Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.03.2009 16:29 - Роза Люксембург - НЕУГАСВАЩАТА ЗВЕЗДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ
Автор: iliaganchev Категория: Политика   
Прочетен: 1748 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 16.06.2010 09:49


НЕУГАСВАЩАТА ЗВЕЗДА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СОЦИАЛИЗЪМ

(По случай 90 години от убийството на Роза Люксембург)
    * публикувано в сп. НОВО ВРЕМЕ - бр.1, януари 2009

 

Роза Люксембург е родена на 5 март 1871 като Розалия Люксембург в Замошч/Полша. Тя е забележителна представителка на работническото движение. Действа главно в средите на полската и германска социалдемокрация като марксистки теоретик и антимилитарист. Против подкрепата за войната от ГСДП тя основава през 1914 „Групата Интернационал” и ръководи заедно с Карл Либкнехт възникналия оттам Съюз „Спартак”. Като политически автор тя написва редица критични статии и икономически анализи: преди 1914 – във в. Leipziger Volkszeitung, до 1918 – от затвора и после като издателка на в. Rote Fahne (Червено знаме). В края на 1918 тя е съучредител на КПГ и главен автор на първата програма на тази партия. В хода на провалилото се въстание на Съюз ”Спартак” е умъртвена при останали неизяснени обстоятелства заедно с Карл Либкнехт.

Нейната теоретична и практическа дейност за социализъм, за международната солидарност на работническата класа, против милитаризма и войната се простира далече извън границите на Германия.

Роза Люксембург е следвала в Университета на Цюрих философия, обществени науки, политика, икономика и математика. Основните й насочености са били науките за държавата (днес: Теория на народното стопанство и Политология), Средновековието, икономическите и борсови кризи. През 1897 Роза Люксембург защитава в Цюрих докторската си дисертация с оценка „magna cum laude” (великолепно с похвала) на тема: „Индустриалното развитие на Полша”.

Една година по-късно се омъжва за Густав Любек и получава немско гражданство. Премества се в Берлин и незабавно става член на ГСДП. По онова време ГСДП е била считана за най-напредналата социалистическа партия на Европа.

В последните дни на своя живот Роза е в много тежко здравословно състояние. Въпреки силните болки тя ежедневно работи за успеха на революцията. В последната й публикация във „Rote Fahne” тя още веднъж потвърждава безусловното си доверие в работническата класа, която би трябвало да се поучи от своите поражения и да доведе до успех бъдещата борба.

На 15 януари 1919 Роза е заловена заедно с Карл Либкнехт във Вилмерсдорф, арестувана и предадена на Кавалерийската стрелкова дивизия. Подложена е на разпит и жестоко изтезавана в хотел Еден, след което комендантът Валдемар Пабст разпорежда умъртвяването. Лейтенант Херман Зухон (1894-1982) я застелва от упор в слепоочието. Трупът й е изхвърлен в Берлинския Ландвер-канал и е намерен там едва на 1 юни 1919. На 13 юни е поставена в гроб до гроба на умъртвения Карл Либкнехт на Централното гробище Фридрихсфелде, в което и днес почиват редица видни дейци на германското работническо и социалистическо движение.

(На същото гробище е погребан и един от инквизиторите и убийците на немския социализъм – бившият министър на Държавната сигурност (ЩАЗИ) на бившата Германска демократична република и член на Политбюро на ЦК на Германската единна социалистическа партия армейски генерал Ерих Милке)

         За всеки човек, привързан към идеите на социализма и желаещ да разбере какво се случи в социалистическата теория и практика през 20 век, защо рухна първият експеримент за създаване на социалистически обществен ред, е от значение да се запознае с няколко изключително интересни произведения на Роза.

През 1913 г тя написва „Акумулацията на капитала – Принос към икономическото обяснение на империализма”. В него Роза разкрива същността на марксизма като самокритичен метод за анализ на капитализма. Тя разглежда теориите на Маркс и Енгелс не догматично, а критично и дава следната характеристика на марксизма:

„Марксизмът е революционен мироглед, който непрекъснато трябва да се стреми към нови познания, който не отвращава така както втвърдяването във веднъж завинаги установени норми, който запазва жизнената си сила най-добре в сблъсъка на духовните оръжия на самокритиката и в историческата мълния и гръм.”

