Как се запознах и контактувах с проф. Александър Лилов
Родих се в България, година и половина живях в нея, когато тя беше обвързана с хитлеристката империя. После живях точно 45 години в държави, подчинени на Съветската империя – в България 41 години и в ГДР (Източна Германия) около 4 години (1969-1973). Последва живот в система наричана лъжовно „демокрация” в рамките на Американската империя. Напоследък животът протича пак в Съюз – по-рано съветски, а сега европейски. Ако пак се наложи да сме в империя, то твърде вероятно е (образно казано) това да е Китайската ( J ) – но засега тя не съществува.
Не съм свикнал да се подчинявам на никого, тъй като съм вътрешно свободен, което ме прави неподходящ за много неща, примерно за партиец.
Комплексният експеримент, наречен „живот”, ме привлича и аз с удоволствие експериментирам.
Социалните ми експерименти започнаха, когато бях на 14 години и бяха свързани с Китай. Интересът ми към социалното експериментиране се засили особено, когато бях на 25 (в годината на агресията на СССР, НРБ и други държави от Лагера срещу народите на Чехословакия).
И сега, след 1989 година, също е интересно ...
През 1994 г. ме заинтересува Александър Лилов. Тогава той вече беше престанал да бъде председател на БСП. Тази личност ми правеше силно впечатление още през периода 1974 – 1983, когато беше член на Политбюрото на БКП. През 1983 г. той си позволи да подложи на критичен анализ разлагащата се БКП, като специално посочваше замирането на дейността в първичните партийни организации. Това стана по специален начин известно и на ръководството на „ръководната сила на международното комунистическо движение” КПСС, Тодор Живков се ядоса и го отстрани от ПБ на ЦК и като член на Държавния съвет на 28.09.1983 г. Лилов бе назначен за директор на Института за съвременни социални теории (едно от трите научни звена при ЦК на БКП). Като командирован от този институт в Лондон го завари и вътрешно-партийният преврат на 10 ноември 1989 г.
Александър Лилов беше около 2 години председател на БСП. През декември 1991 г. на 3-ия конгрес на БСП, наричан заблуждаващо 40-ти, Лилов подаде оставка и посочи за председател Жан Виденов, а самият той стана ръководител на Центъра за стратегически изследвания към БСП. Като такъв Лилов оглави авторския колектив за изработване на Програмата на БСП, наречена „Нови времена, нова България, нова БСП”, която бе публикувана през февруари 1994 г., бурно обсъдена на първите 9 заседания на 4-тия („41”) конгрес на БСП (3 – 5 юни 1994) заедно с още няколко други проекта и приета едва през август 1994 г.
Сдобих се през май по някакъв начин с публикуваната като книжка от Издателство „Корвет” Програма и се запознах задълбочено с нея – това може да се види и от ръкописните ми забележки и коментари по книжката. Тъй като не бях член на БСП, единственият начин да дискутирам по този документ беше според мене да се срещна с водещия автор Лилов и с него лично да обсъдим проекто-програмата.
Отидох при един известен варненски активист по онова време на БСП (Иван) и го попитах, как може да стане това. След 1 - 2 дни той ми се обади и каза, че въпросът е уреден: отивам в София, срещам се с Георги Хаджийски, пълномощник на ВС на БСП за Варненска област и той ще ме заведе при Лилов. Така и стана:
В края на май 1994, няколко дни преди конгреса на БСП отидох в парламента, където Хаджийски ме представи на Лилов. Качихме се на колата му (мисля, че беше „Лада”) и Лилов ни откара в един апартамент. Там имаше само няколко бюра и столове. С Лилов седнахме на разговор в една от стаиите, а в другата изчака Хаджийски. Отначало изпитвах огромно смущение, защото можех и да си представя, как ще бъде посрещнато това мое „хрумване”. Лилов от самото начало и докрая беше изключително внимателен към мене – трудно бих се сетил за по-внимателен събеседник. В началото му казах, че съм бил в партията на Дертлиев, което той посрещна с благата си усмивка и думите: „Прекрасно, уважавам г-н Дертлиев, който е един много стойностен човек!” Като видя книжката с Програмата и изписаните по нея коментари, ми каза пак с усмивка, че малко от неговите съпартийци са се задълбочили толкова над този документ. Дискусионният ни разговор продължи около 45 минути и засегна основно подробностите по програмата в част Първа (с отговорник Лилов) - раздела за Социално-икономическата криза в България (всички страници от 18 до 35), част Втора (с отг. Янаки Стоилов) – по икономическата политика на прехода (стр. 44, 45, 47-49) и тук-там в останалата част (книжката с цялата програма е 112 страници).
Интересно е, че точно Александър Маринов, който сега е бизнесмен, тогава беше отговорник по третата част на Програмата (БСП – нова партия, партия на социализма на 21 век).
Тогава за пръв път от списъка на Работния колектив научих много имена, сред които:
Георги Първанов, който по това време е бил директор на Центъра за исторически и политологически изследвания към ВС на БСП;
Огнян Буюклиев, Чавдар Кръстев, Румяна Модева, Румен Гечев, Боян Киров, Димитър Генчев, Искра Баева и други (общо 54 души).
Единственият ми познат от работния колектив беше Апостол Димитров – председателят на БСП – Варна, който тъкмо се беше върнал от едно търговско представителство в Украйна, където беше работил, а докато Лилов беше председател, Апостол завеждаше партийния архив във ВС на БСП. Сега е член № 1 в комисията по досиетата и не се занимава в партийни работи. Жан Виденов не беше член на колектива, а 28-годишният Сергей Станишев – все още беше само син на секретаря на ЦК на БКП Димитър Станишев и се занимаваше в Москва със „Системата на служебното повишение на висшите граждански чинове в Русия и нейната еволюция във втората половина на 19 век“.
В края на приятния ми разговор с Лилов той ме разпита накратко за личния ми живот и аз му отговорих със същото, като поисках да ми обясни, защо го е уволнил Тодор Живков. След като не получих задоволителен отговор, го запитах, мога ли да видя прословутото му писмо, с което е описал разлагащата се партия. Той се усмихна „по лиловски” и ми каза, че още не е дошло времето за това.
Така приключи интересният и задълбочен първи разговор със Стратега (така го наричаха в БСП с уважение, така го наричаха и политическите му опоненти, сред които ми е трудно или почти невъзможно да спомена лице от неговото научно ниво на философ, социолог и политолог). Някои негови книги бяха преведени в Китай скоро след това.
До края на жизнения му път съм се срещал многократно с проф. Лилов – за последен път на Конференцията в София на 6 ноември 2011 година („Роза Люксембург и социализмът на бъдещето” – българо-германска конференция, организирана от Академията за политическо образование на Немската фондация „Роза Люксембург”).
