С посвещение на майстора на чешмите по Милевската планина Асен Джокин:



             Една от чешмите на Асен Джокин из Милевската планина

                                 На долната снимка: Част от село Милевци





                             От село Побиен Камък към масива на вр. Милевец



                       На билото на Милевската планина



                                                   Част от село Милевци



                                                   Връх Милевец



       Така сърбите прекръстиха българския връх Милевец



    Горски защитен пояс срещу бурите през зимата. В него на завет има махала.
    Точно същото е положението и в планината Бясна Кобила.



Оброкът на селото - побиеният камък с кръста, дал името на селото.



                              Последствията от Ньойския договор....



Тук са живяли хора, стремили са се според природните условия край тях да е красиво.

                                  МИЛЕВСКАТА  ПЛАНИНА –

          НЕПОЗНАТАТА  КЮСТЕНДИЛСКА  КРАСАВИЦА

 

    Има теми, по които може да ми се вярва, една от тях е планините на България. С толкоз планини в главата си да кажа за някоя, че е красавица, това означава, че тя наистина е нещо изключително. За Милевската планина това важи с пълна сила!

   Споменах вече, че Милевската панина е част от рид, отклонение от планинската верига Руй – Бясна Кобила. Първата половина на този рид е планината Кървав камик, а втората – Милевската планина. Границата между тези две планини е фиктивна, защото те наподобява два еднояйчни еднополови близнака. Милевската планина е с малко по-висока средна надморска височина, Кървав камик пък дава началото на повече реки. За непознаването на тези планини причината е, че те бяха граниица между Югославия и България, които се противопоставяха след 1944 заради политиката на СССР,  на която ние бяхме сателит. Това противопоставяне стигна до там, че се построи клеон, който обхвна огромни площи под билата от двете планинии и така те останаха недостъпни не само за туристите, но и за хората от селата под тях. Това идиотско време отмина, днес там се ходи свободно, но отписването на тези планини от предното поколение доведе до деформации в политиката на страната ни към този регион при следващото поколение. То гледа на тези региони като да са извън страната и поради това държавата не полага никакви грижи за тях по отношение  на икономика, инфраструктура, здравеопазване, най-елементарни нужди на хората, а хората са изключително скромни,  трудолюбиви и много бедни. От това положение, което принуждава обитаващите от векове хора да напуснат родните си места да се разсели по тези региони се възползва един друг етнос,  15000 от който се намират в един заграден с ограда район до Кюстендил, а броят му по селата из Кюстендилско и Трънско знаят само в Социалните отдели на общините, където им рЕдат документи за получаване на помощи - на възрастните без да работят и на децата без да учат.

    Милевската планина има формата на буквата „Т”. От седловината над с. Драгойчинци, от която извират няколко потока има леко изкачване, което наподобявам на ходене по гърба на кон. Такъв е маршрутът от х. Грънчар за х. Рибни езера горе по чалтъка, но тук мащабите са по-скромни. След седловината се излиза на типично алпийски връх тип чал с пост за наблюдаване до 1989 г. от който се е следяло дали роднините от двете страни на границата не извършват престъпления – напр. да се виждат, да си дават подаръци, храна или просто да се приближават по-близо от предвидените 300 м. до браздата, след което по тях се стреля без предупреждение. От върха се разкрива страхотна гледка към мошния рид на вр. Милевец. В ляво малко под върха до 1500 м. н. в. е разположено най-високото село на Милевската планина, Побиен Камък. Толкова високо е и най-високото село в България Манастир, но една височина в Родопите и същата по другите планини на България е съвсем различно нещо. В Родопите има село – Чамла – на 1700 м. н. в, колкото е висок вр. Милевец.

