и изрази се запазили в езиците на поволжките фино-угро-марийци, мордовци, удмурти и коми, които били заимствани от езика на бившите волжки българи. Всички тези доводи, взети заедно, според мнението на посочените теоретици, не оставяли никакви съмнения за това, че българите май наистина са говорили на старочувашки език и че за техни  потомци трябва да се признаят именно чувашите. По този повод известният тюрколог Николай Баскаков, пише следното: „За характера на българския език, който е близък до чувашкия език, може да се съди по отделни думи, запазили се върху надгробните паметници, а също и по унгарските хроники и по славяно-българския именик“ (17-R). От това се прави извод, че чувашите са „едно от разклоненията на древния български народ“, запазил „до днешно време особеностите на този език, характерен с българските черти“. В съответствие с този извод и при класификацията на тюркските езици чувашкият се причислява към „българската група езици“, където според Баскаков „се отнасят древните езици – български и хазарски – и съвременният чувашки език“. Но в светлината на такива изводи неволно възникват въпроси на недоумение: първо, защо за българския произход на чувашите свидетелствуват само лингвистки данни? Защо не свидетелстват за същото данни от антропологията, археологията или етнографията? С какво да си обясним това поразително противоречие между данните от различни науки? За съжаление, отговорите на тези въпроси, още не са станали достояние на общата тюркология. Булгаро-чувашката теория е пронизана и с много други противоречия.

Трябва да се започне с представянето на общия проблем, за да се разберат тези противоречия. Историята на българите и техния език се разделя на два периода: 1) така наречения протобългарски период, когато българите през 3 – 4 век са живеели заедно с хазарите-суари (савири) в повече или по-малко компактна маса между Каспийско и Азовско море; 2) периодът на отделните българи, който започва с разгрома през 670 г. на прабългарите от хазарите и разделянето им на три части, преселили се а) на Северен Кавказ (това в днешно време са т.н. балкари), б) на Дунав (дунавските българи) и в) по Средното Поволжие (волжките българи) и приключва за различни части от българите в различно време, например за волжките българи – в средата на XV в. с образуването на Казанското ханство.

При излагане на основните противоречия на тази етнолингвистична теория М. З. Закиев и Я. Ф. Кузьмин-Юманади (24-R) изхождат от следните теоретични предпоставки:

Историята на езика и произхоът на неговия носител са явления неидентични, поради което не трябва да се отъждествяват. Но не бива да се забравя и това, че не по-малко опасна за науката е и другата крайност: откъсването на историята на езика от историята на неговия носител. Между тях съществува ярко изразена взаимовръзка: макар историята на езика и историята на носителя му да не са едно и също нещо, без историята на народа в цялост няма история на неговия език и обратно, без историята на езика е невъзможно да се представи изцяло историята на неговия носител. Именно поради това всяка етногенетична теория трябва да има не само чисто лингвистично, но и антропологично, етнографично, археологично, т.е. в цялост етноисторическо потвърждение. Това означава, че при решаване на етногенетичните проблеми трябва да изхождаме не от отделни, обособени данни, а от тяхната съвкупност. Само с такъв подход може обективно да се представи историческата действителност. Иначе историята ще бъде фалшифицирана. От тази гледна точка трябва да се даде ясен отговор на въпроса, потвърждава ли се българо-чувашката теория от всички страни, т.е. от съвкупността на данните или тя съдържа противоречия?

Ако чувашите са се формирали основно от поволжките българи, ако българският език исторически е преминал в чувашкия език, то такава приемственост би била безусловно видима, преди всичко в антропологичния тип българи и чуваши. Всъщност конкретните краниологични изследвания дават съвсем противоположни резултати. „Даже и при повърхностно морфологично описание се вижда, - пише В. П. Алексеев, - че краниологично чувашите приличат на своите фино-езични съседи и следователно техният антропологичен тип се е оформил при интензивното участие на такава комбинация от признаци, която е характерна за финоезичните народи на Поволжието и е получила наименованието субуралска“ (21-R). Вторият ясно изразен компонент в антропологичния тип на чувашите това е кипчакският тип. Според съветския антрополог, историк и археолог академик Валерий Алексеев (1929-1991) чувашите физически са сходни в по-висока степен с кипчаците, отколкото с казанските татари. Що се отнася до характерния за българите комплекс от признаци, то той не се долавя в състава на чувашите, но този български комплекс от признаци представлява основата на формиране на антропологичния тип поволжки татари. Върху него се е наслоил и низколиция монголоиден компонент, представляващ един от вариантите на субуралския тип, а високолицият монголоиден тип е свързан видимо с кипчаците. Следователно, според данните на краниологията историческа приемственост между българите и татарите е по-очевидна, отколкото между българите и чувашите. В този случай е необходимо да обърнем внимание на другата страна на въпроса. Как да си обясним това от пръв поглед противоречие, че кипчкският компонент в състава на казанските татари е незначителен, а езикът им бива считан за кипчакски, тогава когато в състава на чувашите този компонент е по-значителен, обаче чувашкият език не бил кипчакски? Очевидно обяснението е в това, че българите са имали своя държава, на тази основа е започнало формирането на народност и затова масовото проникване на кипчаци сред българите е било невъзможно, а езикът на българите, както отбелязват и руските летописци, е бил обикновен тюркски, т.е. приличащ на кипчакския; и че предшествениците на съвременните чуваши в онова време не са имали своя държавност, следователно не са съзнавали у себе си единна народност, поради това в тяхната среда е кипчаците-номади са проникнали безпрепяствено, а прониквайки, те в езиково отношение бързо са се асимилирали сред чувашите. Правилността на такова обяснение се потвърждава и от данните на историята на формиране на башкирския етнос. Така например, сред племената, образували башкирската народност, български племена е имало толкова, че те са дали възможност на Р. Г. Кузеев да направи достоверния извод за етническото изравняване на татарите и башкирите на българска основа (22-R).

