Как аз, крепостният безпартиен, станах докторант в бившата ГДР ...       

1. През времето на тоталитарния комунистически режим и особено след завършването на Висшето народно военно-морско училище във Варна (1965 г.) винаги съм се чувствал като „закрепостен служител”, за когото по-некадърни от него са определили кога, къде може да бъде и доколко са му разрешени самостоятелно мислене и действия.

         2. По време на следването си в Морското училище не пожелах да стана член на Партията (тогава тя беше само една и затова се пишеше с главна буква!). Беше ми предлагано, но отказвах, тъй като се отвращавах от подмазвачеството и подлостта на някои мои колеги партийци.

         3. Веднага след завършването на ВНВМУ „Вапцаров” бях назначен като конструктор в създадения през 1963 г. Научно-изследователски и проектно-конструкторски институт по корабостроене във Варна – в научната секция „Механични уредби, устройства и системи”. Това стана по предложение на моя преподавател по „Теория на машините и механизмите” и „Динамика на корабните двигатели” ЕМИЛ СТАНЧЕВ, който същевременно ръководеше тази секция в НИПКИК.

         4. ЕМИЛ СТАНЧЕВ беше ученик на проф. Михаил Константинов (по ТММ и Динамика) във ВМЕИ „Ленин” (по-рано Политехниката „Сталин”, а сега ТУ-София). Проф. Михаил Константинов е баща на известния сега проф. математик Михаил Константинов. (През 1980-те години ЕМИЛ СТАНЧЕВ стана професор, зам.ген.директор на Световната федерация по машини и механизми, зам. н-к на ВНВМУ по научната част, а после – ректор на ВМЕИ (сега ТУ) – Варна.

         5. Преди да замина за ГДР за т.н. „редовна аспирантура” (днес по европейски се казва „докторантура”), работих 2 години като конструктор 6-та степен (85лв.), а после, след конкурс, като научен сътрудник 3-та степен (135 лв.). През тези 4 години дейността ми беше минимално конструкторска и основно научно-изследователска (теоретична и експериментална).

         6. През 1968 г. се явих на конкурс за редовна аспирантура за гр. Рощок (ГДР). Конкурсът беше обявен за мой познат от Корабостроителния завод „Г. Димитров”, който не беше се занимавал с наука, но пък беше член на Партията. До конкурса бяхме допуснати трима – партиецът, аз и още един колега от научната секция, в която работех. Малко преди деня на конкурса партиецът ме запита учудено: „Ти нали не си член на БКП – как тогава се явяваш на този конкурс?” Отговорих му с увереност: „Не съм, но ще те победя!” На конкурса партиецът не се яви – казаха, че се бил разболял. Състезавах се с другия колега, който също като мене беше „специалист 2-ро качество”, т.е. безпартиен. Имах шанса да се представя добре и да получа оценка 6 на писмения изпит (той получи 5). Спомням си, че изпитът продължи 4 часа, като за това време изписах и представих отговор в размер на 28 страници.

         7. Много се зарадвах за успешното вземане на конкурса и очаквах с нетърпение да замина през септември 1968 г. за Германия, но не би: от Образователното министерство ми съобщиха, че няма да замина, тъй като в Рощокския университет е приет за аспирантската бройка друг българин, който току-що бил завършил там следването си.

         8. Не можех да си представя такъв изход, бях сигурен, че има тъмна сделка и реших сам да оправя проблема и виновниците. Ето как:

         Записах се за групова екскурзия за непосредствено наближаващия Лайпцигски панаир и заминах за Лайпциг. На панаира останах само един ден и в нарушение на закона, т.е. без да предупреждавам групата, заминах с влака за Берлин. Намерих посолството на НРБ, настоятелно поисках среща с образователния аташе (казваше се май другарят Настев), разбрах, какво се е случило и го заплаших, че като се върна в България, ще уведомя министъра, ако не се реши веднага въпросът. „Ама, нали разбирате, др. Ганчев, че всичко е приключено? Но добре, ще видим, какво може да се направи ...” Изглежда, че и физиономията ми е била доста вбесена или са възникнали разсъждения, кой стои зад този човек. Но като се върнах в България, след около един месец получих от Министерството писмо, че изпитът ми се признава и съм приет за редовен аспирант в Рощокския университет, но за следващата 1969 година.

