Сталин, КПСС, КГБ и съветизацията на България – 1949 – 1953

(литературно проучване, Рощок, август 2012)

В дейността на съветската държавна сигурност в страните от Централна и Източна Европа могат да се отделят два основни периода:

В началния период, свързан с навлизането в тези страни на Червената армия, съветските наказателни институции (органите СМЕРШ, оперативните групи на НКВД и войските на НКВД) са действали съвсем открито. В техните задачи е влизало разгромяването на всички сили, които са препятствали установяването на приемливите за съветското ръководство порядки, и помощ за довеждането до властта на комунистите и блоковете от партии, ориентирали се към Кремъл.

Новодошлите на власт в тези страни правителства, даже и когато не са били изцяло компартийни, както в Чехословакия, веднага са били поставяни под пълното наблюдение от страна на НКВД. Това се е извършвало под форма на тяхната „охрана”. Така например, на 11 април 1945 г заместник народният комисар на вътрешните работи на СССР А. Н. Аполонов е съобщил на Берия за това, че 235-ти специален стрелкови батальон от вътрешните войски на НКВД, сформиран специално за „охрана на правителството на Чехословакия”, е пристигнал на 10 април на местоназначението в гр. Кошице (док. 01).

Войските на НКВД са напуснали Румъния и България в края на 1945 година след разформироването на Южната група войски.

В края на  1946 г. вътрешните войски на МВР са били извадени от Полша, Унгария и Австрия. Официално съветски полицейски сили са останали само в Съветската окупационна зона в Германия.

По-късно, особено след заминаването на съветските войски от някои страни, откритата репресивна политика на съветското НКВД-МГБ се заменя с тайната дейност на изпратените в тези страни сътрудници на разузнаването и съветници на Министерството на държавната сигурност (МГБ), които по правило са се числели към апаратите на съветските посолства и многобройните търговски и други представителства.

До 1949 г. представителите на съветските спецслужби (основно от разузнаването) съвсем традиционно са извършвали работата си, вербувайки агенти в правителствените учреждения на страните от Централна и Източна Европа.

Признак за необратимостта на състоялото се включване на страните от Източна Европа в единен блок със СССР става отказът от съветска разузнавателна дейност на територията на тези страни. Сега Сталин ги разглеждал като надеждни съюзници.

Решението за това било подготвено постепенно през лятото на 1949 година. То е било предшествано от няколко най-важни изменения в смисъл на по-ясно дефиниране и закрепване на промосковската ориентация на страните от Източна Европа.

Решението на Политбюро на ЦК (П66/240) от 23 декември 1948 г „За икономическите отношения между СССР и страните с народна демокрация” предвижда свикването в Москва на 5 януари 1949 г. на закрито съвещание, на което се е предполагало да бъдат поканени представителите на Румъния, Унгария, България, Полша и Чехословакия (док. 02).

Очевидно е, че в този момент само с тези държави се е ограничавал списъкът от страни, където по мнението на Сталин е имала място „народната демокрация”. Самото решение за прекратяване на съветската разузнавателна дейност в страните с народна демокрация е било взето на 2 август 1949 г. и е обхващало Полша, Чехословакия, Унгария, България, Румъния, Албания, Северна Корея и „освободените райони от Китай”. В него се съдържа искането „да се прекрати агентурно-разузнавателната дейност в страните с народна демокрация”, да се разпусне в тези страни мрежата на действащата агентура и занапред да не се допуска вербуване, а на поредните срещи да се обяви на всеки агент, че той се освобождава от задълженията да провежда работа в полза на СССР, тъй като „отношенията на дружба и доверие между СССР и неговата страна правят това ненужно”. В постановлението се е съдържало също изискването да се установят контакти и се изпратят официални представители на съветските разузнавателни органи в съответните разузнавателни служби „с цел оказване на помощ в разузнавателната и контраразузнавателна работа” (док. 03).

От есента на 1949 г. дейността на съветските съветници от МГБ в страните от източна Европа придобива оформен и постоянен характер. По това време Сталин стига до твърдото убеждение, че съветските апарати на МГБ на СССР при  учрежденията на органите на държавна сигурност в страните-сателити са необходими като задължителен елемент от контрола върху тяхната дейност.