Не се потвърждава българо-чувашката теория и в етнографично отношение. Известните етнографи Н. И. Воробьев и К. И. Козлова отбелязват, че етнографските особености на българите в основни линии са се запазили преди всичко сред казанските татари (23-R). Така например, за българите са били характерни развитото кожено производство и търговията, което след това се епредало на казанските татари, а при чувашите не е отбелязано развитие на тези отрасли и дейност.

Културата на писмеността от българите се е предавала на казанските татари, а у чувашите такава култура не е съществувала до XIX век. Същото може да се каже и за мюсюлманската религия, която е приета от волжките българи през 922 г. (с това събитие волжките българи стават първите на територията на страните от бивпия СССР, които приемат исляма за държавна религия) . Следи от българите не са се запазили и в митологията и във фолклора на чувашите, а за митологията и фолклора на казанските татари българската тематика е нещо обикновено. Чувашите никога не са се наричали българи, а казанските татари са считали, че техните селища за основани от придошли от Болгар, че техните деди, прадеди са българи и нерядко до XX в. са се самонаричали българи в противовес на названието „татари“, което се е насждало от три страни: oт страна на влелите се в състава на населението на казанското ханство мишари-татари, от страна на руснаците, които са наричали почти всички източни съседи татари и от страна на онези, които чрез името „татар“  са се стремили да покажат своето величие. В това, че казанските татари почти до XX в. упорито са се наричали българи, няма никаква политика. Никой не е учил народа на това, все пак не е имало учебници по история, нито ръководства, а в медресетата тогава не се е изучавал нито родния език, нито историята на народа, там са се ограничавали само с обучението на арабски, персийски и турски език и общомюсюлманска история, официалната царско-руска пропаганда е била дълбоко заинтересувана в насаждането на етнонима „татар“. Следователно сведенията за това, че казанските татари в основни линии представляват предишните българи, са се запазили в паметта на народа. За съжаление този факт и други данни за това, че в основата на етническия състав и езика на казанските татари лежат българският компонент и българският език, по-рано въобще не е вземано предвид от привържениците на българо-чувашката теория, а и сега се заобикаля с мълчание.

Не се потвърждава българо-чувашката теория и териториално. Археологичните разкопки показват, че на територията на разселване на чувашите отсъстват български археологични паметници както от домонголско време, така и от периода на Златната орда, като изключение правят източната и югоизточна части на Чувашия, свързани с басеина на десния приток на Волга, река Свияга (25-R). Може да се предположи все пак, че предшественици на чувашите са живели отначало на територията на Българската държава, след това някой ги е изтласкал, например монголо-татарите, което се изтъква понякога. Но историята не разполага с такива данни.

И накрая, още един факт: ако предшествениците на съвременните чуваши бяха имали близко отношение към българите, то те задължително биха онаследили от тях държавността. Няма никакви основания да се мисли, предшествениците на съвременния чувашки народ в общественото си развитие някога да са се намирали на нивото на създаване на държава, а после да са се отказали от такава форма на политическа организация. В историята може би няма случай, в който етническият колектив да е имал своя държава, да се формирал като народност, а с течение на времето да е загубил всичко това. Ясно е следователно, че предшествениците на чувашите не са имали държавност и не са имали близко отношение към българите. Българската държава прераства в Казанска, а казанските татари наследяват своята държавност от българите.