         9. Примирих се целесъобразно и през септември 1969 г. заминах за гр. Рощок. Времето, свързано с докторантурата ми мина много интересно и заслужава отделно разглеждане. Тук ще се спра само на един въпрос, свързан с „темата”. По време на работата в Университета имах възможност да „упозная” българския студент, отнел моето място, който се оказа, също от Варна, но с малката биографична разлика, че баща му беше номен-клатурчик от Общинския НАРОДЕН съвет във Варна.

         10. Дотогава почти всички български студенти в Рощокския университет бяха на високо уважение, тъй като бяха трудолюбиви, дисциплинирани и или отлични, или много добри. Ярко изключение правеше само един разхайтен мързеливец (син на софийски номенклатурчик), който едва завърши следването си, но пък скоро след това стана аташе в посолството на НРБ в САЩ.

         11. Аз лично имах честта и щастието да бъда първият български гражданин, завършил докторантура в Рощокския университет. След мене там станаха доктори още няколко българи.

         А част от бившите български студенти от този университет, като се върнаха в България, станаха партийни дейци, агенти на ДС и други видове полезни за „диктатурата на пролетариата” кадри, макар че към пролетариата се числяхме само няколко души. По известни от дейците са сегашният евродепутат на БСП Евгени Кирилов и ръководителят на предизборния щаб на президента Желев, Христо Иванов.

         12. Понякога си мисля: Че не станах компартиец, не станах, ама поне да бях станал агент на ДС – тогава нямаше да живея в гарсониера от 1976 до 2014 г., а след „демократичния преврат” в Партията-майка щях хем да съм депутат или евродепутат, хем да съм в някой от вкусните и прочути „обръчи” . Това разбира се, са неосъществими мечти, тъй като „моят човек-съгражданин” не само беше отнел докторантската ми бройка за една година, но и беше успял да напише няколко „доклада” до съответното място в НРБ-посолството в Берлин, обрисувайки ме като „родоотстъпник и чуждопоклонник”. Това научих едва през август 1973 г. при „щастливи обстоятелства” при прощалния разговор в Посолството, преди завръщането ми в България. Разговорът с меродавния за такива неща аташе случайно се наложи, та ми отвори очите. След този разговор другарят полковник ме запозна с тогавашния посланик в Берлин Марий Иванов, син на Антон Иванов. Казах на Марий Иванов, че искам да остана на работа в Рощок, тъй като бях получил предложение за това от научния консултант на Завода за корабни дизелови двигатели в Рощок д-р Хайнрих Кюнцел. Д-р Кюнцел беше един от рецензентите на дисертацията ми. Той е интересна личност (светла му памет!): През 1938 г. в гр. Рослау до Магдебург заедно с моя научен ръководител проф. Рудолф Постл (р-л на научната област „Механика на твърдите тела” в Университет Рощок) и проф. Зигфрид Шустер (директор на Експерименталния център по корабна хидродинамика в Свободния университет в Зап. Берлин) са създателите на първия в света кораб на подводни крила – 80-тонен съд, предназначен за Вермахта).

         13. Посланикът Марий Иванов се съгласи, ако толкова настоявам, но трябвало да заплатя престоя си, който струвал на българската държава 19 000 лева. Също така настоятелно посланикът ме помоли да се върна в България, където ме очаква родното корабостроене, за да помагам на развитието му. И аз се съгласих, в резултат на което в края на август бях вече във Варна.

         Последвалите патила във Варна ми напомниха, че съм си един „крепостен служител” и където каже Партията и някой неин меродавен бюрократ, там ми е мястото.