Постинг
24.05.2016 20:53 -
„Cis moll“ и темата за страданието и неговото преодоляване (ЛИС, БЕЛ, 11 клас)
Автор: u4ebnimateriali
Категория: Други
Прочетен: 34463 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 24.05.2016 20:55
Прочетен: 34463 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 24.05.2016 20:55
„Cis moll“ е една от философските поеми на Пенчо Славейков, посветени на съдбата на световни творци. Тя отправя поглед към критичен момент от живота на немския композитор Бетховен и разкрива драмата в него. Авторът се вълнува от проблемите на твореца и творчеството, от техния вътрешен свят. В поемата за музиканта той разглежда темата за страданието като вечна за хората на изкуството.
Бетховен е обречен да не чува звуците, които твори. Самотен и различен, той надмогва себе си и преодолява болката, приемайки я като вдъхновение. Героят открива мощта на своя дух и избира нова посока в пътя си на гений, за да открие идеята за безсмъртието и да пожелае да го постигне.
Мото на творбата са думи на самия Бетховен, чийто превод гласи: „Така съдбата чука на вратата“. Те загатват идеята за изпитанието, пред което е изправен героят, и неговото приемане. Измеренията му откриваме белязани като отделни етапи в творбата.
В душата на Бетховен цари „злокобен мрак“, а звуците на неговата музика трепват и прекъсват. Той отказва да твори, изпаднал в дълбоко съмнение в себе си и своите възможности. Чувства се безпомощен да изрази дълбочината и красотата на онова, което чува:
„смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.“ Композиторът не съзира светлина всред обсебилата го духовна безпътица. Преживяването му е сравнено с ад. Той мъчително се лута и не намира опора в ужаса да носи спомена за безвъзвратно загубеното. Способността да твориш е сравнена със слънце, което оживотворява света на твореца, а Бетховен е като слепец, който няма никога да го достигне. Отчаян и сразен, знаейки, че музиката дарява с живот духа, чието въплъщение са творенията, героят вижда себе си като „мъртвец приживе“. Глухотата го изолира от света и от създаденото от самия него, достъпно единствено за другите. Бетховен живее парадокса да владее хармонията, а телесният недостатък да е пречка да я изрази: „Творецът на хармонията – глух!“. Попаднал в това ограничение, той не може да изпълни предназначението си, да реализира таланта, чрез който и за който живее, затова призовава смъртта като изход от непосилното страдание. Геният на твореца обаче е негов ангел хранител и го спасява от гибелната сянка на смъртта и това е мигът на върховното прозрение. Благодарение на болката да бъдеш отделен от света, безполезен и непълноценен, Бетховен осъзнава малодушието си. Приема я като изпитание за волята и се отказва от бунта срещу съдбата. В немилостта героят съзира възможност да постигне величие. Надмогването на ограничението той разбира като проява на личната си духовна мощ, като избавление. Негов пример в спасяването от душевния мрак е Омир, който, макар сляп, „едничък сам той виждал ясно…“ В него намира упование и той е отправната точка на духовното проглеждане. Преминал отвъд физическото страдание, Бетховен открива истинския извор на духа- той не е в тялото („не из очите погледът излиза,“). Висш негов първоизточник е „Света Светих“ на душата. То е състоянието, в което творецът е трагично самотен, далеч от шума на тълпата, обърнал вътрешен взор към небесния дар, който носи, към своя личен потенциал. Бетховен достига дълбоката истина, че в дълбините на душата се намира тайнствената сила на вдъхновението, че във вътрешния свят са основите и подтиците да бъдеш създател. Затова и в тези недостъпни за сетивата хоризонти, прилични на първичен хаос и мрак, Бетховен досяга божественето и тръгва по нов, различен път. Творецът живее чрез връзката с всемогъщия дух, поддържан от „Висший Слух“. Осъзнал страданието, Бетховен го приема като стимул за творчество, като извор на „нови чувства“ и „нови звукове“. То носи нови поглед и подход, които водят човека на изкуството към съзидателно обновление. В него е величието и възмогналият се над него е също велик, преборил себе си, готов да поеме кръста на своето предопределение. Духовната сила от преодоляването на болката намира отражение в огнена поредица от звуци в „химън горд“. Творецът трябва да има городст, защото тя е белег, че се е извисил над битовото и тълпата. Бетховен я постига, отказвайки се от леките пътища на избавление. Потопил се в страданието, приел го, то отшумява като „отьек на буря“ и отстъпва място на душевeн покой. То е необходимият подтик за твореца, без който той не е истински творец. Новата музика на Бетховен е „рикание на гладен лъв в пустиня“, тя е вик, отчаяното прохождане в пустотата на себепостигането. Думите на един от учениците на композитора изразяват стремежа на учителя да се издигне до висотите на висшата хармония. Той вече е в диалог с тайнственото съзнание, което го наставлява и уверява, че има „свой особен дял…“ Авторът сравнява Бетховен с Прометей, с което го поставя на равнището на богочовеците, просветили умовете на хората, донесли познание за висши светове. Композиторът проглежда за своята мисия не само да запали сърцата на хората, както го направил неговият предшественик, а и да ги възвиси. Извършил подвиг, поел по своя индивидуален път, пред твореца се откриват вратите към безсмъртието. „Cis moll“ е поема за изпитанието да бъдеш гений, за дарбата, която е колкото божествен дар, толкова и проклятие, за преодоляването му, което прави твореца велик. Поемата показва пътя на човека на изкуството като трънлив и нелек, белязан с физическо и душевно страдание. Но тя е и доказателство, че, за да преодолеят времето, силата на човешкия дух и изкуството трябва да надскачат граници, да събарят прегради и да търсят свой път, за да достигнат вечността.