         Постепенно и неотклонно Сталин провежда линия на увеличаване на съветските представители на държавната безопасност и външнополитическото разузнаване в страните от Източна Европа, а също в Северна Корея и Китай (док. 04).  При това се прави всичко, щото формално молбите за изпращане на съветски представители от МГБ да идват от ръководителите на страните от блока.

Решенията за изпращане на съветски съветници от МГБ в страните от Източна Европа са се вземали изключително от самия Сталин пред Политбюро на ЦК на ВКП(б). При това всеки път е била налична (в качеството на обосновка) молба от ръководителите на съответните страни.

Така например, Абакумов информирал на 9 ноември 1949 г. Маленков (писмо № 6157/А) за молбата на Георге Георгиу-Деж  да се изпратят в Румъния двама работника на МГБ на СССР „за оказване на помощ при разобличаването на агентите на чуждестранните разузнавания” (док. 05). 

Тоест всичко изглеждало формално така, като че ли Сталин само отстъпвал пред молбите на ръководителите на страните-сателити. В действителност самите тези молби са били подсказвани от московските представители и механизмът на организирането им е бил съвсе прост. Главното било да се убедят лидерите на страните от съветския блок в това, че техните страни са наводнени от чуждестранни шпиони, а във властовите структури е пълно със „заговорници”.

Заедно с решението на ПБ на ЦК за изпращането на съветници от МГБ на СССР винаги се утвърждавал и текст на телеграмата-отговор от „товарищ Филиппов” (псевдонима на Сталин, използван в шифрованата преписка с ръководителите на страните от Източния блок), с повече или по-малко типово съдържание. Така например Политбюро на ЦК на 14 октомври 1949 г (П71/393) „във връзка с молбата на Мао Цзе-дун” задължило МГБ на СССР да изпрати в Китай „за оказване на помощ в работата на органите на държавна сигурност и техните войски” съветниците от  МГБ на СССР А.А.Иванов и П.С.Великанов (док. 06).

         А на 31 октомври 1949 г ПБ на ЦК с решението си (П71/537) „удовлетворява молбата на Ракоши” и изпраща в Унгария допълнително 15 съветника „за оказване на помощ в работата на местните органи на държавна сигурност и граничните войски” (док. 07).

         Следващото решение на ПБ на ЦК (71/626) от 13 ноември 1949 г., озаглавено „Въпрос на ЦК на Румънската работническа партия” задължава МГБ на СССР да изпрати в Румъния за оказване на помощ в работата на органите на държавна сигурност А.М.Сахаровски и С.В.Патракеев (док. 08).

         През следващата година на 27 февруари 1950 г. (П73/98) Политбюро на ЦК взема решение „Да задължи МГБ на СССР да изпрати в Българската народна Република за оказване на помощ в органите на държавна сигурност и граничната служба” в качеството на старши съветник от МГБ на СССР генерал-майор С.И.Филатов и с него още 10 съветника (док. 09).

         С Решение на ПБ на ЦК от 24 март 1950 г. (П73/284) в Румъния е изпратен за старши съветник на МГБ на СССР А.М.Сахаровски и с него 7 съветника (док. 10).

С Решение от 14 юли 1950 г. (П76/66) в Чехословакия е изпратен за старши съветник на МГБ на СССР В.А.Боярский и заедно с него още 7 съветника (док. 11).

С Решение от 20 септември 1950 г. (П77/444) в Северна Корея допълнително са изпратени 4 съветника от МГБ на СССР (док. 12).

С Решение от 6 ноември 1950 г. (П78/440) в Китай допълнително са изпратени 4 съветника за „оказване на помощ” по радио-контраразузнаването, граничната служба и по работата на милицията (док. 13).

Също с решение на ПБ на ЦК от 21 декември 1950 г. (П79/377) в Чехословакия „във връзка с молбата на Слански” допълнително са изпратени 4 съветника от МГБ на СССР, специалисти по въпростите на контраразузнаването в армията, контраразузнаването в икономиката, по милицията и по организацията на оперативния отчет (док. 14). (ЗАБЕЛЕЖКА: Генералният секретар на Чехословашката комунистическа партия Рудолф Слански заедно с още 10 висши ръководители на ЧКП и правителството е разстрелян след скалъпен процес на 3 декември 1952 г.)