В това свое основно произведение Роза Люксембург разви своята теория за империализма. Тя показа, че империализмът е „една историческа необходимост, заключителният етап на капиталистическото развитие.” Съобразно марксисткия анализ на капиталистическия производствен процес, тя изхождаше от това, че при него стоковото количество непрекъснато нараства. Разширяването на количеството капитал чрез създаване на добавъчна стойност в производствения процес (акумулацията на капитал) е свързано с принудата на капитала отново и отново да започва този процес. Когато произведеното количество стоки достигне обществените граници на потребление, капиталът би трябвало да се разпростре върху нови пазари, за да може да нараства по-нататък. Тези зони се завладяват чрез военно насилие, а наличните там капиталистически стопански системи биват разрушавани.

         Свидетелство за оригинално задълбочено мислене са и следните произведения на Роза:

 „Социална реформа или революция?” (1899)

”Политическата масова стачка и синдикатите” (1910)

 „Избирателното право за жените и класовата борба” (1912)

„Кризата на социалдемокрацията” (1915)

„Неспособността на водачите”(1919, дни преди убийството й)

„Въведение в националната икономика” (започната през 1910, продължена в затвора през 1916, незавършена, публикувана през 1925).

         В наше време, след състоялите се по света експерименти за създаване на социалистически обществен ред, които в общи линии приключиха с разгром в края на 20 век, за хората проникнати от социалистически идеи особена важност представлява написаната във Вроцлавския затвор през 1918 г и незавършена брошура „За руската революция”. На запад тя става известна макар и ограничено след публикуването й през 1922 г от Паул Леви в съответствие с ръкописа от наследството. За втори път книгата е публикувана от едно западно-германско издателство през 1968 г. като част от том 3 на политическите й съчинения.

В Съветския съюз, както и в останалите страни на държавно-етаблирания социализъм, наследството на Роза Люксембург остава практически неизвестно. Официалната идеологическа машина фактически лиши тази велика мислителка от статуса на теоретик на социалистическата мисъл, отреждайки й само мястото на мъченик за идеалите на антивоенното и работническо движение и толкова! За това е налице достатъчно тежък повод: Признаването на теоретичното й наследство като теория на революционния марксизъм би поставило проблема за противопоставяне на „люксембургианството” на ленинизма на ново ниво. За това наследство просто предпочетоха да „забравят”, приписвайки нейните различия с Ленин на грешки, които тя уж по-късно била преодоляла, а много от нейните трудове намериха своя последен път в пещите и бяха обречени на забрава. Но ръкописите, както е известно, не горят. Това намери потвърждение в съдбата на ръкописа „За руската революция”.

Известният унгарски марксист Георг Лукач (1885-1971), който от 1930 до 1945 г живее в Съветския съюз, в книгата си „Историята и класовото съзнание” отправя първата остра критика срещу това произведение на Роза Люксембург.

Как се е отнесла видната социалистка и съучредител на Германската комунистическа партия към Октомврийската революция?

За разлика от социалдемократите от каутскианската и бернщайнската школа, тя приветства възторжено Октомврийския преврат и веднага признава неговия социалистически пролетарски характер. Но в цялост нейното отношение към болшевиките и болшевизма може да се нарече критическа солидарност.

