Виновниците за агресията срещу Афганистан
(Англия, Русия, СССР, САЩ, НАТО)
1. Началото поставят борбите между Англия и Русия за Афганистан като сфера на влияние:
В Афганистан са се сблъскали руските и британски колониални интереси, което е известно с понятието „Голямата игра” (The Great Game). След създаването на императорския военно-морски флот на Русия от цар Петър Велики цел на руската експанзионистична политика е да напредне към Индийския океан и там да създаде едно свободно от ледове пристанище. За да се попречи на Русия да постигне тази цел, е трябвало да се завладее Афганистан и да се присъедини като част от Световната британска империя към възникналата по-късно Британска Индия.
В тази връзка през 1839-1842 г една голяма англо-индийска армия провежда Първата англо-афганистанска война срещу сравнително лошо въоръжената афганистанска съпротива. Британците окупират разбира се страната, но не успяват да прокарат своите цели. През 1842 се стига до примирие, при което британците обявяват, че са готови да изтеглят войските си. Скоро след това обаче те са нападнати в Хайберския проход и всички 12.000 цивилни, 690 британски и 2.840 индийски войници са убити.
Като реакция на това поражение е изпратена наказателна експедиция под командването на генерал-майор Джордж Полок, която на 15.09.1842 г завладява Кабул. На 11.10.1842 г британските войски се изтеглят от Кабул, а след това и изцяло от Афганистан. Последицата от тази война е, че британското колониално командване дълго време не провежда никакви директни действия в Афганистан и се затрудняват техните политико-икономически стремежи, примерно контролът на търговските пътища в централна Азия и опитът оттам да се осъществява нападението срещу китайската династия Цин. Катастрофата в Афганистан предизвиква също така индийците, тъй като британско-индийската армия в по-голямата си част се състои от белуджи.
Водено от раздразнението вследствие случилото се унижение, през познатата ни 1878 г британското правителство отново обявява война срещу Афганистан. Въпреки някои военни успехи на афганците по време на Втората англо-афганистанска война , примерно битката през 1880 г при с. Майванд ( сегашната провинция Кандахар), британците сломяват съпротивата, за отмъщение изгарят град Кабул и инсталират една марионетка за крал!
Същевременно британците поемат през следващите 40 години афганистанската външна политика. Заради многото въстания в Афганистан страната е разделена от британците през 1893 г чрез т.н. линия Дюран и югоизточната област (днешните пакистански провинции NWFP, FATA и малка част от Белуджистан) са подарени на Индийската колония на короната. За да може да се контролира тази линия през 1880 г се организира Хайберското пехотно поделение, състоящо се от пащунското племе африди, тъй като само местните жители са можели да се придвижват безпрепятствено из тази област. И днес това поделение е съставна част от пакистанската армия.
Третата англо-афганистанска война през май 1919 г – последният опит на Афганистан да се освободи от британските колониални стремежи – най-после довежда чрез хитри преговори с афганските дипломати под ръководството на Аманула Хан (афганците заплашват англичаните, че ще продължат да се сближават с Русия) до договора от Равалпинди и признаването от Великобритания на 8 август 1919 г на Афганистан за суверенна и независима държава.
Така след 60-годишно британско господство Афганистан постига своята пълна независимост, като една голяма част от областите биват определени за части от пакистанската Северозападна провинция, гранична зона, която англичаните също загубват и по-късно са присъединение към Пакистан.
Независим Афганистан се превръща в буфер между руските и британски интереси. Това и днес още се вижда на границата по т.н. Коридор Вахан (провинция Бадакшан).
2. Съветската агресивна политика спрямо Афганистан
След 1933 г начело на конституционното кралство застава Мохамед Заир Шах (от пащунската династия Бараксай).
През 1946 г Афганистан става член на ООН.
През 1973 г монархията е свалена и кралството става република, в която през 1978 г „комунистите” вземат властта и обявяват Демократичната народна република Афганистан, но, както си спомняме, можаха да се задържат на власт само със съветска помощ:
През април 1978 г Саурската революция довде на власт другаря Нур Мохамед Тараки (за президент) и др. Хафизула Амин (за председател на революционния съвет). Сред редицата други „прогресивни” нововъведения се създава нечуван култ към личността на Тараки. Тези радикални реформи предизвикват масови протести в традиционното афганистанско общество. В страната започва гражданска война. Братската на КПСС и БКП управляваща партия НДПА се разцепва на 2 фракции. Амин убива Тараки, като го задушава с възглавница и става президент.
