Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.05.2012 08:39 - ПАРТИЯ И РАБОТА (идеализъм и кариеризъм)
Автор: iliaganchev Категория: Забавление   
Прочетен: 791 Коментари: 0 Гласове:
0



         Драги ми читатели, защо членувате в БСП и ГЕРБ – заради идеята, която нямате или заради „работата”, до която се домогвате?

ПАРТИЯ И РАБОТА (идеализъм и кариеризъм)

 

Не може партийни членове да бъдат пренебрегвани за сметка на хора, които не са членове на партията когато се правят назначения." това го казa един млад социалист на 03.10.2008 в младежкия социалистически сайт „РЕДФЕН” - аз ще му отговоря с думите на писателя-публицист Георги Марков - жертва на режима на държавно-етаблирания социализъм чрез това негово есе от 70-те години на миналия век:

 

Една сутрин в моята стая влезе Д., около тридесет-тридесет и пет годишен шоп с голямо добродушно лице и тромави движения, един от най-добрите ни електромонтьори.

— Що че работим днеска? — запита ме той със странна тържественост. Погледнах го учуден, защото работата бе разпределена още в началото на седмицата и той трябваше да знае какво му е възложено.

— Ще работиш това, което си работил вчера! — казах му аз малко сопнато.

— Аааа, не! — възрази той меко, но категорично. — Требе да ми намериш нещо друго.

— Защо?

— Па ти не знаеш ли… от вчера я станах партиец! — той се усмихна като човек, който вече е открил къде зимуват раците.

— Та какво от това! — недоумявах аз.

Д. се надвеси над бюрото ми и с наставнически глас ми каза:

— Я не съм станал партиец, за да работим. Че ми намериш служба. И я сакам като Киро да въртим синджирчето и да се разождам из районо. Щом си у партията, значи си на власт. Щом си на власт, значи нема да се мъчиш! Другите да се мъчат!

Тази декларация на нашия електромонтьор се запечата в главата ми. Тя може би беше примитивен, но абсолютно искрен израз на истинското отношение всред обикновените хора спрямо партийното членство. Впоследствие многократно щях да срещам все повече примери на постъпване в комунистическата партия по силата на тази проста интересчийска логика. Познавам толкова много хора, които са партийни членове, без въобще да споделят комунистически идеали или идеология, за които единственото важно нещо е да бъдат с тези, които са на власт. Сигурно ще трябва да се смята за чудо на природата това фантастично нарастване на броя на партийните членове у нас, които само за пет години след Девети септември от няколко хиляди души достигнаха близо половин милион. Човек може да си представи истинските намерения на всички тия граждани, втурнали се презглава да стават партийни членове.

Но в началото на 50-те години комунистическата партия проведе чистки в своите редове и наложи определен подбор на партийни членове. Този подбор беше насочен срещу интелигенцията в страната. Партията, по примера на съветската партия, изпитваше голямо недоверие към интелигенцията и по-точно към всеки, който се опитваше да мисли със собствената си глава. Съгласно едно решение ние, иженерите, както и хора от администрацията не можеха да бъдат приемани за партийни членове. Новите партийци се набираха изключително от работниците и хора, дошли от селата.

Точно по съветския пример започна измъкването на хора от дълбоката провинция, или както у нас се казва, от низините и поставянето им на ръководна работа.    Необразовани, полуграмотни и интелектуално съвсем бедни граждани, по силата на чисто махленски партийни връзки, но напълно в духа на партийната политика, внезапно се озоваха на важни постове. Колко пъти в моята работа се сблъсквах с невероятно посредствени и напълно негодни за своята работа директори, началници на отдели и управления в министерството. Моите колеги още помнят пословични глупости, казани или извършени от тях. Неспособни да мислят и решават по твърде сложните производствени въпроси, те бяха абсолютно покорни и слепи оръдия на тия, които ги бяха назначили. Животът, който им бе предоставен, надминаваше далече провинциалните им фантазии. Те имаха власт, те се разпореждаха със съдбата на хора, които до вчера едва ли биха разговаряли с тях, те работеха в луксозни кабинети, получаваха модерни жилища, имаха привилегии, те бяха нещо. И всичко това те дължеха на партията. Без нея, при какъвто и да е нормален ход на историята, те биха си останали завинаги там, откъдето бяха дошли. Затова те служеха на партията, т.е. на нейното ръководство с цялата вярност и фанатизъм, с които бранеха собственото си благополучие.

