Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.06 17:41 - Жената на видния представител на Коминтерна Куусинен за Георги Димитров, Лайпцигския процес и Коминтерна
Автор: iliaganchev Категория: Новини   
Прочетен: 99 Коментари: 0 Гласове:
0



Жената на видния представител на Коминтерна Куусинен за Георги Димитров, Лайпцигския процес и Коминтерна

(29) . . . . .

В средата на 20-те години – не си спомням точно – Ото като представител на Коминтерна беше поканен в Минск, на тържествено заседание при военните. В поканата беше посочено, че той ще бъде главният почетен гост и тържеството ще продължи цял ден. Ото изпитваше отвращение към всякакъв вид тържества, особено ако му се налагаше да говори на руски език. Той каза, че не възнамерява да губи време за всякакви глупости. Заедно с пътя за пътуването биха били загубени едно и половина денонощия. Аз предложих на Ото да изпрати вместо себе си Васил Коларов (представителя на компартията на България в Изпълкома на Коминтерна). Той обича внимание и с удоволствие произнася речи. „Нали ти винаги него изпращаш по заводи и на всякакви тържествени заседания“.

На Ото му хареса идеята и ме помоли да съобщя на Коларов, че от Коминтерна трябва да се изпрати представител в Минск и че той, Коларов, подхожда за това както никой друг. Както и предполагах, Коларов изпадна във възторг от предложението. В Минск той тръгна с нощния влак.

След няколко дни той ни разказа своята минска история. Пътувал всичко един ден и взел със себе си само ръчна чантичка с чисти якички и носни кърпички. В съответствие с ранга той пътувал в купе първа класа, сам. Когато влакът тръгнал, той се разсъблякъл и легнал да спи.

Помнейки за станалите през последните месеци кражби, той грижливо заключил вратата на купето. Преди тръгването Коларов малко пийнал, затова спал здраво и се събудил до самия Минск, когато кондуктора почукал на вратата. Коларов скочил, искал да се облече, но всичките му вещи били изчезнали – даже обувките и чантата. Отнесли всичко, което не било укрепено и забито с гвоздеи. Горкият останал бос  и само по бельо. Той безпомощно седнал на одеялото. През това време влакът спрял и на перона гръмнал военен марш. Коларов предпазливо погледнал през прозореца и видял група офицери. Някой запитал кондуктора, в кое купе пътува представителят на Коминтерна. Оркестърът свирел марш след марш, а Коларов сидял объркан на леглото. Положението ставало все по-напрегнато, почетният караул и офицерите стояли в стойка мирно и очаквали госта. На началника на гарата му се наложило да задържи влака и в прозореца на купето започнали да надничат любопитни пътници.

Накрая някой донесъл офицерски шинел и ботуши и почетния гост го извели само по панталони от другата страна на вагона и го откарали с автомобила ...

Само малцина в Москва научиха за това приключение, пък и тогава никой и не обръщаше внимание на такива дреболии. Може би и аз самата бих забравила тази история, ако Коларов не беше я разказал с такава ярост.

През лятото на 1926 или 1927 г. аз веднъж срещнах в коридора на Коминтерна Палмиро Толиати, представителя на италианската компартия (Тогава го наричаха Ерколи). Той ме запита, не зная ли, къде може за известно време да настани жена си и малкия си син. Вечрта на същия ден те трябваше да пристигнат от Италия. Толиати не искаше синът му да живее в задушния московски хотел. Аз предложих на Толиати да откара семейството си на нашата вила в Серебряний Бор. Там на третия етаж постоянно живееше нашият шофьор.

Толиати с благодарност прие предложението ми. За семейството му приготвиха спалня на втория етаж. Пристигнаха на вилата вечерта и скоро легнаха да спят. Аз помолих жената на нашия шофьор сутринта за приготви за гостите закуска, но когато се събудих, в къщата цареше тишина. От стаята на Толиати не се чуваше и звук. Не започнахме да будим гостите – нека да си почиват от пътя.

Накрая около двадесет часа през деня аз реших да им почукам. Толиати нададе глас, но каза, че е разсъблечен и не може да отвори вратата. През нощта откраднали вещите им! Когато накрая влязох в стаята, и тримата лежаха в постелите, опъвайки одеалата до брадичките. Крадците бяха отнесли парите им, часовниците, портмонетата и цялото облекло. Те видимо се бяха добрали до балкона и перз отворения прозорец бяха проникнали в стаята. За щастие, в хотел „Лукс“ у Толиати се оказаха някакви дрехи и ние изпратихме за тях шофьора. Но за жена му не беше така лесно да се намерят дрехи. Мисля, че тя си спомня своето първо запознаване с живота в СССР.

