За едно справедливо общество – 1. Какво става сега? 

         Развитието на обществено-икономическата ситуация както през изминалите 20 години, така и след последните парламентарни избори говори на отчетлив език за следното: политиката е затънала в най-дълбоката криза на доверие от 1989 г досега. Повече от половината граждани разбират, че никоя от парламентарно представените партии не е в състояние да реши проблемите на страната. От години реалните заплати са в застой, в социалната област трябва да бъдат преглъщани все по-дълбоки ограничения, а броят на безработните и непостоянно заетите продължава да расте. Същевременно пропастта между бедни и богати все повече се задълбочава.

         Какво стана с приказката за голямото средно съсловие?!

         Милиони хора се чувстват измамени и усещат, че товарът е разпределен несправедливо. На сменящите се политици обаче им е все едно за гласа на народа – те продължават както и досега неoлиберален курс на реформи.

         Колко време още българското население ще търпи едно благоденстващо малцинство да танцува под носа му? Това е основният въпрос, който би трябвало да застане пред нас. Длъжни сме да покажем, защо сегашната политика е обречена на провал и да разработваме конкретни предложения, как може да се реализира едно справедливо общество.

         България не бива да се превръща в държава без общностно мнение, а тъкмо обратното: държавата има задачата да се противопостави на несправедливото разпределение и да застане в защита на социално слабите.

         Това е основният смисъл на лявата политическа алтернатива и за целта трябва да водим борба със сърце, а не чрез апаратни, респ. междуособни хватки!

         Социалната държава е духовно постижение на част от човечеството, достижение, което не трябва да се отхвърля, а да се укрепва и доразвива. Положение, при което бедните стават все по-бедни, а богатите – все по-богати, представлява пълно отдалечаване от основните християнски ценности, в които смехотворно се кълнат т.н. „народни партии”. Такова развитие на обществото е симптом за загниване, разпадане – т.е. най-общото понятие за “корупция”. То е без бъдеще и ако продължи по този начин, рано или късно би довело до предреволюционен климат в света, Европа и България.. Това развитие не съответства на демокрацията, за която са характерни определени граници за неравенството.

         А всъщност доближаваме ли се ние понастоящем към един наистина предреволюционен климат? Засега е налице по-скоро една „демокрация на настроенията”: Възмущението на народа бързо избухва при политически и обществени скандали и също толкова бързо угасва. Политиците реагират, ако изобщо са способни на това, по време на избори. Но и това правило в последно време е под въпрос. Масовото въздържане от участие в гласоподаване не променя политиката. Нежеланието на политиците да се поучат се превръща в тяхна характеристика, която спокойно можем да наречем „политически инат”. Начало на промяна до този момент не се забелязва.

         Ще отбележа пътьом, че написаното тук е предназначено само за онези в България, които не са съгласни и няма да се съгласят с настоящото политическо и обществено развитие. Тях искам да подкрепя, независимо от възрастта, религията, професията или пола им!

         Освен анализ на грешките, които са извършени и продължават в икономическата и социалната политика, става въпрос и за значението на езика в политиката и обществото.

         Постоянно се възмущавам от политици, които обичат да казват: „Няма алтернатива на нашата политика!” и плашат някого с нещо: гербаджиите – с БСП, а бспистите – с неофашизма. Проповядват идеята „да не се вглеждаме в себе си, а във врага”, изхождайки априори от принципа „ние сме добрите, а другите са лоши”.

Другари, дами и господа, не плашете обикновените хора със себеподобните си предшественици, още повече, че и вие, и те са привърженици на едно и също престъпление срещу социалната справедливост, което с нищо не може да бъде оправдано, освен с противохристиянска алчност – плоския данък! Този данък е удобен и възприемлив само за  посткомунистически режими, в които и левите, и десните са еманация на една и съща „богопомазана” номенклатура – тази на тоталитарната партия и тоталитарната полицейска машина. Техните новоизлюпени грабливи милионери първо заграбиха собствеността, създадена от народа, за себе си, децата и внуците си, а сега крадат ежедневно от продукта на наемния труд, като го обезценяват. При това нахално твърдят пред медиите, че били хранели хиляди. Не вие ги храните, а те вас!

Същите тези вече добре организирани дами и господа – в работодателски организации – заплашват напоследък обществото при всеки най-плах опит за постигане на справедливост в носене на товара от кризата, че щяла да започне сива икономика.

Новото е, че домораслите крадат вече със солидарната помощ от Европа, където проблемите са принципно същите – проблеми на нестихващото, а все по-изострящо се противоречие между наемен труд и капитал. Длъжни сме да покажем, как българската държава по отношение на данъците и разходите би могла да бъде подредена по нов начин. Изходен принцип при реформиране на осигуряването на гражданите и осигуряването при безработица трябва да бъде социалната справедливост. Естествено е срещу тези идеи да се изваждат контрааргументи и алтернативи. Но във всеки случай е жизнено необходима ясна програма, контрастираща на неолибералните теории на заблудата.

Неолибералната политика господства у нас вече 20 години, а в САЩ и Западна Европа – още по-отдавна. Нейният провал и свързаните с това симптоми на разпад никой не може да отрече. Неолиберализмът и финансовият капитализъм промениха из основи света. Неолибералната икономика е заплаха за демокрацията. Едно демократично общество предполага контрол над икономическата власт. Тъй като обаче глобалният финансов капитализъм води до неконтролирано упражняване на икономическата власт, той изпразва демокрацията от съдържание и трябва да бъде преодоляван.

Къде са ясните идейни постановки на така жадуващата да бъде лява БСП по този основен въпрос?

Американският историк от полски произход Фриц Щерн каза при встъпването на Джордж Буш във втория му президентски мандат, че страната приближава към състоянието на една „християнско-фундаменталистка плутокрация” и че е вероятно скоро да се сблъскаме с един съвършено нов вид авторитаризъм. Част от населението при това с благодарност се доверява на управниците-месии и се отказва от собствената си отговорност и собственото мислене.

По-друго ли е сега в България? И при нас бизнесът прави политиката, в София се поддават на медийни инсценировки, вместо да се поеме стабилно кормилото на управлението.

На чия страна са интелектуалците, защо не се обаждат или го правят епезодично, за да участват в съпротивата срещу разрушаването на демокрацията? Когато френският философ и просветител Волтер научил за опустошаването на Лисабон от земетресение, той се ужасил от собстената си недостатъчна съпричастност, от принципното си безсилие, да покаже достатъчно съчувствие. Забележително става неговото изречение: „Лисабон лежи в развалини, а в Париж танцуват!” Къде остава съпричастието на българските интелектуалци към съдбата на изхвърляните от обществото? Може би вече много хора не реагират на масовата безработица и социалното разграждане, защото в епохата на медиите катастрофата е стана част от ежедневието.

Но едно солидарно общество се изгражда само, когато хората се замислят върху това, какво става в съседство до тях.