С Решение от 9 януари 1951 г. (79/513) Г.С.Евдокименко е утвърден за съветник на МГБ на СССР при Управлението на държавната сигурност на Унгарската народна република (док. 15).

 И след това решенията за изпращане на нови или замяната на вече работилите на място съветници от МГБ на СССР са се вземали от Политбюрото на ЦК на съветската компартия в най-секретен порядък и са се поставяли в т.н. „специална папка” (обозначена с печат за секретност).

ПБ на ЦК на 3 август 1951 г. (П83/44) утвърждава П.Е.Андреев за съветник на МГБ на СССР при МВР на Монголската народна република, освобождавайки го от длъжността началник на УМГБ на Андижанската област (док. 16).

На 16 август 1951 г. (П83/151) Политбюро на ЦК, изпълнявайки „молбата на Георгиу-Деж”, задължава МГБ на СССР „да командирова допълнително в Румъния съветници на МГБ” (док. 17). (ЗАБЕЛЕЖКА: С помощта на съветските съветници в началото на 1952 г. генералният секретар на Румънската работническа партия Георге Георгиу-Деж се „справя” (т.е. арестува) с членовете на политбюрото и секретари на ЦК - Василе Лука, министър на финансите, Теохари Джорджеску – министър на вътрешните работи и Ана Паукер, министър на външните работи).

         През 1950 г. е бил учреден институтът на представителите на Комитета за информация при Министерството на външните работи на СССР (съветското външнополитическо разузнаване) в страните от Източна Европа. За това се говори в решението на Политбюро на ЦК от 17 април 1950 г. (73/472): „За реда на осъществяване на контакт на Комитета за информация с органите на външнополитическото разузнаване на страните с народна демокрация”.

С това решение е бил утвърден текстът на директивата до посланиците на СССР в съответните страни за установяване на контакт. А на Комитета за информация е възложена задачата на подбере за утвърждаване от Секретариата на ЦК на ВКП(б) на кандидатури на представители за Комитета за информация от всяка от страните на Източна Европа, Китай и Корея (също считани за страни „с народна демокрация”). В приетата директива, съдържанието на която съветските дипломатически представители е трябвало да съобщят на лидерите на страните от съветския блок, от името на „Правителството на СССР” се говори преди всичко за това, че „изхождайки от единството на политическите цели и задачи, а също от взаимното доверие между СССР и страните с народна демокрация, Правителството на СССР е забранило на органите на съветското разузнаване да води каквато и да било разузнавателна работа в страните с народна демокрация” (док. 18).

А по-нататък се казва, че по същите съображения на „взаимно доверие” и „единство на политическите цели и задачи” е целесъобразно да се установи контакт на съветското външнополитическо разузнаване със „съответните органи на страните с народна демокрация за целите на взаимопомощ в разузнавателната работа против капиталистическите държави и кликата на Тито в Югославия” (док. 19). За целта се предлага да се създадат апарати от представители на съветското разузнаване в тези страни и да бъдат те използвани за обмен на разузнавателни сведения, за оказване на взаимопомощ в разузнавателната работа и провеждане „в необходими случаи на съвместни разузнавателни операции”.

За реализиране на това решение на лидерите на страните с „народна демокрация” се предлага „да командироват” в Москва отговорни представители на политическото разузнаване за разработване съвместно с ръководството на съответните органи на съветското разузнаване на съгласувани предложения по тези въпроси (док. 20).

И въпреки че по същество Сталин вече е очаквал в Москва представителите на разузнаванията от страните-сателити, в края на директивата се съдържа съвсем традиционната мека форма, която да означава, като че ли Кремъл никого не задължава със своите решения: „Правителството на СССР Ви моли да съобщите своето мнение, пожелания и предложения по съществото на гореупоменатото” (док. 21).

         Твърде скоро, на 6 юни 1950 г. с решение на Политбюро на ЦК (П75/73) били утвърдени персонално представителите на Комитета за информация при Министерството на външните работи на СССР в страните с „народна демокрация”: Т.Т.Шкляренко (в Полша), А.И.Филипов (в Чехословакия), В.Д.Филатов (в Унгария), С.С.Спандарян (в Румъния), Л.П.Александров (в България), М.Ф.Глазков (в Албания), А.И.Лангфанг (в Китай) и И.А.Вашкин (в Северна Корея) (док. 22).