      Къщичките на селото Побиен камък са навсякъде, където има ветрозащитени пазви по долчинките, започващи от върха и поточета в тях. Някои махали са с по една къща и обори за животните, отвсякъде заградени с букови гори. Покрай тези долчинки буковата гора е непипната от сътворяването й до сега. Красотата е тук е невероятна. Красиво е и селото Къшле, сърцето на Кървав Камик, но това село в раздела красота го надминава по всички показатели. На отвъд билото на планината зад с. Побиен камък е село Груинци, което се състои от махали. Като репер при пътуването ми по тези места ползвам боровата му гора, която изглежда черна и стърчащия в нея бял трафопост. Селото е разделено с граница подобно на с. Врабча. Надморската височина обаче на това село е поне с 200 м. по-ниска от тази на Побиен камък, защото то е на по-открито място.

    Красотите, които се разкриват са все по зашеметяващи, човек като мен може и да откачи пред величието им. Водосборната зона на река Метохийска, в която е разположено селото е доста обширна. Тя наподобява полуокрожност, описна от  билото на пранината, а върхът над селото с кулата за наблюдение е нещо прекрасно. Към Бясна Кобила ли да гледаш, към Руй ли, към Рила ли… Жестока работа! Забравям изобщо да следя граничните пирамиди и ходя накъдето си поискам, вече граничните полицаи пазят в дълбочина, може би от РУ на МВР. Някога беше страшно да се пътува по тези места по отношение на сръбските граничари, днес кьорав граничар не може да се срещне по високото.

   Красиво е да се погледне към Милевец, но не по-малко красива е долината, в която е разположено селото Побиен камък. От него към вр. Милевец започват прекрасни ливади с лек наклон към масива на върха, който е огромен като площ. Ливадите в началото с лек наклон към река Метохийска, заградени с букови гори, с поточе в тях стават все по-големи и излизат горе на билото, което е много широко. Там те достигат извора на друга река, отравяща се към с. Метохия. Започва масивът на вр. Милевец, който се явява първият връх по него. Появяват се морени, единични камъни, но макар височината тук да е както при Хайдушки камък  /1700 м./ над с. Копиловци, студът зимно време тук и бурите не са така страшни, както личи от растителността. Въпреки височината тук както тази на Хайдушки камък,  тук няма смърчове, най-устойчивият растителен вид, издържащ на всякакви бури и снегове. Но не и на суша.

   На върха има маркировка – гранична пирамида и височинна точка, 1736 м. нанесено е и новото име на върха, сръбското Самовильник. Нека се знае, че върхът е сръбски и по името му, а не че е български и носи името на българското село под него Милевци, днес в Западните покрайнни. Мисля, по-подходящо име да дадат сърбите на този връх би било Самоебальник, но не са ме питали.

   От върха не се вижда гр. Босилаград, заграден от едната страна от Милевската планина. Ако се продължи обаче по билото, първо изцяло се показва село Милевци, а после започва да се показва и Босилеград. Билото при вр. Милевец е доста дълго в посока юг, широко е и от него се разкриват прекрасни гледки. Вижда се село Милевци, което е досущ под върха, на завоя на огромен рид, спускащ се с лек наклон, където ридът прави завой. Не съм убеден дали това село не е високо колкото Побиен камък, не нося GPS. Започва долина към гр. Босилеград, по която сеизкачва третостепенен път, подходящ само за джипове. Селото е разположено във въртоп и това е причината то да бъде на такава голяма надморска височина – скрито е на завет зад естествени огради срещу бурите.

    Където свършва алпийската част на Милевската планина има заслон и чешма, направени от ентусиаста природолюбител и строител на чешми – всичко за негова сметка! – Асен Джокин. Той е направил в района на планината Милевска над с. Метохия поне 10 чешми и по този показател може да се мери с едно друго семейство от с. Копиловци, Митка и Илия Попмаркови, и те напрпавили поне 10 чешми на най-невероятни места около селото си, та чак под вр. Копрен. Благородни, възвишени хора, но, мисля си, изпратени с мисия на земята. Както монасите.