Неведнъж чувах искрени декларации като: „Партията ме издигна, партията ме направи от нищо нещо! Без партията аз съм нула!“ Или: „Всичко, което имам, ми го даде партията.“ И това е абсолютната истина. Същевременно тези хора създаваха нещо като пример за подражание. Както Наполеоновите войници са знаели, че всеки от тях носи в раницата си маршалски жезъл, така и мнозина подобни граждани знаеха пътя на кариерата. Това беше втората голяма вълна на партийна корупция. Първата беше установяването на висшата партийна аристокрация.

Бедата в цялата тази работа е, че верността към партията беше най-малкото нещо, от което се нуждаеше производството. Машините не искаха да работят с лозунги, а с умни глави и сръчни ръце. Въпросните новоизлюпени по партийна линия началници, които донякъде съзнаваха и чувствуваха абсурдността на положението си, действуваха изключително по силата на инстинкта за самосъхранение. Тяхната главна и почти единствена цел и в работата, и в живота беше да се задържат на постовете, които имаха, да бъдат на власт и ако може, да отидат нагоре. Всичко, което те правеха, беше подчинено на този инстинкт. Като някакви индустриални еничари те приемаха сервилно и безкритично всякакви нареждания отгоре и ги провеждаха с фанатична настойчивост, без въобще да се съобразяват с възможности и реалности. Дълги години те съсипваха цели индустрии със своята некомпетентност, липса на опит и най-важно — с нечестно егоистично отношение. Те бяха лакоми, луди за успехи и не щадяха нито хора, нито материали, за да могат да докладват някакъв мним успех, който в края на краищата се оказваше, че е или фалшификация, или пък постигнат на невъзможно висока цена. В случаи на отговорности те страхливо се криеха зад гърбовете на своите попечители. Спомням си не един и два случая на разправии с подобни началства, при които с ужас установявах, че те не знаят въобще за какво става дума. Но те бяха верни и предани партийци и това беше най-важното. Години трябваше да минат, докато партията разбере, че тези верни и предани граждани всъщност нанесоха много повече вреди на стопанството и страната, отколкото всички истински и въображаеми врагове биха могли да нанесат.

В армията, милицията и Държавна сигурност те можеха да виреят, защото там не се искаше нищо повече от вярност и послушание. Но в индустрията, в цялото стопанство, в търговията те бяха невъзможни. По-умните от тях обаче веднага се оградиха с добри и опитни технически съветници и специалисти, вслушваха се в тях и като действуваха внимателно между това, което се искаше отгоре, и действителността в предприятията, успяха поне да се предпазят от големи грешки.

Да бъдеш партиен член, това беше и все още е атестация за важна служба. Както днес, така и тогава за абсолютно всички що-годе сериозни постове се изискваше партийно членство. И беше твърде странно, когато внезапно над главата на един специалист се озоваваше някакво полуграмотно същество, което едва можеше да се подписва и важно клатеше глава за всичко, което му се казваше, без да разбира нито дума. Спомням си един от малцината по-честни директори, които имах. Той беше нисичък, много грозен физически човек, но с някаква природна добрина. Той извика нас, инженерите, при пристигането си и каза горе-долу следното:

„Да ви кажа право, аз не знам за какво съм тук. Нямам никаква представа за това какво работите, как го работите и въобще какво представлява всичко това. Но понеже са ме пратили тука, трябва да седя. И аз викам да не си мешаме енориите. Аз ще съм директор, а пък вие ще си ръководите работата, както знаете, както умеете и не ме питайте, защото нищо не мога да ви кажа!“

Той не се задържа дълго време. Беше прекалено почтен.