         Фактът, че представителите са били утвърдени от Политбюро, а не от Секретариата на ЦК, както се е планирало първоначално, е означавало повишаване на тяхната значимост и положение в съветската йерархия. Бидейки номенклатура на Политбюро на ЦК, чието назначаване и сменяне се решава на най-високо ниво, те имали същия статус, какъвто и ръководителите на съветническите апарати на МГБ на СССР в съответните страни. С това решение на политбюрото са били определени задълженията на представителите на Комитета за информация (съветското разузнаване), към които са се отнасяли обменът на разузнавателни сведения, съгласуването на предложения за взаимната помощ и провеждането на съвместните разузнавателни мероприятия, оказването на необходима помощ във всекидневната работа на разузнавателните органи на страните с „народна демокрация”, а също и задачата „да откриват и изучават при това техните разузнавателни възможности и със санкция от центъра да представят съответни предложения за използването им от ръководителите на тези органи”.

Също с това решение е установено, че представителите на Комитета за информация са длъжни да поддържат необходимия контакт със съветниците на МГБ на СССР и с представителите на съветското военно разузнаване в тези страни с цел „съдействие в хода на изпълнение на поставените пред тях задачи” (док. 23).

Отделна тема представлява организацията на професионалната подготовка на кадрите на държавна сигурност от страните-сателити:

Обучението на бъдещите сътрудници на разузнаването и контраразузнаването можело да се провежда на място, като за целта в тези страни са били насочвани специалисти. Подобна практика е характерна по-скоро за края на 1940-те години (док. 24).

От началото на 1950-те години получава разпространение практиката на обучаване на офицерите от органите на вътрешните работи и държавна сигурност в специалните учебни заведения в СССР.

Още на 12 януари 1951 г. Политбюро на ЦК на ВКП(б) със свое постановление (П80/5) разрешава на министъра на държавната сигурност на СССР Виктор Абакумов да бъдат приети 22 офицери от МВР на Албания за обучаване в курсове на МГБ на СССР „при условията, предвидени от Съветско-Албанското споразумение от 30 юни 1949 г.” (док. 25).

         През юни 1950 г. „Студената война” навлиза в своята първа гореща фаза.

         След началото на войната в Корея Сталин обръща все по-голямо внимание на своите военни приготовления в Европа (док. 26). За него през този период  въпросите за укрепване на армиите на страните с „народна демокрация” стават първостепенни. Започналата в Далечния Изток война сериозно обезпокоила сателитите на Москва. На тях им се струвало, че нещата ще отидат и по-нататък, т.е. не е далече денят на началото на военен конфликт и в Европа. Още повече, че им били неясни каламбурите на сталинската дипломация, когато представителят на СССР напуснал Съвета за сигурност на ООН и в негово отсъствие Северна Корея била призната за агресор. Разтревоженият ръководител на Чехословакия Клемент Готвалд се обърнал направо към Сталин за разяснения. Сталин, който в този момент се намирал в отпуск, продиктувал отговор, в който разяснявал своето виждане на ситуацията и „успокоил” Готвалд, като му съобщил, че „третата световна война ще бъде отложена за определен срок, който ще обезпечи необходимото време за укрепване на социализма в Европа” (док. 27).

Сталинският текст разкрива истинските цели на съветската политика в началото на 1950-те години и е толкова важен и интересен, че си струва да бъде приведен тук изцяло:

«От Сочи. 23 август 1950 / Прага. Съветски посланик.

Предайте на др. Готвалд устно следното. Ако той помоли – можете да му отговорите в писмен вид.

На въпроса за излизането на Съветския съюз от Съвета за сигурност на 27 юни и за събитията, разиграли се след това излизане, аз гледам малко по-иначе отколкото др. Готвалд.