В СССР (т.е. в КПСС) считат Хафизула Амин за ненадежден човек, способен всеки момент да се преориентира към Запада. Затова съветското ръководство взема решение да отстрани Амин, а в страната да вкара войски, за да помогне на комунистическото правителство да се справи с метежниците:
В резултат СССР (тогава вече обявена като страна на строящия се комунизъм от нашия приятел др. Брежнев) се намесва грубо в гражданската война, която продължава и до ден днешен!
Специалната група на КГБ «Гром» разстрелва на 27 декември 1979 г президента Амин и малолетния му син в президентския дворец и поставя на власт верния «другар» Бабрак Кармал.
На 4 май 1986 г променилият се Горбачов сменя Кармал – по старата процедура – чрез решение на пленум на ЦК на НДПА («по состоянию здоровья»).
Нов председател на «революционния съвет» става др. Мухамед Наджибула.
През забележителната 1989 съветските войски се изтеглят след продължилата 11 години агресивна война от имперски тип!
Наджибула успява да остане на власт върху едно безкрайно раздразнено от агресиите на чужди сили население още 3 години.
В гражданската война се намесваха чужди сили - към едната страна СССР, който беше станал и окупатор, а към другата страна – САЩ, Саудитска Арабия и Пакистан, които подкрепяха ислямиските бунтовници – муджахидините.
През 1992 г муджахдините, сред които беше и сегашния президент, завладяха Кабул и свалиха президента Наджибула, а на 27 септември 1996 г го обесиха публично.
От април 1992 държавата е Ислямска република Афганистан.
Започва въоръжена борба между министър-председателя Хекматияр, и министъра на отбраната Ахмад Шах Масуд.
Масуд инициираше широк демократичен процес в страната с цел националн аконсолидация и демократични избори. Той покани талибаните, но те отклониха предложението му и започнаха създаването на диктаторски емират.
От 1996 до 2001 държавата е под властта на талибаните и се нарича Ислямски емират Афганистан.
От 1992 в Афганистан производстото на наркотици нараства значително. През 1999 са събрани 4560 т опиати, а през сухата 2000 г – 3275 т опиумен мак.
Откликвайки на международните искания, талибаните забраняват производството на мак и то пада през 2001 г, като са произведени 185 т опиим, главно в провинция Бадахшан.
След терористичните актове на 11 септември 2001, Осама бин Ладен се скрива в Афганистан и това става повод за агресията на САЩ в тази страна.
Половин година преди това талибаните отказват на САЩ през територията на страната да се прокара тръбопровода ТАПИ (Туркменистан-Афганистан-Пакистан-Индия) по посочени от американците условия.
Въпреки въдворената от американците чрез операция „Несъкрушима свобода” власт, както и преди продължава гражданската война, но вече с участието на САЩ, България и още няколко страни от НАТО.
Участие по страни във войната (в края на 2009):
01. САЩ – 47085; 02. Великобритания – 9500; 03. Германия – 4415; 04. Франция – 3750;
05. Италия – 3150; 06. Канада – 2830; 07. Полша – 1955; 08. Холандия – 1940; 09. Турция – 1755;
10. Австралия – 1550; 11. Испания – 1070; 12. Румъния – 945; 13. Дания – 750; 14. Белгия – 575;
15. България – 540; 16. Норвегия – 500; 17. Чехия – 440; 18. Швеция – 410; 19. Унгария – 315;
20. Хърватска – 295; 21. Албания – 255; 22. Словакия – 240; 23. Нова Зеландия – 220;
24. Грузия – 175; 25. Латвия – 175; 26. Литва – 165; 27. Македония – 165; 28. Естония – 150;
29. Португалия – 105; 30. Финландия – 95; 31. Азербайджан – 90; 32. Словения – 70
33. Сингапур – 40; 34. ОАЕ – 25; 35. Гърция – 15; 36. Босна и Херцеговина – 10
37. Люксембург – 9; 38. Украйна – 8; 39. Ирландия – 8; 40. Исландия – 3; 41. Австрия - 2
42. Йордания - 0