„смъртно бледен лик
безпомощно обори на гърди.“ Композиторът не съзира светлина всред обсебилата го духовна безпътица. Преживяването му е сравнено с ад. Той мъчително се лута и не намира опора в ужаса да носи спомена за безвъзвратно загубеното. Способността да твориш е сравнена със слънце, което оживотворява света на твореца, а Бетховен е като слепец, който няма никога да го достигне. Отчаян и сразен, знаейки, че музиката дарява с живот духа, чието въплъщение са творенията, героят вижда себе си като „мъртвец приживе“. Глухотата го изолира от света и от създаденото от самия него, достъпно единствено за другите. Бетховен живее парадокса да владее хармонията, а телесният недостатък да е пречка да я изрази: „Творецът на хармонията – глух!“. Попаднал в това ограничение, той не може да изпълни предназначението си, да реализира таланта, чрез който и за който живее, затова призовава смъртта като изход от непосилното страдание. Геният на твореца обаче е негов ангел хранител и го спасява от гибелната сянка на смъртта и това е мигът на върховното прозрение. Благодарение на болката да бъдеш отделен от света, безполезен и непълноценен, Бетховен осъзнава малодушието си. Приема я като изпитание за волята и се отказва от бунта срещу съдбата. В немилостта героят съзира възможност да постигне величие. Надмогването на ограничението той разбира като проява на личната си духовна мощ, като избавление. Негов пример в спасяването от душевния мрак е Омир, който, макар сляп, „едничък сам той виждал ясно…“ В него намира упование и той е отправната точка на духовното проглеждане. Преминал отвъд физическото страдание, Бетховен открива истинския извор на духа- той не е в тялото („не из очите погледът излиза,“). Висш негов първоизточник е „Света Светих“ на душата. То е състоянието, в което творецът е трагично самотен, далеч от шума на тълпата, обърнал вътрешен взор към небесния дар, който носи, към своя личен потенциал. Бетховен достига дълбоката истина, че в дълбините на душата се намира тайнствената сила на вдъхновението, че във вътрешния свят са основите и подтиците да бъдеш създател. Затова и в тези недостъпни за сетивата хоризонти, прилични на първичен хаос и мрак, Бетховен досяга божественето и тръгва по нов, различен път. Творецът живее чрез връзката с всемогъщия дух, поддържан от „Висший Слух“. Осъзнал страданието, Бетховен го приема като стимул за творчество, като извор на „нови чувства“ и „нови звукове“. То носи нови поглед и подход, които водят човека на изкуството към съзидателно обновление. В него е величието и възмогналият се над него е също велик, преборил себе си, готов да поеме кръста на своето предопределение. Духовната сила от преодоляването на болката намира отражение в огнена поредица от звуци в „химън горд“. Творецът трябва да има городст, защото тя е белег, че се е извисил над битовото и тълпата. Бетховен я постига, отказвайки се от леките пътища на избавление. Потопил се в страданието, приел го, то отшумява като „отьек на буря“ и отстъпва място на душевeн покой. То е необходимият подтик за твореца, без който той не е истински творец. Новата музика на Бетховен е „рикание на гладен лъв в пустиня“, тя е вик, отчаяното прохождане в пустотата на себепостигането. Думите на един от учениците на композитора изразяват стремежа на учителя да се издигне до висотите на висшата хармония. Той вече е в диалог с тайнственото съзнание, което го наставлява и уверява, че има „свой особен дял…“ Авторът сравнява Бетховен с Прометей, с което го поставя на равнището на богочовеците, просветили умовете на хората, донесли познание за висши светове. Композиторът проглежда за своята мисия не само да запали сърцата на хората, както го направил неговият предшественик, а и да ги възвиси. Извършил подвиг, поел по своя индивидуален път, пред твореца се откриват вратите към безсмъртието. „Cis moll“ е поема за изпитанието да бъдеш гений, за дарбата, която е колкото божествен дар, толкова и проклятие, за преодоляването му, което прави твореца велик. Поемата показва пътя на човека на изкуството като трънлив и нелек, белязан с физическо и душевно страдание. Но тя е и доказателство, че, за да преодолеят времето, силата на човешкия дух и изкуството трябва да надскачат граници, да събарят прегради и да търсят свой път, за да достигнат вечността.
Няма коментари