Както е известно, българо-чувашката теория възниква и се утвърждава като чисто лингвистична. Но и в това направление тя е твърде противоречива. Така например Махмуд Кашгари (1029-1101) през 11 век отбелязва близостта на българския, суварския и печенежкия езици (26-R). Както знаем, печенежкият език не се е характеризирал с чувашки признаци, а е бил език от огузо-кипчакски тип. М. Кашгари, отбелязвайки близостта на българския, суварския и кипчакския езици, пише, че „звукът „Д“, наличен в езика на чигилите (наричани още сикъми)  и други тюркски племена, в езика на кипчаците, ямарите, суварите, българите и други племена, разпространени преди римляните и руснаците, се заменя със звука З“. Освен това, че тук езиците на кипчаците, амаките, суварите и българите се причисляват като еднотипни по дадения признак, заслужава внимание и още една страна от неговото съобщение: тук т.н. „ротацизъм“, характерен за чувашкия език, не е отбелязан. Става въпрос само за взаимозаменяемостта на д със з, която се наблюдава и до днешно време в тюркските езици от обикновения огузо-кипчакски тип. Следователно, трябва да предположим, че българският език не се е характеризирал с ротацизъм. Ако последният се среща все пак в езика на българската епитафия, това може да се обясни с влиянието на езика на предшествениците на чувашите върху езика на българската епитафия.

Още едно свидетелство на съвременик на българите: през 1183 г. владимирският княз Всеволод (1154-1212) преди Първия поход към Булгар съобщава на великия киевски княз Святослав Всеволодович следното: „Половците не искам да призовавам, защото те със българите са с един език и род“ (27-R). Така че в историята има две достоверни сведения за близостта на българския език с печенегския и кипчакския. Освен това трябва да добавим, че тези две съобщения съвпадат, без да са свързани помежду си териториaлно.

Не може да не обърнем внимание и на следното: как да си обясним, че татарите и башкирите от една страна и балкарите от друга имат почти един и същ език, във всеки случай добре се разбират един друг. Нали след 7 век, т.е. след разделянето на общите предшественици на три групи, балкарите и казанските татари не са имали нито териториални, нито икономически връзки. От гледна точка на булгаро-чувашката теория това може да се обясни по следния начин: техните общи предшественици протобългарите са били „чувашо“ езични, а езиците на казанските татари и балкарите са започнали да си приличат под влияние на кипчаците. Но както вече беше казано по-горе, в състава на казанските татари кипчаците са били незначителни, а балкарите след притискането от страна хазарите са заминали за горите и планините и там те едва ли са могли толкова тясно да си взаимодействат с кипчаците, че да се асимилират в езиково отношение. Това че езиците на казанските татари и балкарите са толкова близки един на друг, че обяснява очевидно с общността на историческите корени, отиващи към езика на огузо-кипчакските в езиково отношение протобългари.

Ако българският и хазарският езици бяха чувашко-тюркси, то от тях биха останали забележими следи върху цялата огромна територия, заемана някога от хуните, българите и хазарите. Нещо повече, ако даже се предположи, че в най-дълбока древност те са говорили на чувашко-тюркски език, въпреки всичко по време на вековното господство над тях на тюрките от Тюркския каганат (VI-VII в.) езикът им би бил подложен на влиянието на езика от огузокипчакски тип.

Ако българите бяха говорили на чувашоподобен език, тя щяха да имат самоназванието „палхар“, което се е утвърдило в историческите източници. Това явление в историята липсва – разпространен е етнонимът булгар (болгар), който е характерен за езика от обикновенотюркски тип.

Българо-чувашката лингвистична теория, която необосновано се разпространява и върху етническата история в цялост, се гради само на наличието на някои чувашки признаци в следните материали: 1) в езика на българската епитафия, 2) в онези думи, които се считат за български и са се запазили до наши дни в различни източници, 3) в неразшифрираните и нерабираеми думи в т.н. „Именник“ на дунавско-българските царе, 4) в тюркските заимствания в унгарския език. Подробен анализ на тези езикови материали и трудове, посветени на изучаването от гледна точка на булгаро-чувашката теория, можем да намерим в много от трудовете на казанския академик Закиев.

Разкриването на грешките на Ашмарин и последователите му стават възможни едва в наше време благодарение на последните изследвания на епиграфистите Николай Калинин (1888-1959), Харун Юсупов (1914-1968) Николай Воробьев (1894-1967) и др. На проф. Калинин принадлежи заслугата за събирането и систематизацията на голямо количество българо-татарски надгробни паметници, които той отчетливо разделя на две групи: тюркоезичните епитафии нарича „паметници от 1-ви стил“, а чувашoезичните – „паметници от 2-ри стил“. Калинин съставя и първия в историята каталог (албум) на българо-татарски епитафии (28-R/T). Юсупов съставя и публикува първата в историята капитална монография по българо-татарска епиграфика (29-R/T).

Благодарение на трудовете на тези учени окончателно е изяснено, че единна българска епиграфика в действителност не съществува, а има два типа разноезични мюсюлмански епитафии, от които едните са написани на обикновен татарски „з“-език, а другите на старочувашки „р“-език.

Открити са 150 паметника, разпространени основно на територията на Татарстан, но отделни екземпляри са намерени и в Башкирия, в Уляновска, Самарска и Оренбургска област, т.е. на цялата територия на някогашната Волжка България.