Рейтинговите агенции и безграничното господство на финансовата олигархия

В своята прощална реч през 1961 г. американският президент Дуайт Айзенхауер преждупреждаваше за влиянието на военно-промишления комплекс на САЩ. Днес друг един комплекс от знания и пари оказва много по-голямо и по-коварно влияние. Той определя нашия ежедневен живот много по-непосредствено, отколкото това беше в състояние да прави някога военно-промишленият комплекс (Хелге Пойкерт, „Голямата криза на финансовите пазари и дълговете”, 2011, стр. 68)

         Центърът на тази власт както и преди е Уолстрийт. „Голдман Сакс” и още неколцина инвестиционни банки, тясно свързаното с комплекса американско финансово министерство, Американската национална банка FED, както и няколко други регулаторни институции и рейтинг-агенции образуват върха на пирамидата.

         Трябва разбира се да уточним, че не става въпрос за „заговори и конспирации”, а за социални структури на господство – нещо, което критичната социология отдавна анализира. Олигархията няма „мастерплан”, но тя защитава интересите си.

         Как примерно може да бъде обяснено, че даден добър рейтинг за кредити е предпоставка за това, щото инвестиционни компании и застрахователни дружества да получат правото да ги включват в дейността си? Не би ли трябвало инвестиционните компании сами да правят своята преценка? И как е възможно, редица национални закони да предписват, че подобен рейтинг трябва да се дава точно от от три чуждестранни агенции: Муди’с, Стандард & Пур’с или Фич? И без друго тъкмо те като прогнозни институции почти винаги са се проваляли!

         Те не свалиха преди това предвидливо рейтингите на Гърция и Португалия, което щеше да бъде предупреждение за тези страни и за техните кредитори и би могло да предотврати дълговата криза. Вместо това те сринаха впоследствие рейтинга на кризисните страни и по този начин изостриха кризата. Те не познаха и надигащата се финансова криза. Но когато рейтинговите агенции очевидно не притежават икономическа компетентност, може пък да притежават качеството на политически властови инструмент?

         Трябва да се замислим върху това, че американските държавни кредити, въпреки скапващото се икономическо състояние на САЩ, все още получават максималната оценка ААА (Макс Оте, „Същинският проблем са САЩ”, 8.4.2011).

         Най-после и във „Файнаншъл Таймс Дойчланд” се появи статия, в която се разкрива, как играчите в САЩ използват рейтинг-агенциите, за да удължават страданията на Европа. На САЩ това отслабване на евро-зоната може да им идва в удобен момент, тъй като доларът като резервна валута на света е подбит. (Щефан Шулмайстер, „Еврото като топка за прехвърляне – двойната игра на рейтинг-агенциите и банките на САЩ”, „FTD” – 15.06.2011).

         Няма съмнение – в системата на пазарната икономика не бива да има място за частните рейтингови агенции! И освен това те не би трябвало да произхождат от другата страна на океана!

Голям брой специалисти се намират в готовност в състава на Центалната европейска банка и са напълно достатъчни, за да организират една държавна рейтингова агенция за европейските държавни дългове. Тази необходимост се подчертава отдавна от германската партия Левицата, в лицето на Оскар Лафонтен и другите й ръководители. Това се подкрепя и обосновава и от най-добрите немски икономисти и финансисти. За всички споменати промени е необходима широко скроена политическа воля, каквато сегашните управляващи във водещите страни на ЕС все още нямат или се страхуват да покажат. В Европейския съюз по този въпрос все още цари мрак.

Бившият главен икономист на Международния валутен фонд, Саймън Джонсън, негодува от „заграбването” на политиката от безскрупулни частни интереси и е съвсем прав: на това пиратство съдействат редица политици, като например бившият председател на „Зелените” и външен министър на Германия Йошка Фишер, който през 1998 г. несдържано се противопоставяше на регулирането на финансовите пазари, а днес между другото „консултира” един хедж-фонд. Друг известен немски политик, Кайо Кохвезер, когато беше държавен секретар, съдействаше в Брюксел за отпадането на гаранционната отговорност на немските „ландесбанки”, което носи на големите частни банки във всички „лендери” (провинции) дългосрочни печалби в размер на милиарди. Същият „политик” днес е на висок ръководен пост в „Дойче банк”.

Казаното за тези продажни „политиици” се отнася и за известни учени, които също участват в „партито” на олигархията. Пример: Отмар Исинг, по-рано член на управителните съвети на Германската федерална банка и на Централната европейска банка, който впоследствие „заработи” като консултант на служба при „Голдман Сакс” и „блесна” с безсмислените си препоръки като президент на „Haus of Finance” във Франкфурт и на натоварената от федералното парвителство „Група за реформи на международните финансови пазари”.

По този начин банките купуватне толкова консултации, колкото авторитетни лица и репутация, за да могат да продължат деянията си, както и досега.

Бившият федерален финансов министър-социалдемократ Пеер Щайнбрюк (от предишната коалиция с Меркел), за когото сега медиите се надпреварват да сочат висок рейтинг, докато държеше важния ресор, почти нищо не задвижи в областта на финансовата бъркотия. През 2008, когато избухна финансовата криза, той говореше, че първо трябвало да се изгаси пожара, да се отстранят пожароускорителните фактори и да се погрижим да не се повтаря подобна криза. После Щайнбрюк пренебрегна реформата на финансовите пазри и се впусна в символична политика (проблема „Швейцария”, „мениджърските заплати”), поради което бе критикуван от специалистите.

А сегашното правителство на ХДС и Св.ДП изглежда прекършено на всички фронтове едновременно. Очевидно вече никой не прави и опити за действителни реформи.

Междувременно неограниченото господство на финансовия капитал заплашва нашата демокрация в такава степен, както за последен път преди сто години в САЩ.

Цяло десетилетие след Световната икономическа криза от 1929г. въведените реформи осигуряваха примата на политиката над финансовите пазари. Днес обаче безграничното господство на финансовите пазари се прокарва все по-брутално.

Твърде често вече не е налице равенство на шансовете – фундаментът на модерната демокрация. От „общество на постиженията” развитият Запад, под диктата на уж ефективните финансови пазари, се превръща в класово общество с изключително изострени класови взаимоотношения.