https://news.bg/comments/erdogan-e-na-vsichki-frontove-no-ima-li-dostatachno-pari.html
Автор:L"Orient-Le Jour
01.07.2020 09:10:36
Източник: ЕПА
FACEBOOK TWITTER LinkedIn 2 0В Либия, както и в Сирия, Турция днес е незаобиколима сила. Но икономическата криза би могла да осуети хегемонните й наклонности. Това пише в своя статия ливанското издание L"Orient-Le Jour.
Това е парадоксалнa констатация, която се наблюдава от дълго време: Турция е на всички фронтове, носена от мечти за величие, обозначени като "нео-османски" - но които в действителност кореспондират с много конкретни цели и залози на "Реалполитик". Тя е и в конфликт с почти всички участници в региона, ангажирана срещу Египет, Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Саудитска Арабия в Либия, в противниковите лагери на Техеран и Москва в Сирия. Турция дразни американския съюзник, винаги е на нож с израелците, кара кожата на европейците да настръхва, тревожи кипърските и гръцките си съседи в източното Средиземноморие и почти би се съгласила с френския президент Еманюел Макрон, който на няколко пъти споменава за "мозъчната смърт" на НАТО. 2000-те години останаха далеч назад в историята, когато доктрината за "нулеви проблеми със съседите" оживяваше Партията на справедливостта и развитието (ПСР), тогава начело на властта и решително ориентирана към Европейския съюз. Във време, когато Анкара установява своите позиции в Либия и администрира зони в Северна Сирия, в момент, когато военно се намесва в Ирак срещу ПКК, във време, когато се разпространяват слухове за ангажимента й в Йемен, волята й за власт се сблъсква с тази на другите, като печели значителни, но често съмнителни дивиденти.
От друга страна, Турция, втората армия в Трансатлантическия алианс (НАТО), се възползва от оттеглянето на САЩ, за да си издейства специално място в Либия и Сирия, където по-скоро умело си служи с Москва срещу Вашингтон и с Вашингтон срещу Москва. Нейните многократни провокации в морето срещу съюзниците й от НАТО трудно могат да я поставят на резервната скамейка. Ердоган знае това добре: за западняците изключването на Турция от НАТО би било равносилно на тласването й още повече в обятията на Русия. Проактивната й намеса в Либия на страната на лоялните сили на либийското национално правителство (GNA) за противодействие на офанзивата на маршал Халифа Хафтар, подкрепена от египетско-саудитско-емирската ос и по-негласно от Франция, носи своите плодове и даде възможност за неочаквани и решителни завоевания на GNA.
За да оправдае военните си ангажименти, Ердоган не се колебае да възроди паметта за Османската империя. "Често ни питат какво точно правим в Либия. Ние сме там, за да защитаваме нашите потомци, нашите анадолски братя", каза той през декември 2019 г. Ако Анкара спечели войната в Либия, тогава той може да добави нов съюзник - близък до него в идеологически план - към списък, който за момента реално наброява само емира на Катар. Преди всичко той ще бъде в състояние да утвърди подписаното с GNA споразумение за разграничаване на двустранните морски зони в източното Средиземноморие и да отвори нови хоризонти за турските компании в страната. В Идлиб, последната сирийска бунтовническа крепост, Анкара проведе ефективна кампания срещу армията на Башар Асад, като разположи дронове и тежка артилерия. През последните две години Турция и нейните сирийски сътрудници успяха да превземат няколко северни града от кюрдските YPG, които Анкара свързва със своя заклет враг ПКК.
Турската армия също изглежда се е възстановила от безпрецедентните чистки, започнати от президента в отговор на опита за преврат от юли 2016 г. "Чистките след преврата оказаха своето влияние върху турската армия. Те бяха съсредоточени в различни секции, особено във военновъздушните сили", казва Синан Улген, президент на базирания в Истанбул Център за икономически изследвания и външна политика (EDAM) и гостуващ анализатор от Carnegie Europe. "Но военните успяха да преодолеят тази пропаст. И представянето им можеше да се види в трансграничните операции, които турската армия предприе в Сирия, а сега и в Либия."