Ето как започва първият раздел на брошурата:

„Руската революция е най-силният фактор на Световната война. Нейното избухване, нейният безпримерен радикализъм, нейното продължително въздействие най-добре опровергават лъжливите фрази, с които официалната германска социалдемокрация от самото начало услужливо прикриваше идеологически завоевателния поход на германския империализъм: фразата за мисията на германслия щик да смъкне царизма и да освободи подтиснатите от него народи. Огромният размах, който получи революцията в Русия, дълбокото въздействие, с което тя разтърсва всички класови отношения, разголва цялостните социални и икономически проблеми и като логично продължение се придвижи по-нататък от първия стадий на буржоазната република – при което смъкването на царизма остана само един оскъден епизод, почти дреболия -, всичко това с цялата очевидност показва, че освобождаването на Русия беше не резултат от войната и военното поражение на царизма, не заслуга на „германския щик в германски ръце”, както „Нойе Цайт” под редакцията на Каутски обещаваше в уводната си статия, а че то имаше дълбоки корени в собствената страна и вътрешно беше напълно узряло. Военната авантюра на германския империализъм зад идеологическия щит на германската социалдемокрация не предизвика революцията в Русия, а напротив, за известно време, в началото – след нейния пръв нарастващ бурен прилив през годините 1911 – 1913 – я прекъсна и след това, когато тя избухна, й създаде най-трудни, най-ненормални условия. ...”

В края на първия раздел от съчинението си Роза посочва как трябва да се ползва от наемните работници опитът на Руската революция:

„ ... погрешно би било да се страхуваме, че критичното разглеждане на досегашните пътища, по които вървя досега руската революция, щяло да бъде опасно погребване на авторитета и на привличащия пример на руските пролетарии, който единствено бил способен да преодолее фаталната инертност на германските маси. Нищо по-грешно от това. Пробуждането на революционната активност на работническата класа в Германия никога не може да бъде постигнато с духа на опекунските методи на покойната германска социалдемокрация чрез някакъв си неопетнен авторитет, независимо дали това са го „измагьосали” собствените „инстанции” или онези от „руския пример”. Не чрез създаване на революционно „ура”-настроение, а напротив: само чрез осъзнаване на цялата страшна сериозност, на цялата сложност на задачите, изхождайки от политическата зрялост и духовната самостоятелност, от критичната способност за правене на оценка от масите, която в течение на десетилетия системно беше убивана от германската социалдемокрация под най-различни предлози, може да бъде родена историческата способност за активност на германския пролетариат. Да се справи критично с осмислянето на руската революция във всичките й исторически взаимовръзки – това е най-доброто обучение на германските, както и на международните работници за задачите, които израстват пред тях от съвременната ситуация.”

         Роза Люксембург се противопоставя на двете най-влиятелни по това време течения на социалдемокрацията – от една страна, произволните критици от рода на Каутски, а от друга – фанатичните привърженици на „руския пример”, стремящи се да откопират във всичко болшевишката стратегия, тактика и идеология. Това й решително мислене и поведение я поставя сред враговете както на първите, така и на вторите.

         Това се отразява по печален начин на образа й по време на т.н. „болшевизация” на комунистическите партии.

         Критиката на Роза към Каутски и привържениците му в книгата е принципно ясна и няма да се спирам на нея тук, а ще засегна всички интересни моменти от критиката й към болшевиките.

         Първият критичен момент това е въпросът, засягащ аграрната политика на ленинската партия. В споменатата си по-горе книга Г. Лукач представя Р. Люксембург като яростен противник на тази политика, неразбирайки цялата прогресивност в мисленето й. Проблемът се е заключавал в болшевишкия лозунг за незабавно завземане и разделяне на земята сред селяните. В третия раздел на брошурата си тя казва:

         „Разбира се, лозунгът за непосредствено незабавно завземане и разпределение на земята сред селяните беше най-кратката, най-простата и на-лаконична формула, за да се достигне двуяка цел: да се разруши едрата поземлена собственост и веднага да се привържат селяните към революционното правителство. Като политическа мярка за укрепване на пролетарско-социалистическото правителство това беше превъзходна тактика. Но за съжаление тя имаше две страни и обратната страна се състоеше в това, че непосредственото завземане на земята от селяните нямаше нищо общо със социалистическото стопанство. . .”