Ние временно напуснахме Съвета за сигурност с четворна цел,

Първо, с цел да продемонстрираме солидарност на Съветския съюз с Нов Китай, второ, с цел да подчертаем глупостта и идиотството на политиката на САЩ, признаващи гоминдановското чучело в Съвета за сигурност за представител на Китай, но не желаещи да допуснат истинския представител на Китай в Съвета за сигурност; трето, с цел да станат незаконни решенията на Съвета за сигурност поради отсъствието на две велики държави, четвърто, с цел да се развържат ръцете на американското правителство и да му се даде възможност, да използва мнозинството в Съвета за сигурност, - да извърши нови глупости така, че общественото мнение да може да разгледа истинското лице на американското правителство.

Аз мисля, че на нас се отдаде осъществяването на всички тези цели.

След нашето излизане от Съвета за сигурност Америка се навлече във военна интервенция в Корея и там губи сега своя военен престиж и своя морален авторитет. Едва ли сега някой от честните хора може да се съмнява в това, че Америка влиза в Корея в ролята на насилник и агресор и че във военно отношение тя не е така силна, както се рекламира.

Освен това е ясно, че Съединените американски щати сега са отвлечени от Европа към далечния Изток. Дава ли ни това плюс от гледна точка на баланса на световните сили? Безусловно дава.

Да допуснем, че американското правителство и в бъдеще ще се оплита в Далечния изток и вмъкне Китай в борбата за свобода на Корея и за своята собствена независимост и какво може да се получи от това?

Първо, Америка, както и коя да е друга държава, не може да се справи с Китай, имащ готови големи въоръжени сили. Ето защо Америка трябва да се разкъсва в тази борба. Второ, заплитайки се с тая работа, Америка ще бъде неспособна в близко бъдеще за трета световна война. Следователно, третата световна война ще бъде отложена за неопределен срок, за да се обезпечи необходимото време за укрепване на социализма в Европа. Аз даже не говоря за това, че борбата на Америка с Китай ще трябва да доведе до революционизиране на цяла Далекоизточна Азия. Ще ни даде ли всичко това плюс от гледна точка на баланса на световните сили? Безусловно дава.

Както виждате, нещата за участието или неучастието на Съветския съюз в Съвета за сигурност не е толкова прост въпрос, както би могло да изглежда на пръв поглед.

Поради всичко това не можем да кажем, че „за лагера на демокрацията не е необходимо да напуска Съвета за сигурност”. Напускането или ненапускането зависи от обстоятелствата. Ние можем още един път да напуснем Съвета за сигурност и още веднъж да се върнем в зависимост от международната обстановка. Вечни и неизменни правила на поведение по такива въпроси не съществуват.

Могат да попитат – а за какво се върнахте сега в Съвета за сигурност. Заради това да продължаваме да разобличаваме агресивната политика на американското правителство и да му попречим да прикрива своята агресия с флага на Съвета за сигурност. Сега, когато Америка вече се е вмъкнала в агресията в Корея, от всичко най-лесно е да постигнем тази цел, намирайки се в Съвета за сигурност. Аз мисля, че това е разбираемо и не се нуждае от по-нататъшни разяснения.

27 август 1950 г. Филипов” (док. 28).

Особено важна е била регламентацията за дейността на съветническите апарати на МГБ (съветското министерство на държавната сигурност) в страните от Източния блок. Но на самото министерство са му били необходими около 2 години, за да може в края на краищата отчетливо да определи, какво могат и какво не могат и какво са длъжни и какво не са длъжни да правят тези съветници.

Накрая, на 19 октомври 1951 г. новият министър на държавна сигурност С.Д.Игнатиев, който сменя арестувания Виктор Абакумов, с писмо № 725/И изпраща в ЦК на ВКП(б) за утвърждаване разработения в Първо управление на МГБ на СССР ЦК вариант на „Наставление” за съветниците на МГБ на СССР при органите на сигурност в страните с „народна демокрация” (док. 29).

Забележителното е, че за изпълнение на документа е бил назначен самият началник на управлението – Г.В.Утехин, когото след няколко седмици го сполетява арест. Предложеният от Игнатиев текст на наставлението от 12 точки е бил приет и утвърден от ПБ на ЦК без изменения на 22 октомври 1951 г с решение П84/122 (док. 30).

