41 години разочарования
На 10 ноември 1989 г, датата на която си замина Тодор Живков, започна началото на края на тоталитарния комунизъм в България и началото на картонената демокрация и превръщането на БКП в капиталистическа партия,
аз бях навършил 46 години.
Все по-пълните ми разочарования от „строя”, в който живеех и творях, започнаха естествено на 21 август 1968 г. Тогава бях на 25 и окончателно видях, че този строй е обречен на ликвидация, само се чудех, кога и как ще се случи.
А когато това се случи, бях толкова изненадан, колкото и повечето ми сънародници и приятели от „братските социалистически народи”!
* Край на ГДР и обединение с ФРГ?– Das kann doch nicht sein! (Не може да бъде!)
* Закриване на КПСС и Съветския съюз? – Еее, не може така!
* България – капиталистическа държава под ръководството на БКП-СП и лозунга „Да живее монархо-социализмът”? – Какой ужас! – Где товарищ Сталин?
На 10 ноември 1989 другарят Лилов беше на 56, др. Пирински на 41, Бате Бойко на 30, Татяна Д. на 29, лошият Сергей на 23, острото перо на ДУМА Alex на 12, .......
На 10 ноември 1989 привечер се движех по бул. „Димитър Благоев” (сега разбира се Мария Луиза) в посока „Червения площад” (сега естествено пл. „Съединение”) и разбрах от някакъв минувач, че току-що били свалили „бай Тошо”...
През предишните няколко години бях чувал за няколко български дисиденти, а именно ето ги в пълен състав: авторът на „Фашизмът” прокуденият в сливенското село Желю Желев, „наркомана” според ДС и създател на „вражеската банда” ПОДКРЕПА К. Тренчев и Илия Минев – бивш „фашист”. Тодор Колев минаваше за културен дисидент също, както и „родоотстъпникът, получил заслуженото” от ББС Лондон Георги Марков.
Тъй като имаше опасност всеки да получи заслуженото, съгласно провъзгласения от онзи социализъм принцип „ВСЕКИМУ СПОРЕД ЗАСЛУГИТЕ”, никой не смееше сред това страхливо (или уплашено по-скоро!) племе да каже открито, какво мисли – така че още не бяха се появили на хоризонта и никой не ги знаеше великите ТЯХ – Александър Йорданов от Варна, Иван Костов от Драгалевци, обичащия Партията Бойко Борисов, смелия Волен Сидеров.
Минаха няколко седмици и даже в далечна Варна научихме за социалдемократа Петър Дертлиев, земеделеца- николапетковист Милан Дренчев, г’син Савов и за политическата (социалдемократическа) ориентация на д-р Чирков. Те бяха добри хора и следователно неудобни. Други решиха, че са по-големи социалдемократи от Дертлиев, по-истински земеделци от бай Милан, по-големи антикомунисти от бай Стефан Савов (на което той се ядоса и веднъж им каза в Народното събрание: „не искам бивши комсомолски секретари да ме учат на антикомунизъм!”)
Аз лично харесвах по онова време двама: Петър Дертлиев и Алексанър Чирков.
Изслушах внимателно интересните им слова през пролетта на 1990 в голямата зала на Фестивалния комплекс във Варна – и трябва да си призная, че те ми повлияха...