    След заслона на Асен, който е безупречен, билото на Милевската планина започва да слиза. То става гористо, по него минава изоставен от военните път, достищащ до седловината Славчето. Тази седловина е била особено важна до 1919 г, защото от тук са минавали хората от Босилеградско за да достигнат до Кюстендил, Радомир или Перник, където да продадат стоката си и да си купят каквото не могат да си произведат. Пътят е строен от трудоваците след Освобождението, като е разширено старото вървище. От Босилеград се е тръгвало към с. Извор, после нагоре по планината до седловината. След 1919 г. на тази седловиина всяка година се прави събор, който е единдственият начин разделените от границата роднини да се видят. След 1944 г. Тито разпорежда да се разруши част от пътя и да се взриви един мост, за да бъде прекъсната границата с България абсолютно, за да не преминат по него съветски войски и да го нападнат. Същото е заповядал да бъде сторено и при с. Петачинци, където мостът до днес не е възстановен.

     Тази седловина не е избрана случайно. От нея започва отклонение от планината Милевец, което достига чак до Бобов дол. Доста високо е това разклонение при гр. Земен, където хората го наричат Земенска планина. По моето мнение Земенска планина няма, тя е част от Конявската планина, която река Струма разрязва както Искъра Балкана чрез Искърския пролом. По Земенския пролом минава влакът за Кюстендил. Конявската планина носи името на най-близкото село под нея, Коняво. Целият този район около Коняво днес гъмжи от един етнос, наричан българите на бъдещето, който послушно гласува за ДПС и държи на власт задкулисието в България вече четвърт век. От това, което поясних се вижда, че отклонението от планината Милевец преминава в дълъг планински хребет с пролом, завършващ с планина, висока почти 1500 м., само  200 м. по-ниска от вр. Милевската. Но ако Милевската планина свършва на 20-30 км. при реката Драговищица, то отклонението от нея при седловината Славчето докато достигне Бобов дол е поне три пъти по-дълго.

     Връщам се на отклонението на този рид при местността /прохода, седловината/ Славчето:

     Първото село по рида е Горни Кортен, една природна загадка. Къщите на хората са горе на рида, между скалите, пак между скалите са и кладенците им. Подчертавам: Кладенците им са между скалите на самото било, Ако на метри под кладенеца на скалата под него се пробие с ударна бормашина една дупка, водата от кладенеца ще изтече през нея и ще се загуби. Какви чудеса прави природата…

    А къщите на Горни Кортен! Хората са ги правили, като че вечно ще бъдат обитавани от тях, от наследниците им. Как грижливо са оформени дворчетата между скалите, докарвана е пръст с каруци от полето, как са иззидани кладенците. Подобен скален /каменен/ пейзаж има само в Източни Родопи. Разликата е, че тук къщите са в нашия стил, а в Родопите са каменни, като не се вижда никъде дърво от основите до покрива им, за са са пожаробезопасени в полупустинята Източни Родопи..

    Път, възможен за ползване вече само от туристи и коне свързва селата Горни и Долни Кортен. В Долни Кортен, а също и в съседните села, но най-много в Полетинци е жива брадатата спирохета на Маркс. Хората вече тук са много малко, но комунистическите символи по обществените сгради още са живи както паметника на освободителите в Парка на свободата. Най-страхотният и най забележим символ е паметникът на политналия към щастието /комунизма/ полетинец над пътя за Кюстендил. Този край си е комунистически како в село Антон до Копривщица.

    А сега за избора на седловината Славчето, през която е бил построен пътят, свързващ до 1919 г. Босилеградско и Кюстендилско. Тя е най-близката точка, от която да се избере път от билото на отклонението от Милевец към Земен, след което се предприема дестинация през селата Горно и Долно Хуйно към Кюстендил или през село Три уши за Радомир и Перник, също и за София. Отбелязвам, че за благозвучие днес имената на селата Горно и Долно Хуйно са променени, в тях липсва буквата „Х”. В момента в БАН се провежда дискусия върху имената на селата Недоклан и Краводер.    