(30)

Някои ръководители, например Ото Куусинен и неговия подопечен Мауно Хеймо (И.Г.: роден 1894 във Финландия, разстрелян 15.03.1938 в Москва), в Коминтерна не винаги умееха да ги оценят. Те двамата се стараеха да се държат в сянка, за разлика от ония дейци, които умееха да се показват. Към последните, струва ми се, могат да се причислят Григорий Зиновиев, Карл Радек и Георги Димитров.

През 1921 г. Зиновиев отново беше избран за председател на Президиума на Изпълнителния комитет, но за Коминтерна той беше само табелка: неговото политическо честолюбие беше насочено към други цели, за своя главна работа той считаше работата като първи секретар на Ленинградския областен комитет на партията, тя му отнемаше почти цялото време. Вярно е, че на международни съвещания все той произнасяше речи, понякога публикуваше статии. Много в тези речи и статии принадлежеше на перото на други, в частност на Ото. В коминтерновските кръгове Зиновиев имаше две прозвища: „ленинградското царче“ и второто, измислено от Ото, - „сатрапът“.

Когато Зиновиев пребиваваше в Москва, той най-много се занимаваше с неща, нямащи никакво отношение към Коминтерна. Кабинетът и квартирата му се намираха в Кремъл, а за всичките му години в Коминтерна аз го видях всичко два пъти. Той трябваше да подписва някои документи и помня, как Ото изпращаше при него Мауно Хеймо с документи, но последният се връщаше без нищо: Зиновиев пак се оказваше не в Москва.

Личността на Зиновиев не предизвикваше особено уважение, хората от най-близкото му обкръжение не го обичаха. Той беше честолюбив, хитър, с хората груб и я его не любили. Он был честолюбив, хитёр, с хората груб и недодялан. Повечето жени изпитваха към него неприязън: това беше лекомислен женолюбец, той беше уверен, че е неотразим. Към подчинените си меше излишно взискателен, с началството – подмазвач. Моят мъж, който също не беше ангел, в разговори с мене наричаше Зиновиев безпринципен опортюнист.  Вярно, че известно време беше принуден да застава заедно с него. Ленин покровителстваше Зиновиев, но след смъртта му, когато Сталин започна да се домогва до властта, кариерата на Зиновиев започна да се руши. През есента на 1926 г. Го извадиха от ЦК на партията и от Коминтерна. В Коминтерна не бяха огорчени от това.  На Ото му потръгна – неговият най-добър приятел от руснаците Николай Бухарин зае мястото на председател на Изпълнителния комитет на Коминтерна.

Карл Радек представляваше СССР на Международния конгрес за мир в Хага на 10-15 декември 1922 г. Конгресът беше свикан от Социал-демократическия интернационал на профсъюзите с цел предотвратяване на нова световна война. Зад граница Радек беше считан за могъщ болшевишки ръководител. Той е роден в Австрия, участвал е в германските метежи, а в Коминтерна се стремеше да бъде винаги на показ, изказваше се като специалист по най-разнообразни въпроси. Но върху политиката на Коминтерна той не оказваше особено влияние, даже нито ведъж не беше избиран в Политическия секретариат. Изключително способен, трябва да се отбележи, журналист, той много години беше главен редактор на в. „Известия“. Звездата на  Радек се заклати, когато почти цялата вина за неуспеха на германската революция стовариха само върху него. Той беше изваден от Изпълкома на Коминтерна и от ЦК на партията и няколко години заемаше съвсем незначителни постове.

Радек беше дребен, пълзящ като смок човечец, обичаше да прави ехидни забележки; той нямаше нито външни, нито някакви други данни за ръководител. Струва ми се, че Лариса Райснер беше единственият човек, намиращ го за мил и достоен за възхищение. Ото не хранеше към Радек уважение, отнасяше се към него с недоверие.

Георги Димитров вече го споменах във връзка с бомбения взрив в Софийската катедрала през 1925 г. След това прискърбно приключение той работеше в различни отдели на Коминтерна, но всеки път се налагаше да го преместват: nego go interesuwaha samo илось смещать: него го интересоваха само запивките и жените. Когато възмущението и жалбите достигаха предела, него все някъде го препращаха. В Коминтерна просто се отказаха да работят с него и го изпратиха в друго здание, в Селския интернационал, при стареца (Николай) Мешчеряков.

Веднъж в кабинета на Ото (аз бях там) се втурна Мешчеряков: „Другарю Куусинен, трябва да поговорим! Махнете Димитров! Той нищо не разбира от нашата работа, знае само да пие и да съблазнява нашите девойки. Няма да бъда началник на отдела, докато той е там! Моля, махнете го от мене!