Но онова, за което си заслужава да се изпишат цели книги и което ме е водило при литературните ми издирвания по-късно, беше категоричният факт, че партията се превърна на организация за амбициозни, но некадърни хора. Оглеждайки се наоколо, аз виждах, че почти всички калпави инженери и специалисти, некадърни технически ръководители, некадърни майстори бяха вече партийни членове. Онова, което ги обединяваше, беше не толкова партийната идеология, колкото горчивината от собствената им некадърност, която биваше пребогато компенсирана с възможностите на партийния билет. Винаги съм мислил и съм го казвал, че моженето е независимост, че човекът, който е способен, придобива дух на независимост, който го прави непокорен. Способният човек не може да бъде член на дисциплинирана покорна организация. Същевременно много трудно се създава съюз от способни хора. Тъкмо защото са способни и самоуверени, те никога не ще се съгласят един с друг, винаги ще има възражения и противопоставяне. Докато в същото време най-здравият и най-траен съюз е между некадърници. Съюзът или партията им дават това, което те поотделно, самостоятелно никога няма да постигнат. Възможностите на властта идват да компенсират неудачите на отсъствуващия талант. Както ще видим по-късно, това правило е особено валидно в света на изкуството.

Но по онова време животът в нашето предприятие ми даваше достатъчно материал за тези заключения. Наблюдавах поведението на новоназначени работници. И всичко вървеше като по една и съща рецепта. Ако работникът беше добър, обичаше си работата, усъвършенствуваше личното си умение и квалификация, той не проявяваше интерес към партийно членство. Но когато пристигнеше някой, който не беше от много сръчните, работата не му спореше, а амбициите му бяха големи, неизбежно очите му се отправяха към партийната организация и след това чувах, че бил приет за кандидат-член на партията. Между нас, инженерите, даже стана навик да подхвърляме по повод някои работници: „Иван ще стане добър стругар. От Киро излезе матричар. А от Христо — партиец.“ Явно беше, че Христо не е дошъл за работа, а за служба. След време виждахме въпросният Христо да търчи по профсъюзна или партийна линия, да кара хората по събрания, да организира кръжоци, да следи кой не идва на манифестация, докато накрая го видим седнал в партийното бюро с правото да се бърка в нашата работа.

Пак в нашето предприятие срещнах и друг вариант на корумпиране чрез властта. При нас пристигна като електротехник едно момче от казармата, чието презиме беше Ангелов. То беше селско момче, скромно, трудолюбиво, с разбираемото желание на всеки човек да осигури по-добър живот за себе си и семейството си. Тъкмо неговата скромност и добро държане с всички спечелиха благоразположението на цялото ръководство. Но шефът, който търсеше да попълни партийната организация със свои хора, реши, че от Ангелов трябва да стане партиец, и го вкара в партията. Като единствен партиец в своя отдел Ангелов моментално бе повишен за началник на отдела, което не съответствуваше много на опита му. И като че първата хапка от властта разпали неподозирани амбиции у момчето. То заряза изцяло своята пряка работа и се хвърли в бясна обществена активност. След две години той беше член на партийното бюро, след още една партиен секретар, член на районния комитет и т.н. Приятната любознателна физиономия на момчето магически се измени. Чертите му се опънаха, лицето му стана сурово, грубо, той придоби навика на класическия партиен ръководител — когато говори, да не гледа хората в очите, когато слуша, да не чува, и да казва само това, което му изнася. Кротките му маниери също претърпяха пълно преображение. Той беше властен, категоричен, служеше си с груби изрази, псуваше работниците и се отнасяше с тях с подчертано презрение. Същевременно сервилно се покланяше на всеки важен началник, съгласяваше се винаги с мнението на всеки по-горен от него и плетеше удивителна мрежа от връзки и приятелства. Той донасяше за нашия директор на района, после донасяше за хората от района в министерството, плетеше куп интриги и игри и просто се чудех на този внезапен изблик на странен талант. Той организираше ефектни на думи инициативи, за които вестниците пишеха, той поемаше гръмогласни обещания по тържествени събрания, той правеше всичко по най-правилната рецепта за постигане на кариера. И той я направи. Още по мое време нашето предприятие стана тясно за този безскрупулен и неуморим пробивач и новите му приятели го издигнаха някъде нагоре.

Години по-късно, когато създавах един от главните образи в романа ми „Мъже“, този Ангелов беше един от прототиповете. Тогава повечето от нашите критици отбелязаха, че образът бил откритие. А пък аз си мислех, че този образ беше един от най-ярко натрапващите се спътници в нашия живот.

 



Тагове:   идеи-кариеризъм,


Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 5258720
Постинги: 4968
Коментари: 877
Гласове: 1345
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031