    Отклонението на рида от Милевската планина набира мощ и достига Земенската планина. Това е може би най-непосещаваната българска планина въобще с едно малко изключение – на нея има обиталище на Св. Иван Рилски. В него той е живял кратко време, после е преместил обиталището си на Витоша, където шопите го набили и ограбили. Какво ли са му взели на безсребреника…След този „инцидент” Свети Иван Рилски поема към Великата Рилска пустиня за да намери пещерата, отредена за него.

   Обиталището на Св. Иван Рилски е доста отдалечено от  Земенския манастир и е доста на високо. Преди години маркировката бе оскъдна, вече може и да я няма. Това е единственият маршрут за навлизане в тази планина, цялата покрита с гори, където не са още изсечени от мутрите.

    Планинската верига обаче, започнала с отклонение от Милевската планина и достигнала най-високата си част над Земен се снижава изведнаж поради пролом или ждрело, не съм убеден кое наименование е по-правилно, през което тече река Струма. Покрай това ждрело от Земен до Раждавица няма села покрай него както е при ждрелото на р. Ерма или покрай Искърския пролом. Единствената пътна връзка през него е влакът.

     От другата страна на Струмския пролом се надига още по-висока планина от Земенската, Конявската планина. За нея ще пиша в друг постинг. Сега само маркирам планинската верига, започваща от Милевската планина при седловината Славчето, с което подчертавам за тези, които не знаят, че тя е част от общ планински масив, явяващ се разклонение от рида на Руй планина и Бясна Кобила.

    Отново съм на местността Славчето. В лявата страна от хнего под билото има останки от клеона, които могат са се ползват за придвижване. Билото на планината вече е ниско, то е пасище, а долчинките му са били ябълкови градини. Може да се върви горе по билото на планината, но тя вече е ниска, по-интересно е да се върви през селата. Път, строен от трудовацитее след Освобождението запазва вида си и значението си до днес. След село Долни Кортен той слиза в Горно Уйно и после в Долно Уйно, което е на река Драговищица, идваща от Босилеградско. Ако изворната област на Драгойчинската река бе началото на Милевскта планина, това е краят й. Срещу нея от другата страна на реката се спуска рид от планината Бясна Кобила, населе и от двете места със села и махали. Този рид ще достигне село Жеравино, посре ще продължи по Осоговската планина, приминавайки през вр. Руй, ще примине през планините Влахина, Малешевска и Огражден, за да достигне до вр. Тумба на планината Беласица, която е част от Рило-родорския масив.

    Милевската планина не е особено многоводна в смисъл да дава началото на много реки. Иначе горе по нея навсякъде има вода. Най-голямата река, извираща от нея е Метохийската, и тя достигаща до Средорек. Покрай нея има тесен асфалтов път до с. Метохия, а след него път за джипове до с. Побиен Камък. Срещу Метохийската река има още една, изтичаща към Босилеград, която е доста по-малка. Тя извира изпод село Милевец, а в нея се влива още една малка рекичка от с. Груинци. Още две малки рекички извират над местността Средорек. И последните две рекички, също много малки много малки, извират някъде от рида преди с. Олтоманци. Не съм убеден, че тези рекички не пресъхват към края на лятото. По този показател Миливец не може да се мери с Кървав Камик.

    Селата покрай Милевската планина са по-малко от селата покрай планината Кървав Камик. Започвам ги от Босилеградско:

    Първото село по река Божицка е с. Божица, което е на границата между Кървав Камик и Милевската планина, а от другата страна на билото е с. Драгойчиници. Има останали вървиша към билото на планинаата от двете страни, а това означава, че животните, отправящи се към Милевската планина от двете страни са били многобройни. Село Божица е и в района на планината Бясна юкобила. След с. Божица долината на река Божицка става много тясна, в нея има амо едно по-голямо село, Долна Лисина. Махалите в този участък са по скатовете на планината Бясна Кобила. Така пътят достига долината на р. Тлъминска, където тя се събира с р. Божицка. Това е началото на Босилеград. Хората казват че там е циганският квартал, новопоявен. Тук били заселени цигани от страните на бивша Югославия, от които циганите са били изгонени и напридошли в Сърбия. Лоша раса, казват за тях хората. Не работят, а държавата им плаща под натиск от Европа, твърдят тези около тях. Но за кражби поне за сега не става въпрос.

