(За уникалния българин Желю Желев

Он памятник себе воздвиг нерукотворный,
К нему не заростет народная тропа,
Вознесся выше он главою непокорной                          Александрийского столпа.            

През 1984 г бях хоноруван преподавател във ВМЕИ Варна и в процеса на създаване на първата лаборатория по якостен анализ на сложни по форма конструкции  (метод Photoelasticity) получавах  някои от моделите за експериментите си изработени от един майстор в работилницата на този институт. Един ден той ми повери загадъчно, че притежавал нелегално копие на една страхотна книга с автор Желю Желев („Фашизмът“, 1982). До този момент не бях чувал нито за автора, нито за книгата. Взех я с обещанието да я върна на следващия ден и я прочетох с интерес, тъй като от времето на агресията на съветската армия и съюзниците й срещу Чехословакия през август 1968 г. имах подобен начин на мислене, както авторът на книгата.

През 1988 г., работейки като старши научен сътрудник в Института по корабостроене във Варна (по трудов договор „работникът Ганчев“), бях както всички други „работници“ задължен да участвам в т.н. „политическа учебна година“. През тази година в порядък на умерено „отпускане на политическата ситуация“ Партията-ръководителка, на която нямах честта да съм член, „спусна“ указание, че вместо ежеседмично участие в т.н. ПУГ (политическа учебна година), имаме и втори вариант за действие – да си създадем политически кръжок за обсъждане на проблемите на социализма и абсолютно сигурния преход към комунизма.

Една група от около 30 души, ръководени равностойно от мене като безпартиен и от зам. партиен секретар на едно от направленията в ИК (д-р инж. Димитър Серафимов, специалист по корабни ДВГ) създадохме такъв кръжок и всяка седмица в барчето на ИК в сутерена по 1 час и повече обсъждахме все по-наболяващите проблеми на обществото. По някога идваше за малко и един друг партиен секретар от технологичното направление на института, който след това отиваше в Народната милиция, за да докладва, дали не сме излезли прекалено много „извън канона“. (По-късно, когато „народната милиция“ стана за една нощ „демократична“, съответният офицер ми „докладва“, кой ни е донасял).

Нищо по-естествено от това, когато настъпиха някои промени на 10.11.1989 г., аз да бъда в Съюза на демократичните сили – коалицията на 16 партии и движения, от които най-масовите (с най-много членове) бяха социал-демократическата, земеделския съюз „Никола Петков“ и клубовете за гласност (по-малки бяха демократическата на Савов и радикалдемократическата на Елка Константинова).

През март или април 1990 г. станах член на БСДП и скоро след това бях избран за зам. председател на БСДП – Варна.

Не бяха минали повече от 6 месеца, когато пламнаха едни непрекъснати безпринципни вътрешнопартийни и вътрешносъюзни войни … Част от бойците по-късно се оказаха агенти на бившата ДС. Това беше все още времето, когато Иван Костов беше Никой. По-точно казано „платен експерт по финансовите въпроси“. Основните финансови специалисти в СДС по това време бяха Ренета Инджова и „Конят“.

Другите неща след това съм ги описвал вече и тук ще ги спестя, но ще се спра на един ярко отпечатал се у мене спомен.

В края на август 1992 г. в качеството ми на зам. кмет по стимулиране на стопанството на Община Варна бях изпратен в Пирея, за да възстановя връзките на Варна с побратимения още от бившия кмет Христо Тошков гръцки град.

Като се върнах в следващите дни се състоя едно политическо земетресение – интервюто на президента д-р Желев пред медиите, дадено в резиденция Бояна, за което всички знаем. Бях страхотно удовлетворен от това интервю, тъй като то поставяше на мястото им всеки от развилнелите се управници от моята политическа коалиция и на първо място невежия в политическо отношение премиер Димитров и извършилите според мене големи икономически грехове, за да не казвам престъпления, финансов министър Иван Костов и икономически министър Иван Пушкаров. Иван Пушкаров разруши („децентрализира“) организационно корабостроителния комплекс на България, създаден с толкова упорит денонощен труд от хиляди работници и специалисти, а Иван Костов и заместникът на Елка Константинова, който беше и агент на ДС, замислиха корупционно приватизиране на туристическия комплекс „Златни пясъци“ чрез „международната фирма“ от български бизнесмени със седалище на един остров в Атлантическия океан, за която се оказа, че е само една „пощенска кутия“.