         В приетото „Наставление” съвсем ясно се говори за основния смисъл на дейността на съветниците на МГБ – да дават съвети и оказват съдействие на органите на сигурност на страните от Източния блок. При това на съветническите апарати на МГБ строго се е забранявало да подменят със себе си органите на сигурност на тези страни, т.е. да извършват тяхната работа и „да им налагат своето мнение”. На практика, в условията на провеждане на репресиите и подготовката на показните процеси против „заговорниците” и „шпионите”, точно това се е и случвало.

         Спектърът от въпроси, по които съветниците на МГБ са могли да дават съвети, се е ограничавал със следното:

         „ – за възможните подобрения на организационната структура на органите на сигурността, милицията, граничните и вътрешните войски;

-         за мерките по подобряване на агентурно-оперативната и следствената работа на органите на сигурността и милицията;

-         за организацията на работата по специалната проверка и служебната подготовка на кадрите на оперативните работници от сигурността и милицията, офицерите от граничните и вътрешните войски;

-         за организацията на бойната подготовка и служба в граничните и вътрешните войски.

При оказване на помощ по изброените въпроси съветниците са длъжни да изхождат от местните условия, като не допускат механично копиране на формите и методите на работа на органите на държавна сигурност на СССР.

Всички съвети и консултации трябва да се дават само в устна форма” (док. 31).

Както е известно и по този въпрос не е минало без нарушения, още повече, че Сталин лично е принуждавал страните-сателити да провеждат реорганизация на органите на национална сигурност по образ и подобие на СССР.

Но особено нелепа в условията на сталинските репресии е изглеждала точка 8-ма от „Наставлението”:

„Съветниците и инструкторите не трябва лично да приемат агентурата на органите за сигурност и да разпитват арестуваните” (док. 32).

Достатъчно е да припомним методите, използвани от ген.-лейтенант Михаил Илич Белкин и полковник Николай Иванович Макаров в Унгария, в хода на подготовката на процеса срещу министъра на външните работи Ласло Райк (те именно са разпитвали и приемали вътрешната агентура), за да се разбере, че подготвеният и утвърден в МГБ вариант на „Наставлението” е бил абсолютно нереален и неработоспособен в сталинското време. Той по-скоро е представлявал своего рода щит, призван да прикрие действителната роля и подходи на сталинските посланици при органите на сигурността в страните-сателити и да запази при това самолюбието на местните вождове, желаещи да укрепят илюзията за собствената си самостоятелност при вземането на решенията по въпросите на репресивната политика, а също и относно разузнаването и контраразузнаването.

Случва се съвпадението, че точно по времето, когато е било утвърдено това „Наставление”, Сталин обръща особено внимание на работата на съветниците на МГБ. Неговото недоволство от работата на някои от съветниците довежда до решението за смяна на съветниците незабавно в три от страните:

С Решение на ПБ на ЦК от 2 ноември 1952 г. (П84/220) са освободени от задълженията си старшите съветници на МГБ на СССР С.И.Филатов (България), Г.С.Евдокименко (Унгария) и В.А.Боярски (Чехословакия), а вместо тях са назначени съответно: генерал-майор Владимир Николаевич Суходолски – в България (по-късно той става ръководител на Представителството на КГБ в НРБ);

полковник Михаил Савелиевич Иванов – в Унгария (през 1950 г. е бил зам.министър на МГБ на Туркмения) и полковник Алексей Дмитриевич Бесчастнов – в Чехословакия (док. 33). ЗАБЕЛЕЖКА: Същият този Бесчастнов, вече като генерал-лейтенант, през 1968 г. по време на агресията на СССР, НРБ и другите без Румъния, ръководи групата на КГБ на СССР, изпратена „в помощ” на чехословашките органи при потушаването на „Пражката пролет”.

         ДА СЕ СПРЕМ ПО-КОНКРЕТНО НА ДЕЙНОСТТА НА СЪВЕТСКИТЕ СЪВЕТНИЦИ В БЪЛГАРИЯ.

Съветници на Народния комисариат по държавната сигурност на СССР са били изпратени в България още през 1945 година:

Народният комисар на ДС Всеволод Николаевич Меркулов съобщава на Берия на 6 септември 1945 г. за изпълнение на поръчението:

„Съгласно Вашето задание за работа в качеството на инструктори на Министерството на вътрешните работи на България предлагам следните работници” – и по-нататък съобщава имената им:

полковник Лев Александрович Студников – нач. на 8 отдел 4 управление на НКГБ,

подполковник Иван Иванович Зеленски – нач. 2 отделение 4 отдел 4 управление на НКГБ

и полковник П.В.Голубенков – нач. 1 отделение 1 отдел 4 управление на НКГБ (док. 34)

Служебното ниво на гореспоменатите „работници” е достатъчно високо.

