Историческият опит на ФРГ с прилагането на икономическия модел на СОЦИАЛНОТО ПАЗАРНО СТОПАНСТВО

(Изход от катастрофата и условие за непрекъснат икономически растеж при обществен консенсус)

         В конституцията на Федералната република (чл. 20 и 28) е записано, че Германия е „социална държава”. Даже и на голяма част от гражданите на ФРГ този факт е неизвестен.

         По времето, когато се е обсъждал Основният закон на ФРГ, въобще не е било ясно какъв икономически ред ще бъде установен в бъдещата западногерманска държава. Критичното положение, в което се е намирала страната, е навеждало повече към заключението, че би трябвало да бъдат въведени строги елементи на плановото стопанство.

След края на Втората световна война до паричната реформа от 1948 г. в Германия е царяло такова бедствено положение, каквото днес едва ли бихме могли да си представим. 400 милиона кубически метра развалини бяха променили до неузнаваемост облика на тази част от страната, която която по-късно и до 3 октомври 1990 г. щеше да се нарече Федерална република Германия. Към нищетата на местните жители се добавя и бедственото положение на бежанците и на изгнаниците от Изтока, които са прииждали със стотици хиляди – най-вече жени и деца, които често не са носели със себе си нищо друго, освен събраното в една раница или една ръчна количка. Около 12 милиона войници и цивилни са били в плен. Призракът на глада, студа и епидемиите се надвесва наоколо.

При това катастрофално положение както на населението, така и на военните власти е изглеждал възможен и целесъобразен само един път за изход: една силна държава трябва да поеме управлението на стопанството, а възстановяването трябва да се разработи централно в перспектини планове. Тогавашният кмет на Франкфурт е считал, че разчистването на развалините в града ще продължи до 1978 г., а един общински политик от Дармщат (в Хесен) даже бил изчислил, че че при тогавашното състояние на снабдяването с цимент градът ще може да бъде възстановен едва след 500 години.

Как обаче биха могли да бъдат да бъдат изпълнени тези гигантски строителни задачи с прилагане на капиталистически методи, при които всеки планира и „стопанисва”? И в новосъздадените партии в началото са доминирали социалистически или най-малкото антикапиталистически идеи. Германската социалдемократическа партия и синдикатите категорично отхвърляха концепцията за пазарното стопанство, а и Християндемократическият съюз пледираше за „християнски социализъм”.

Още по времето на националсоциалистическата диктатура критично настроени специалисти по икономика бяха се замислили по икономическия ред в една нова Германия след Хитлер. Това бяха водещите умове от „Фрайбургската школа”, която е неразделно свързана с името на Валтер Ойкен.

Валтер Ойкен е бил представителят на т.н. „ордо-идеи” и чрез тях духовният основоположник на Социалното пазарно стопанство. Само при наличието на свобода – при потреблението, при избора на професия, при основаването на фирми и при разполагането с капитала – би могло да процъфтява пазарното стопанство. Дори гарантираните чрез конституцията основни права не биха позволили едно управлявано отгоре принудително (планово) стопанство.

И въпреки това не е възможно да се каже, че концепцията за Социално пазарно стопанство във федералната република Германия се е налагала от само себе си така убедително. В първите следвоенни години в Германия все още е действала наследената от милитаризираното стопанство на Третия райх „разпределителна система”. Най-необходимите стоки са се получавали само срещу купоните за хранителни продукти. Паралено с това възниква пазар на черно в огромен мащаб, на който срещу американски цигари е можело да се придобие всичко.Все още валидните „райсмарки” са били напълно обезценени; немците преминават към натуралния обмен, което е било оценено от Валтер Ойкен като икономическа форма, която е „по-примитивна отколкото по времето на Карл Велики”.

Когато след 1947 г. фронтовете на „студената война” се изострят, тогавашният външен министър на САЩ Джордж Маршал прави следната преценка: „Ако Съединените щати не окажат помощ на Европа, напълно е възможно, страните, тежко пострадали от войната, да бъдат тласнати в ръцете на комунизма”. Това становище всъщност се оказва спасението за разореното немско стопанство. За да бъде превърнат Старият свят в потенциален търговски партньор, по инициатива на Джордж Маршал е разработена финансова програма (в долари) за възстановяването на Европа, в която е включена и Западна Германия.

Било е ясно, че тази програма трябва да подпомогне на първо място страните с близка до американската стопанска система, т.е. с капиталистическа структура. По този начин завинаги отпадат всички планове за централизиране и аграризиране. Едновременно с това американските и британските военни власти решават да обединят окупираните  от тях области в Германия в една стопанска „Би-зона” и управлението на икономиката да бъде предадено в ръцете на „Стопански съвет”, състоящ се от немски политици с пазарно-стопанска ориентация.

Един от директорите на този Стопански съвет става Лудвиг Ерхард, чиито икономически възгледи стоят много близо до идеите на Валтер Ойкен и на „Фрайбургската школа”.

Човек работи толкова по-добре, колкото по-ясно резултатът от неговия труд определя собствената му съдба – това е основното познание, с което оперира учението за пазарното стопанство. То следователно е в диаметрална противоположност с марксисткия образ за човека, според който човекът е първо задължен на обществото, стремежът му към щастие е изместен към едно далечно бъдеще, а стремежът му към краткосрочмна лична полза се заклеймява. Социалното пазарно стопанство, противно на това  признава, че „здравия егоизъм”, съчетан със социалната отговорност на човека, е същинският двигател на общественото благоденствие.

Следователно отделните хора, домакинства и предприятия са тези, които свободно и със съзнанието за лична отговорност съставят планове, какво да консумират или да произвеждат, какво искат да предлагат или да купуват, тъй като те без съмнение познават по-добре собствените си нужди, отколкото някакво централно ведомство по планирането.