         По-нататък тя дава своето разбиране за двете предпоставки при извършване на социалистическите преобразования на икономическите отношения в аграрната област:

         Първо национализирането точно на помешчическото земемевладение като технически най-прогресивната концентрация на аграрни средства и методи за производство, която самата може да служи като изходна точка за социалистическия начин на стопанисване на село. Когато разбира се не е необходимо да се отнема от дребния селянин парцелът му и спокойно може първо да му се остави, за да се спечели доброволно за колективното уедряване и в заключение за вливане в социалното общо предприятие, то всяка икономическа реформа в селото естествено трябва да започва с едрата и средна поземлена собственост. Тя трябва да предаде правата върху собстеността преди всичко на нацията или, което при социалистическо правителство е все едно, на държавата; защото само това ще обезпечи възможността, да се организира селскостопанското производство съгласно взаимозависими окрупнени социалистически гледни точки.

Втората предпоставка за това преобразование обаче е, разделението на селкото стопанство от индустрията, тази характерна черта на буржоазното общество, да бъде премахнато, с цел да се даде място на едно взаимно проникване и сливане на двете, на едно изграждане както на аграрното, така и на индустриалното производство в съответствие с единни принципи. ...”

         Роза привежда в заключение по този проблем следния аргумент:

         „Ленинската аграрна реформа създаде на социализма в село нов мощен народен слой от врагове, чиято съпротива ще бъде много по-опасна и упорита отколкото беше тази на дворянските едри земевладелци ...”

         И наистина историята показа, че точно по тази причина Съветска Русия беше разтърсена от нескончаеми метежи на селяните, сблъска се с проблема за снабдяване на градовете и армията, възникна специфичният проблем за незабавната колективизация на земята и последвалата я трагедия.

         В цялата си критика по аграрния въпрос великата социалистка е не отявлен защитник на „чистия комунизъм”, както се опитваха да я представят някои набедени „марксисти”, а трезв и сериозен политик, прекрасно оценил положението на нещата, причините и следствията от едни или други действия.

         Вторият основен въпрос, по който Люксембург продължава полемиката си с Ленин, Троцки и другарите им е въпросът за правото на нациите за самоопределение или т.н. „национален въпрос”.

„За това, че военното поражение се превърна в разгром и разпадане на Русия, част от вината имат и болшевиките. Тези обективни трудности на положението обаче болшевиките сами в голяма степен си изостриха чрез лозунга, който издигнаха на челно място в своята политика: така нареченото право за самоопределение на нациите, което обаче в действителност под такава фраза скриваше държавния разпад на Русия. Провъзгласяваната с доктринерска упоритост отново и отново формула за правото на различните националности в Руската империя, самостоятелно да определят съдбата си „включително до държавно отделяне от Русия”, беше специален боен лозунг на Ленин и другарите му по време на тяхната опозиция срещу империализма на Милюков и Керенски, тя оформяше оста на вътрешната им политика след Октомврийския преврат и се превърна в цялостна платформа на болшевиките в Брест-Литовск, единственото им оръжие, което те можаха да противопоставят на силовата позиция на германския империализъм.”

         „Поразява преди всичко упоритостта и твърдата последователност, с която Ленин и другарите му се държаха за този лозунг, който стои в ярко противоречие както с техния иначе типичен централизъм в политиката, така и по отношение на поведението им, което те бяха приели спрямо другите основни демократични принципи. Докато те проявяваха много хладно пренебрежение към Учредителното събрание, към всеобщото избирателно право, към свободата на печата и събранията, накратко, към целия апарат на основните демократични права на народните маси, които образуваха в съвкупността си „правото за самоопределение” на самата Русия, те третираха правото за самоопределение на нациите като съкровище на демократичната политика, пред което би трябвало да замлъкнат всички практически аспекти на реалната политика. Докато в никаква степен не им импонираха народните избори за Учредително събрание в Русия – едно народно гласуване въз основа на най-демократичното изборно право в света и при пълна свобода в народната република и обявиха просто техните резултати за недействителни,те бранеха в Брест „народното гласуване” на чуждите на Русия нации за тяхната държавна принадлежност като истинска опора на свободата и демокрацията, неподправена квинтесенция на народната воля и като висша решаваща инстанция по въпросите на политическата съдба на нациите.”