И макар да не е ставало дума за устройството на някакъв постоянен щат на съветски съветници от ДС, все пак някои от тях достатъчно дълго време са се задържали в България, подпомагайки организирането на националната служба за държавна сигурност. Например: Зеленски е работил в България до 1950 г.

Точно както в Унгария и тук е устроен показен „щпионски’ процес. Бъдещата жертва е била набелязана лично от вожда на всички народи.

Приемайки през декември 1948 г, в Кремъл българската делегация, Сталин поставя въпроса за „недоверие” към Трайчо Костов – член на ПБ и секретар на ЦК на БРП(к) и Антон Югов – министър на вътрешните работи, като ги обвинява в нежелание да споделят информация със съветските съветници.

Сталин направо заявил, че „именно с това започна и нашия конфликт с Тито” (док. 35).

Под натиска на Москва през 1949 г. Костов е снет от партийните му постове. Обвинен е в „политически” грешки и „антипартийни” действия (док. 36).

Докладът за делото на Костов е бил изнесен от В. Коларов на 26 март 1949 г. на пленума на ЦК на БКП. На пленума А. Югов предпочел напълно да се разграничи от Костов и се изказал с критика към него, като по този начин отклонил удара от себе си. Приемайки в Москва на 13 април 1949 г. българските ръководители, Сталин, след като се запознал с материалите по този доклад, характеризирал Костов като „опасен човек” (док. 37), с което още веднъж го определил като бъдеща жертва на чистката, а даже и като възможна централна фигура в „титовския” заговор в България.

В първите дни на юни 1949 г. Сталин взел решение да изпрати в България сътрудниците на МГБ М.Т.Лихачов и Л.Л.Шварцман (док. 38) за подпомагане в разследването на делото на Трайчо Костов (док. 39).

След като пристигнали в София, на 8 юни 1949 г. те изпратили своето първо съобщение в Москва. От него следвало, че по делото „на троцкистката група, провеждаща по задание на английското разузнаване подривна работа в народното стопанство на страната” са арестувани вече 12 души и съгласно показанията, един от участниците в групата е бил свързан с Костов. По-нататък в съобщението се казва, че заместник министърът на вътрешните работи Руси Христозов е убеден във виновността на Костов и счита, че трябва да го арестуват, „а членовете на Политбюро на ЦК, гледната точка на които представлява Югов, макар и да се съмняват в доброкачествеността на материалите от следствието, все пак ще направят така, че да се посъветват с Москва” (док. 40).

         На 12 юни Шварцман и Лихачов съобщили в Москва за състоялия се на 11 юни пленум на ЦК на БКП, на който Костов е бил изваден от състава на ЦК и изключен от партията, добавяйки, че по тяхно мнение, би трябвало да го арестуват, „отчитайки възможността за негово бягство зад граница” (док. 41). Обаче българските ръководители не били готови на такива решителни стъпки. Налагал се натиск от Москва.

На 18 юни 1949 г. Абакумов изпраща на Сталин поредното съобщение от Шварцман и Лихачов от София, в което се казвало, че „Българските другари още не са решили въпроса за ареста на Костов (док. 42). Те пишели за това, че на 16 юни 1949 г. се е състояла тяхната беседа с министъра на вътрешните работи Югов, който съобщил за своето съгласие с доводите на следователите за арест на Костов и обещал да поговори за това с ръководството на ЦК. Вечерта на същия ден, както пишат съветниците, Югов бил видимо смутен. Оказало се, че той докладвал на секретарите на ЦК на БКП Коларов, Червенков и Чанков този въпрос, но не получил от тях санкция за арест. Те заявили, че се съмняват в правдивостта на следствените материали, решили са да ги проверят, а към въпроса за арестуването ще се върнат във вторник на 21 юни на заседанието на Политбюро. Югов съобщил на съветниците, че в ЦК „съществуват опасения – да не би под ударите да се окажат честни комунисти” и „да не повторим Вашия опит с арестите от 37-ма година, когато незаслужено са пострадали някои българи и даже е стоял въпросът за ареста на Коларов и Червенков, но тях ги е защитил Димитров”.