     Босилеград е точно под масива на вр. Милевец и хората, показвайки Милевската планина, твърдят, че това, което се вижда е вр. Милевец. Милевец е доста по-в ляво, а това, което се вижда от Босилеград е снижението на масива на Милевец в участъка, където е чешмата на Асен Джокин.

    Още две села има над Босилеград, и те отишли вече към смъртта си, Милевци и Груинци. Те са много високо в планината, денивелацията от Босилеград до тях гони 1000 м. Дясното село е Милевец, дало името на планината, защото е най-близо до центъра й. През пролетта дори без пътеки, направо през пасищата, животните са се изкачвали нагоре към масива на Милевец, ползвайки само най-свежата трева. Селото е в район, където няма прахове, замърсявания, покривите на къщите са като почистени с песъкоструен апарат. Селото е в един въртоп, каквото е нашето село Въртоп при Бучин проход. Виждат се следи от горски пожар.

     Лявото село е Груинци, което се състои от махали. Част от тях са в България. Тук е роден поетът Емануил Попйорданов. Най-близкото село до Груинци е напуснатото вече село Побиен камък, от другата страна на планината.

    Най-голямото село непосредствено до Босилеград е било село Извор. То е типично планинско село, но не високо, с обработваема земя. Около него има много на брой по-малко села с къщи, характерни за нашата архитектура. Всичко това е напуснато или се напуска. Имам снимка на една върастна жена, която каза, че е българка и ще остане тук да си умре като такава, макар децата й да са в България.. Каква тъга има в погледа й. В селото има много голяма църква, която е посръбчена в смисъл, че са променени надписите по камъните на стените й, а също и на каменните кръстове. Там става събор и се сбират примати от къде ли не. Сръбската циганска чалга така гърми, че в този ден не можеш да се приближиш до центъра на селото, нагъчкано този ден със специално пристигнали да похапнат и да си пийнат бира дебелаци, наподобяващи лайновози.  

    Древен път от това село, който идва от Босилеград изкачва седловината Славчето и се прехъврърля към Радомир или Кюстендил. Някога да се направи път в теснината на река Драговищица е било немислимо.

      Много тъга излъчва това село. В него има страхотни къщи, кавито са в Долен или Ковачевица, запуснати, с паднали покриви, приличат ми на череп без очи. Някои къщи са населени. В тях я се види един стар човек, я не. А пък градините под църквата, където има вода – обработени. Още дно място със съсипани човешки съдби, проклетисани българи заради интересите на великите сили на Балканите, най-вече на Англия, една прекрасна земя, като да я е постигнало проклятие..

      След Босилеград долината на река Драговищица се поразширява, махали вече има и по Милевската планина и по Бясна Кобила. Има едно централно селе Ресен, където е роден духовният водач на българите в този район, г/н Иван Николов. Над това село има доста махали нагоре в планината, обитавани някога от животновъди, днес - напуснати в по-голямата си част. От тези махали слиза малка рекичка, идваща от седловина, зад която извира друга малка рекичка към село Горно Уйно. Тези рекички и изворните им области са привлекли някога хората да основат тук махали и после села.

    От източната страна на Милевската планина има сравнително малко села, като най-важното от тях и недостижимо /!!!/ по красота е Побиен камък. Селото е разположено много високо в планината, като отделни махали достигат до 1500 м. н. в. По разположението си в планината тези махалии наподобяват гнезда на птици. Най-високите започват току под един връх над билото на планината в долчинки с рекички, заградени с букови гори. В по-долните махали на селото има посадени орехи, череши, ябълки, джанки, тук горе няма нищо освен трева над тях, а покрай къщите - цветя.