В заключение на този дискусионен пункт Роза подчертава: „Азбучна истина на социалистическата политика е, че тя се противопоставя на всеки вид подтисничество, също и срещу това на една нация от друга.” Ето и продължението на аргументацията й: „Разбира се, във всички действителни случаи не „нациите” провеждаха такава реакционна политика, а само буржоазните и дребнобуржоазни класи, които в най-остро противоречие със собствените си пролетарски маси превръщат „правото за  национално самоопределение” в инструмент на своята контрареволюционна класова политика. Но – и тук идваме до самата възлова точка на въпроса – точно в това се заключава и утопично-дребнобуржоазният характер на тази националистическа фраза, че тя в суровата действителност на класовото общество, особено по време на крайно изострени класови противоречия, просто се превръща в средство за буржоазното класово господство. Болшевиките би трябвало да са получили, нанасяйки на себе си и на революцията огромен ущърб, урок, че точно при господството на капитализма няма самоопределение на нацията, че в класовото общество всяка класа от нацията се стреми по своему „да се самоопредели” и че за буржоазните класи аспектите на националната свобода напълно се отхвърлят назад пред тези на класовото господство.”

Това далновидно разсъждениеостава в сила и днес в условията на доминиращия засега начин на „глобализация”.

Най-сериозните различия на Р. Люксембург с Ленин и болшевишката партия са във възгледите им за диктатурата на пролетата и по въпроса за политическата свобода в пролетарската държава. Текстът съдържа една много остра и според мене справедлива критика към Ленин и Троцки по въпроса за демокрацията, която днес след сталинизма и капиталистическата реставрация в Русия се превръща в едно пророчество относно по-нататъшното развитие. На Роза й е било ясно, че предизвиканото поради предателството на западната социалдемокрация изолиране на руската революция, би трябвало да доведе до деформации в нейното развитие. Без международна революционна подкрепа би трябвало „също и голямата смелост и огромните жертви на пролетариата в една отделна страна неминуемо да се превърнат в една плетеница от противоречия и грешни ходове.” Същевременно тя предупреждава: „Опасното започва там, където те (Ленин и Троцки) превърнат необходимостта в добродетел, принудената поради тези фатални условия тактика оттук нататък теоретично закрепят по всички линии и поискат да я препоръчат на международния пролетариат като мостра за социалистическа тактика за следване.”

         Важен момент от критиката на Роза Люксембург засяга разтурването на Учредителното събрание от болшевиките. Тя пише: Факт е, че Ленин и другарите му до тяхната октомврийска победа искаха бурно свикването на Учредителното събрание, че именно политиката на отлагане по този въпрос от страна на правителството на Керенски стана точка за обвинения на болшевиките срещу това правителство и им даде повод за най-остри нападки. И Троцки казва в своята интересна брошура „От Октомврийската революция до Бресткия мирен договор”, че Октомврийският преврат бил точно „спасение за Учредителното събрание”, както и за революцията въобще. „И когато ние казвахме, - продължава той, - че входът към Учредителното събрание минава не през предпарламента на Церетели. А през завемането на властта от съветите, ние бяхме съвсем искрени”.

    „Същите вождове, които бяха искали учредителното събрание, го разтуриха на 6 януари 1918 г.”

         Р. Люксембург се противопоставя остро на прилагания от болшевиките принцип на отричане на „тежкоподвижните демократични учреждения”:

„Всичко показва, че „трудноподвижният механизъм на демократичните институции” има мощен коректив – именно в живото движение на масите, в техния непрекъснат натиск. И колото по-демократична е институцията, колкото по-жив и силен е ударът на пулса на политическия живот на масите, толкова по-непосредствено и по-точно е въздействието – въпреки закоравелите партийни табелки, остарелите избирателни листи и т.н. Разбира се, всяка демпкратична институция има своитерамки и недостатъци, както между впрочем и всички други човешки институции. Само че лечебното средство, което Троцки и Ленин са изнамерили – отстраняването на демокрацията изобщо – е още по-лошо от злото, което то трябва да излекува: то засипва именно живия извор, от който единствено могат да се поправят всички вродени пороци на обществените институции – активния, безпрепятствения, енергичен политически живот на най-широките народни маси.”