Малко преди да замина за Гърция, през лятото на 1992 г. предложих на Координационния съвет на коалиция СДС - Варна, в заседанията на който участвах редовно в качеството ми на зам. кмет, да поиска оставката на двамата икономически министри Костов и Пушкаров, в резултат на което малко по-късно беше поискана моята оставка.

До края на филипдимитровското правителство охулването на д-р Желев не престана, а нарастваше даже и през следващата 1993.

На 10 март 1993 г. чрез кмета на Варна официално беше поискана оставката ми, която беше най-естествено да не подавам, тъй като съгласно тогавашния закон, не кметът ме беше избрал, а общинският съвет. Общинският съвет познаваше добре моята дейност в тази длъжност и знаеше, че не съм извършил престъпления или закононарушения и отхвърли исканото уволнение на 5 заседания в течение на 4 месеца и я прие с един глас „мнозинство“, едва когато фактически заинтересуваните от тази оставка софийски, варенски и бургаски лица успяха да купят този „глас“. До този момент оставах зам.кмет и даже работех ежедневно по задачи, свързани с икономиката, а както си спомнят страниците от тогавашните вестници, тогава бяха извършвани и някои варварски акции спрямо мене. …

През юни 1993 г. лумпенските бунтове спрямо д-р Желев се разгоряха с пълна сила. Тогава се случи да бъда един късен следобед в сградата на Президентството на бул. Дондуков – бях посетил военноморския съветник на президента адмирал Петър Странчевски, който беше мой съвипускник от Морското училище през далечната 1965. От стаята му можах да стана свидетел на живо на действията на лумпенизираната тълпа на няколко метра, която крещеше зверски, палеше портрети на Желю Желев и екземпляри на книгата му „Фашизмът“, която преди това беше забранил тоталитарният комунистически режим.

Кой ги беше възпламенил, къде бяха тези хора по време на комунизма, в чии редици бяха, какво бяха помислили или сторили срещу диктаторския ред?

 Според мене такива са робовете, онази част от човечеството, която е живяла дълго при робство и не знае, що е това човешко отношение, респ. уважение.

Дадеш ли на хора, възпитани от тоталитарен режим свобода, точно сред тях ще откриеш най-големите лумпени!

Лумпените нямат любима партия, даже нямат и идеи.

Така беше при фашизма, в още по-голяма степен се случи това и по време на комунизма и в посткомунистическия период, който още не е приключил напълно.

Когато бъде свален по един или друг начин един тоталитарен режим, чиито основни характеристики са едни и същи и така добре и синтезирано са описани от доктор Желю Желев, първата работа на Народа е да разтури партията, която е създала този режим. В случая с БКП беше направие съдбоносен за години напред пропуск: Тя нито беше забранена и разтурена от българския народ (вследствие на неговата масова лумпенизация), нито се саморазпусна от членовете си, тъй като те в мнозинството си нямаха други идеи, освен една – да получават ежедневно по една троха повече от останалите си събратя-сънародници. Това компартийно мнозинство от около 1 милион души, просто се изхлузи от „блатото“, където се чувстваше „топло и сиво“ и си създаде няколко нови десетки „политически блатца“.

А преименувалите се няма да се самозакрият – те още мислят, че са си добре и така …

А къде бяха другите 7 милиона???

А?, „Народе“?

ЖЕЛЬО, ЖЕЛЬО, ЗАЩО НЕ ВЛЕЗЕ ТОГАВА (1993) В МУЛТИГРУП, ПРИМЕРНО, НЯМАШЕ ДА СИ ОТИДЕШ МАТЕРИАЛНО БЕДЕН …

            Нищо, сега поне ще си при нас ВЕЧНО!!!