    Селото е разположено на голяма площ във водосборната зонаа на р. Метохийска, най-голямата река на Милевската планина. Как са живели хората при тези условия, как са гледали деца при тези сурови условия, как са презимували – и те и дотъка, който ги храни, за мен е загадка. Зимата тук трае почти половината от годината. В изоставените вече къщи има останки от градинки с поникнал по тях лук или чесън, то комай само това расте тук, но и много цветя. Руините на къщите сред тази прекрасна местност навяват тъга. Има дворове, в които не може да се навлезе поради подраст, те са по зловещи от изоставени гробища. Тук са живели хора, трудили са се, обичали са се, раждали са деца в тези невероятно трудни условия, защото работата е била много и са трябвали помощници, живялии са задружно от различните поколения. Днес децата пречат на родителите и затова са толкова малко, един етнос пък ражда деца за да живее от тях, изоставайки по този показател дори от бозайниците, които гледат малките си докато се научат да живеят, а не ги изоставят или продават. Ньойски договор, комунизъм, клеон, мутри – ето последствията от една такава комбинация за едно обикновено село, но те не са само тук. Селото в сегашния му вид привеждам като модел на идиотизма, който цари по света и днес. Но пък символът на селото си стои, дано да го не открадне някой. Това е един камък, дал името на селото, голям колкото мен, който ще помеся на снимките си скоро, с кръст на него. Този камък е бил оброкът на селото, изпълняващ ролята на Божий дом. Мислех, че там наблизо ще има и гробище, но не го намерих. То в дворовете вече не може да се влезе, ако има гробище ще го намеря един друг път. В плановете ми обаче имам още едно посещения на това населено място.

    Под това село има друго, Метохия, в което живеят няколко души. Селото е разположено високо в долината на р. Метохийска на рида, от който се преминава в с. Драгойчини. Егати красотата по  пътекта между двете села! Ливадите са терасирани, има чешми, има плодни дървета, защото тук височината не е над 900 м. н. в. Когато премахнаха клеона и направиха достъпа до граничните планини възможен, тук ме гепнаха граничари, за които съм сигурен, че пазеха контрабандните пътеки, които аз им пресичах перпендикулярно. После над Гърляно вече ме отведоха принудително, но и аз не им останах длъжен, като ме депортираха безплатно в София, без да ме обвинят, без да ми напишат протокол. Директно на шефа на гранични войски му казах, че хората му се занимават с трафик на забранени от югоембаргото стоки и поради това ми развалиха работата. Вместо да се занимават с такива като мен, казах му аз, до почистят районите от разхвърляните нарязани парчета бодлива тел по ливадите и да се махат от там, за да не пречат повече на хората, от 1976 до 1990 стига!

      За Горни и Долни Кортен вече писах, остават още две села от тази страна на планината – Горно и Долно Уйно. Пътят до тези две села от посока Кюстендил е добър, нагоре към Долни Кортен започва нещо страшно, става само за джипове. Макар и обезлюдени в значителна степен, Горното и Долно Уйно си съществуват като села. По тях и в Долни Кортен има много хубави като архитектура стари къщи, за жалост не съхранени като архитектурни паметници, напуснати и в значителна степен разрушени. Калдъръменият път от Долни Кортен до Горно Уйно сигурно е бил правен още по времето на някой турски султан.