Но как става така, че тези милиони от единични планове не водят до един гигантски хаос?

. . . . . (продължава на 14.08.2014)

Един чувствителен инструмент позволява да се достигне до възможно най-голяма координация на огромния брой планове и това е механизмът на цените. Той поема функцията на генералния план в централно управляваното стопанство и насочва много по-бързо, по-точно и небюрократично производителите, в какви количества и кои продукти да произвеждат. Ако не се съобразят с този сигнал, то постепенно ще бъдат притиснати от другите производители и ще трябва да напуснат пазара. По този начин се създава един непрекъснат конкурентен натиск, който принуждава производителите да произвеждат на възможно най-ниски цени това, което наистина се търси от потребителите.

Естествено, че такова непрекъснато състезаване не е приятно и затова производителите всячески ще се стремят да го заобикалят п опътя на договаряния с цел да влияят върху свободното ценообразуване. Наред с присъщите й задачи, каквито са създаването на правови рамки, изграждането на инфраструктура и осигуряването с така наречените „обществени блага” като обществена сигурност, опазване на околната среда и т.н., държавата за първи път се появява в този случай и в сферата на икономиката. Нейната първостепенна задача е да гарантира функционирането на конкуренцията – пулсиращия мотор на пазарното стопанство. Ако това й се удаде, и то без да се намесва повече в социалната сфера, вече е изграден стопанският ред, който в основата си е социален: тя се грижи да има възможност за избор между много и разнообразни професии, да има шансове за успех и издигане в работата или пък за започване на самостоятелна дейност; грижи се за оптималното снабдяване с продукти и за това цените да бъдат ниски; да има висока производителност, при която се гарантира на хората хляб и работа.

Социалното пазарно стопанство не би могло да носи добавката „социално”, ако държавата не се грижи за своите граждани. Непосредствено до идеята за пазара, която застъпва принципа на свободата, стои със същото значение и социалният принцип, който съдържа компонентата на отговорността. Не всеки гражданин е в състояние да работи според изискванията на пазара и точно в такива случаи държавата е призована да се намеси. Задачата й е да осигури в най-вискока степен равноправие в шансовете, да предотвратява несправедливостите и да закриля онеправданите и беззащитните – безработни, стари хора, болни, деца.

Социалната справедливост и социалната солидарност са абсолютно задължителните условия за един обществен консенсус, който всъщност е условието за икономическото развитие. Обществото трябва да се стреми не към класови борби, а към създаването на възможно най-голяма хармония по пътя на готовността за дискусии и на търсенето на  компромисни решения. Сътрудничеството трябва да заменя противопоставянето един на друг и само така производителните сили ще се обединят в постигането на целта на всяка стопанска дейност, а тя е нарастването на благосъстоянието.

Държавата трябва много точно да балансира: ако наблегне твърде много на социалните предимства, то от страна на гражданите ще нарастне потребителското мислене във вид на претенции, което ще парализира производителността,  атя е тази, която всъщност позволява и финансира социалната активност на държавата. За държавата трябва да е ясно, че не може напълно да се изключи рискът от икономически неуспех както за рабтодателите, така и за наемните работници. Това положение можем да сравним с надвесен дамоклев меч, който заставя  и даващите и наемащите работа непрекъснато да се трудят, но това е и движещата пружина, която създава изобилието, допринасящо в пряка или непряка форма полза за всички.

„Благоденствие за всички” – това беше девизът, с който Лудвиг Ерхард агитираше всред населението за своята концепция за Социално пазарно стопанство. Като директор на Бизоналния икономически съвет за него беше важно колкото се може по-бързо да бъдат изградени икономическите основи на новата германска държава върху принципите на социалното пазарно стопанство. Тази възможност му беше предоставена чрез проведената от западни сили-победителки парична реформа от 20 юни 1948 г.

Веднага на следващия ден след реформата Ерхард се осмели за решителната стъпка: Без всяко упълномощаване той заяви по радиото, че в скоро време някои стоки ще бъдат иззети от ведомственото разпределение и ще бъдат предлагани на свободния пазар. Когато изпълняващият длъжността военен губернатор, Лусиус Д. Клей, поискал от икономическия директор обяснение, защо е променил съвсем самоволно разпореждането на съюзниците, лудвиг Ерхард му отговорил: „Ich habe Ihre Anordnungen nicht verдndert, ich habe sie aufgehoben.” („Аз не промених Вашите разпореждания, аз просто ги отмених.”

С отменянето на разпорежданията за рациониране започва невиждан до тогава стопански подем, който влезе в историята под името „Немското икономическо чудо”. След тежките военни и следвоенни години немското население страдаше от остър недостиг на стоки за широко потребление, който можеше да бъде покрит едва след години. Производството едва успяваше да се справя с търсенето, което предизвика в първите години тенденции на инфлация, но същевременно пък бързо осигури пълна работна заетост. Средствата от Плана „Маршал” послужиха първоначално за разчистването и възстановяването на разрушените западногермански градове и фабрики, но при това не бива да забравяме и за неудържимия ентусиазъм на германския народ, който успя в невероятен срок да доведе страната си до просперитет. Докато в началото на 1948 г. индустриалната продукция на Западната зона възлизаше само на 53 % от равнището на 1936 г., то през втората половина на същата година тя достигна вече 73 %, през ноември 1949 г. – 100 %, а през ноември 1950 г. индустрията произвеждаше вече с 1/3 повече, отколкото през предшестващата година.

Остава въпросът: Дали немците дължат икономическото си чудо единствено на тези благоприятни стартови обстоятелства?

. . . . . (продължава)