Ахилесова пета
От друга страна, сирийският север е истинско геополитическо главоболие, управлявано от различни споразумения, които обвързват Анкара, Москва и Вашингтон. Освен това има присъствие на недържавни участници, като доминираните от кюрдите Сирийски демократични сили или радикални ислямистки групировки. Всъщност Турция е зависима от Москва, неудобен партньор, който упражнява върховенство над страната. "В крайна сметка вярвам, че режимът на Башар Асад, който се стреми да завладее цяла Сирия, ще създаде такива условия в Идлиб, които да тласнат Турция към изхода. И мисля, че Путин иска да удовлетвори едновременно и Асад, и Ердоган, и не иска да стигне до точката на скъсване. Но този момент ще дойде. Тогава ще бъде трудно за Турция да не приеме сценарий, който я принуждава да се оттегли от Сирия", казва Сонер Чагаптай, турски експерт от Вашингтонския институт за близкоизточна политика и автор на книгата "Империята на Ердоган: Турция и политиката на Близкия изток."
Особено защото контролираните от Турция райони в Северна Сирия са бедни и нестабилни и представляват значителни финансови разходи. Във вътрешен план Турция беше силно засегната от икономическата криза - влошена от пандемията на коронавируса - и рискува да влезе в рецесия за втори път от края на 2018 г. Икономиката отдавна е основната сила на ПСР, управляващата ислямистка партия. Сега вече би могла да стане и основната й ахилесова пета. "Ако има някаква причина, поради която Ердоган загуби местните избори в Истанбул и други големи градове през 2019 г., то това е рецесията", казва Чагаптай. В този контекст част от общественото мнение не разбира причините за регионалните военни ангажименти, особено след като Либия - за разлика от Сирия, която приютява YPG/PKK - не представлява пряка заплаха за националната й сигурност. "Може ли Турция едновременно да участва в Ирак, Либия, Сирия, да поддържа своите отвъдморски бази в Сомалия и Катар и военно присъствие другаде, ако икономиката се срине?" Отговорът е не", казва Сонер Чагаптай. Регионалният авантюризъм на Анкара не е по вкуса на Европейския съюз (ЕС), няколко членове на който на теория са негови съюзници в НАТО. "Европейските държави гледат с лошо око на участието на Турция в определени страни, които те считат за свой резерват и където имат значителни интереси. Такъв е случаят с Франция в Либия", коментира Яна Джабур, специалист по Турция и преподавател в Science Po Paris и в университета Saint Joseph в Бейрут. Агресивният активизъм на Турция в източното Средиземноморие разгневи кипърските и гръцките съседи и накара ЕС да приеме санкции срещу нея.
Освен това регионалните проекти на Анкара никога не престават да предизвикват недоверие и отхвърляне в арабския свят, още повече поради близостта на Ердоган с Мюсюлмански братя, черната овца на Кайро, Рияд и Абу Даби. "Използването на твърда сила от Турция в Сирия и Либия събужда в определени групи население и в арабските държави лоши спомени за османското потисничество и подозрения за турски неоосманизъм", подчертава Яна Джабур. Използването на бежанците като разменна монета в турско-европейските преговори, прибягването до сирийски бунтовници като наемници във войната, водена срещу кюрдите в Сирия или в защита на турските интереси в Либия, допринесоха достатъчно за опетняване на образа на Ердоган в някои сунитски редици в региона, които преди това са били привлечени от представения от него образ на лидера, носител на "умерения" политически ислям, с множество икономически успехи, пламенен критик на Израел и защитник на потиснатите мюсюлмански малцинства по света. Тази последна точка обаче остава един от козовете на турската "мека сила" днес. Достатъчно, за да позволи на Анкара да продължи да се представя като конкурентна сунитска сила спрямо монархии, чиито мълчания, дори компромиси, са посочени с пръст от част от регионалното обществено мнение. Защото когато Емирствата наливат вода във виното си срещу мирния план на Кушнер, Ердоган говори за "предателство". И когато саудитският принц Мохамед бин Салман идва на помощ на Китай, обвинен в интерниране на уйгурите в лагери, президентът го осъжда като "срам за човечеството".
Карта, която може да бъде разиграна, но не е достатъчна. Защото ако Арабската пролет посочи нещо, то това наистина е повторното концентриране на народите около национални социално-икономически и политически цели.