    След любимото ми село в Милевската плранина – Побиен камък – село Горни Кортен е следващото, към което съм силно привързан. Когато попаднах там за първи път бях в като приказен свят - заравнени площадки за къщи между скалите, в дворовете – много цветя, къщите спретнати, но вече изоставени с малки изключения. Чешми в селото няма, има кладенци, на скалното било, сред скалите. Под селото от едната му страна се вижда Долни Кортен, от другата – планинският рид, който ще свърши чак при Бобов дол. Тук той не е висок, има полета в него с ниви, ливади, стърчат отделни върхове. Приказна картина. Днес тук вилнее едно неизбродно, пусто нищо…

    Сега ще опиша някои туристически маршрути към Милевската планина:

    Много красив преход по тази планина е да се тръгне от с. Метохия, да се достигне до с. Побиен къмък и после до вр. Милевец. Този преход е дълъг и е необходим цял ден. След като се стигне върха се продължава по билото му и се достига до седловина, където е заслона на Асен Джокин с чешмата. До тук може да се стигне с джип.

    Втори маршрут, не по-малко красив  също от с. Метохия достига отново до с. Побиен камък, но се изкачва върхът над него с вижката. Все по билото се достига до вр. Кървав камик. Страхотевица като красота, така характеризирам този преход.

    Връх Милевец може да се изкачи от две места в Западните покрайнини. Първото е от Босилеград по пътя за Груинци и Милевци. След Груинци се изкачва върхът над с. Побиен камък заради красотата му, върви се по билото, изкачва се през вр. Милевец и пак се върви по билото, докато се достигне рида за с. Милевци. Слиза се по него в селото и от него по пътя се достига отново Босилеград. И за този преход трябва един ден. И до Милевци и до Груинци има път за джип.

    Още един преход до вр. Милевец е възможен от с. Божица по пътеките за животните, които достигат пасищата му. Излиза се между двата най-лични върха, Кървав Камик и Милевец, не са съвсем близо един до друг. И там е голяма красота.

   Най-красивият преход обаче по Милевец и Кървав камик е от с. Милевец до с. Горна Мелна или обратно. По-удобен е вариантът от с. Милевец. Първият ден се достига до седловината над с. Шипковица, където се нощува. Този ден се преминават върховете Милевец и Кървав камик. Вторият ден се достига с. Горна Мелна. При добра джипова логистика преходът става по-лек от моя начин за упознаване на планините, като турист-инок, който разчита само на себе си и трябва да се включи в светлото време.

     Всяка планина предлага преходи, притежаващи специфична красота. Най-красиви за мен са преходите по високата част на планината, по нейното било и върхове. Понеже в последно време яко се развъртях по планините в Западна България и Западните покрайнини имах възможността да премина неднократно билата на Западния Балкан, на Видлич, на Влашката плранина, на Гребен планина, на Руй, на Влашката планинау, на Кървав камик и Милевскта планина, на Бясна Кобила, сигурно пропускам още някоя планина. Сам се чудя на себе си, защо посещавам планините избирателно. Не ми се ходи напр. по Осоговската планина, по Влахината планина, по Малешевската планина, по Огражден и Беласица, макар да съм изминавал пътя по билата им, да съм бил в някои от тях и да ги познавам горе-долу. За други планини обаче ако ми се отвори път – Гребен планиа, Руй, Чипровската – не само ще тръгна, но преди това ще подскоча от радост. Тези планини считам за силни за мен, другите – сътворени за други хора, сигурно доста различни от мен. За да не се изтъквам няма да кажа, че познавам почти всички останали български планини, но за най-посещаваните и описвани не пиша. Познавах обаче Никола Миронски и Живко Радучев. Дано тази любов у мен към планините след години се възроди у хората, прекарващи сега голяма част от времето си пред компютрите в реализиране на безсмислени виртуални връзки или в опит за запълване на безсмсленото си ежедневие, в което нищо не сътворяват. Обивката на човека е да свъши нещо докато има сили, духът е вечен. Ако тази промяна настъпи сред хората в следващите поколения, от моя блог могат да видят доста отправни точки до непознатите български планини, до планините с останки от древната култура, до плананите, от където са слезли нашите предци. Една поговорка гласи, че планината ражда хора, а полето – тикви. За последен път я чух наскоро под с. Кебаповите от българин, имащ сериозен бизнес в Белград. Не коментирам изказването на бизнесмена.

 

     /Следва/