         След два дни, на 18 юни, Шварцман и Лихачов отново говорят с Югов и , намеквайки за Сталин, му казват, че няма да е лошо ЦК на БКП да се свърже „с когото трябва и да реши въпроса за Костов”. На това Югов отговорил: „Разбирам Ви, но е неудобно да се обръщаме там по този въпрос, защото въпросът за Костов ние трябва да решим сами” (док. 43).

         Не е изключено, българските ръководители, отхвърляйки стеснението, все пак са се свързали „с когото трябва”. Още на 20 юни 1949 г. Абакумов доложил на Сталин, че както са му съобщили Лихачов и Шварцман, вечерта на 19 юни се е взело решение на ЦК на БКП за ареста на Костов, а в 8 ч. сутринта на 20 юни е бил арестуван на излизане от квартирата си (док. 44).

По-нататъшните съобщения на Лихачов и Шварцман за хода на разследването по делото на Костов министър Абакумов редовно е изпращал на Сталин.

В съобщението на Абакумов от 20 юли 1949 г. се казва, че сред българските ръководители Коларов повече от другите се съмнява в делото на Костов и „взема под съмнение работата на органите на държавната сигурност в България” (док. 45).

Най-после на 31 юли 1949 г. Абакумов изпратил на Сталин победоносното съобщение на Лихачов и Шварцман (от 28 юли) за настъпилото пречупване в разпитите на Костов: „той по-откровено дава показания за своята вражеска дейност”. В съобщението се говорело за оказаната на българските следователи помощ, за проведените две съвещания със следоватеите „с разбор на недостатъците”. На този етап Лихачов и Шварцман считали задачата си за изпълнена и писали, че по-нататъшното им пребиваване в България е „нецелесъобразно”, мотивирайки това с опасенията за възникване на „слухове за вмешателство на СССР в извършването на арестите в България”, като на същото мнение бил и посланикът на СССР в България (док. 46).

И действително, те били решили главната задача. Нали за съветниците от МГБ на СССР е било важно не само да предадат на разследването по това дело нужното направление, но също и да убедят ръководителите на България, че те наистина са заобиколени от „врагове” и „заговорници”.

Лихачов и Шварцман се върнали в Москва, но, както се оказало, за кратко: Сталин искал да бъде уверен, че делото на Костов се намира под надежден контрол. Затова той провел специален разговор с министър Абакумов, за което свидетелства писмото на министъра на държавна сигурност до Сталин от 3 септември 1949 г. (№ 5868/А). Абакумов пише в него: „След разговора си с Вас аз извиках завърналите се с Ваше разрешение от София Лихачов и Шварцман, които се намираха там в течение на 3 месеца”. Те съобщили на Абакумов, че отначало лично са участвали в разпитите на Костов, а после това са правили само българските следователи. Лихачов и Шварцман съобщили за „малкия опит” на следователите-българи и се оплакали от това, че ЦК на БКП „по непонятни причини” не разрешава да се арестуват лицата, свързани с Костов – бившия министър на финансите Иван Стефанов и бившия управител на Търговската банка Цончо Цончев. За поправяне на ситуацията в София Абакумов предложил:

         „Имайки предвид това, че в сегашния момент, във връзка със завръщането на другарите Лихачов и Шварцман, в България не е никой от работниците на МГБ на СССР, за да не се допуснат грешки в изпълнението на Вашето указание – да не се развиват отново получените от Костов показания за връзките му с полицията, а да се поеме решително направление в следствието за разкриване на престъпните му връзки с групата на Тито, - не би ли било целесъобразно да се предадат указания за това на др. Червенков и на министъра на вътрешните работи на България др. Христозов” (док. 47).

Абакумов помолил Сталин за указания, как да постъпи: да предаде това предложение по дипломатически канали или отново да изпрати в България Шварцман. Сталин решил, че да има в София свой представител на МГБ е по-надеждно и зам. началникът на следствената част по особено важни дела на МГБ на СССР Шварцман отново заминал за България.
. . . . .(Продължава)