Ото обеща да измисли нещо, а когато мешчеряков си замина, ми каза смеейки се: „Никой не иска да се свързва с Димитров. Къде да го дяна? По-добре бероятно е да го изпратим обратно на Балканите“. И го изпратиха: Заедно с други двама учащи се в Ленинската школа – Танев и Попов. След няколко години, през 1930 г., тях ги изпратиха в Берлин. Когато те през 1933 г. бяха арестувани по обвинение за подпалването на Райхстага, Ото използва ситуацията за широка антифашистка акция. Тези тримата застанаха като невинни мъченици. Коминтернът започна пропагандистска война. С публикации той оказа голямо влияние върху профсъюзите в цял свят.

На Лайпцигския процес нацистските ръководители претърпяха морално поражение, а Димитров произнесе своята знаменита политическа реч. В Москва, разбира се, не вярваха, че Димитров сам може да подготови „политически издържана“ пламенна реч, той и на немски говори недобре. Затова Ото получи задание да напише дълго, вдъхновено обвинение срещу фашизма. Димитров трябваше да зачете речта като своя. Да занесе текста на речта в Лайпциг замина малката дъщеря на Ото – Риика. В паспорта представена като жена на Попов, обвиняем заедно с Димитров. „Госпожа Попова“ замина за Германия придружена от руски адвокат. По време на процеса в речите на защитника не веднъж се забелязваха мислите на Ото. Когато дойде ред на Димитров, той произнесе речта много драматично и всички повярваха, че той я е написал сам, намирайки се под следствие.

(31)

Речта привлече всеобщото внимание. Когато Димитров със своите другари се върна в Москва, много комунисти и антифашисти ги превъзнасяха като „пионери на борбата с фашизма“. По-малко е известна съдбата на другарите на Димитров в СССР Менее известна судьба товарищей Димитрова в СССР: Танев бeше разстрелян, а Попов загина в един от лагерите. Самият Димитров стана генерален секретар на ИККИ – така Коминтернът придоби нов ръководител. Такава беше табелката. В действителност всички важни решения се вземаха от същите хора, както и преди.

Димитров имаше диабет, здравето му рязко се влоши, но въпреки това на тържествените заседания той се изказваше като „майстор“. Куусинен се радваше – той не обичаше да бъде в центъра на вниманието, не обичаше да произнася речи, да се стреми към признанието на масите. Със значително по-голямо удовослтвие той плетеше интриги на заден план, далече от хорските очи. За разлика от много хора, на Димитров му беше съдено да умре от своята смърт – през 1949 г. от диабет.

През 1927 г. политическят секретариат планираше да се пренесе част от Коминтерна в Берлин. Оттук, от центъра на Европа, би било по-лесно да се установи връзка с цял свят. Освен това, в средата на 20-те години в Германия имаше демократично правителство и силна компартия. Подтикваше към преместване и това, че между Коминтерна и народния комисариат на външните работи на СССР се извършваха постоянни схватки. Комисарят на външните работи Чичерин се отнасяше към  Коминтерна хладно, считайки, че тайните връзки на Коминтерна  с чуждестранните компартии чрез посолството на СССР вредят на  репутацията на съветското правителство. Германците, работещи в Коминтерна, бяха разбира се с цялата си душа за прехвърлянето.

Но положението в Германия ставаше все по-сложно, на власт дойдоха национал-социалистите и от плановете се наложи да се откажат.

През май 1943 г. светът с учудване научи за разпускането на  Коминтерна. За мене това не беше неочаквано, аз прекрасно виждах, как все по-малко и по-малко оставаха дейци; бяха унищожени толкова способни хора, че организацията загуби своята дееспособност.

Освен това Коминтернът със своята подстрекателска дейност поставяше под заплаха сътрудничеството на СССР със западните страни. Съветското ръководство се стремеше да създаде видимост за това, че отсега нататък никой не се готви да разрушава капитализма и да разпалва световна революция.

Но главната причина за това, защо Коминтернът стана ненужен, беше според мене този факт, че Сталин видя нереалността за световна революция, която да бъде достигана чрез вътрешни метежи.

Сталин започна явно да е склонен към онази мисъл, която Куусинен ми изказваше още няколко години преди това:

Комунизмът трябва да се насажда преди всичко с оръжие в ръка, по пътя на присъединяване към сферата на влияние на нови територии. Предполагаше се това да започне с Финландия.

 Десетки години се унищожаваха човешки животи, чрез Коминтерна се изпращаха огромни средства за смъкването на правителства в други страни. Още преди да закрепи революцията своите позиции в СССР, Коминтернът правеше всичко възможно, за да разпространява идеите на  комунизма в капиталистическите страни.

От всички тези усилия не остана нищо – заминаха си от живота почти всички практически „проводници“ на тези идеи.

Не остана нищо, освен спомените у тези немного хора, които доживяха края ...

(ПРОДЪЛЖАВА)




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 2995298
Постинги: 3074
Коментари: 877
Гласове: 821
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930