         Следва атака с аргументирани оценки срещу изработеното от съветското правителство избирателно право: „Най-вероятно е предположението, че  е останало само теоретичен продукт от кабинетен тип – но такова каквото е, то представляваедин много поразителен продукт на болшевишката теория за диктатурата. Всяко избирателно право, както и изобщо всяко политическо право, не може да бъде оценявано по някакви абстрактни схеми за „справедливостта” и подобна буржоазнодемократична фразеология, а по социалните и икономическите отношения, за коитото е скроено. ... В духа на тълкуването на тази диктатура, което дават Ленин и Троцки, избирателното право се предоставя само на онези, които живеят от собствен труд, а се отнема от всички други.”

         Особено важни и валидни и до днес са постановките на Роза за демокрацията и свободата при социализма. Ето тяхното актуално звучене в думите на великата социалистка: „Трябва да обърнем внимание и на премахването на най-важните демократични гаранции за един здрав обществен живот: свободата на печата, правото на обединения и събрания, без които всички противници на съветсткото правителство се развилняха. За тези нападки не е без значение и приведената тук аргументация на Троцки относно трудноподвижността на демократичните изборни учреждения. Напротив, съвсем очевиден и неоспорим е фактът, че без свободна, неограничавана преса, без невъзпрепятствен живот на обединенията и събранията е съвършено немислимо именно господството на широките народни маси.”  Тя категорично се противопоставя на подтискането и терора срещу опозиционните партии: „Свобода само за привържениците на правителството, само за членовете на една партия – колкото и многобройни да са те – не е свобода. Свободата винаги е само свободата за другоячемислещите. Не от фанатизъм за „справедливостта”, а защото цялото Животворно, Лекуващо и Очистващо [качество]  на политическата свобода зависи от тази същност и то прексъва действието си, когато „свободата” се превърне в привилегия.

         Роза Люксембург е убедена, че политическата свобода е необходимост за здравото развитие на социализма. Ето как тя още в зората на социалистическите управленчески системи видя смъртната опасност, грозяща новия обществен ред и проявила се по-късно повсеместно във форми, които ние наричаме тоталитарен, държавно-етаблиран, бюрократичен и пр. „социализъм”:

Какво остава в действителност, ако всичко това отпадне? Ленин и Троцки въведоха, вместо произлезлите от всеобщите народни избори представителни тела, съветите като единствено изстинско представителство на трудещите се маси.  Но с подтисничеството на политическия живот в цялата страна все повече ще се парализира и животът в съветите. Без всеобщи избори, незадушавана свобода на пресата и събранията, свободна борба на мненията, ще замре животът във всяка публична институция(и), ще се превърне във въображаем живот, където бюрокрацията ще остане единственият действащ елемент. Общественият живот постепенно ще заспи, няколко дузини партийни фюрери с неизчерпаема енергия и безграничен идеализъм ще дирижират и управляват, измежду тях в действителност ще ръководят една дузина видни глави, а един елит от работничеството отвреме навреме ще бъде приканван на събрания, за да ръкопляска на речите на вождовете, единодушно да гласува предложените резолюции, в основата си следователно едно кликово стопанство – и наистина една диктатура, но не  диктатурата на пролетариата, а диктатурата на шепа политици, т.е. диктатура в буржоазния смисъл, в смисъла на Якобинското господство  ...”.

         Така Роза Люксембург предрече онова, което скоро се случи – обезвластяването на работническата класа в Съветския съюз.

Уроците на историята трябва да се проучват внимателно и задълбочено, ако искаме, преодолявайки капитализма, да се придвижим постепенно и последователно към обществен ред с автентична социалистическа характеристика и да го осъществим. Теорията на научния социализъм и нейните най-ярки представители в Европа – Маркс, Енгелс, Роза Люксембург, Благоев и много още след тях – дават реална възможност пред голямата цел на човечеството.




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 2549882
Постинги: 2879
Коментари: 877
Гласове: 759
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031