27 октомври 2013 – 113 години от раждането на Лидия Русланова (1900-1973)

Руската народна певица Лидия Андреевна Русланова е родена като Агафья Андреевна Лейкина на 27 октомври 1900 г. в село Чернавка, Саратовска губерния.

 Основно място в репертуара на Русланова са заемали руските народни песни. Лидия Русланова е била една от най-популярните изпълнители, а нейното изпълнение на народни песни се счита за еталон.

Лидия Русланова е притежавала красив и силен глас с широк диапазон. Тя създава свой стил на изпълнение на народните песни, които събира през целия си живот. Сред най-популярните й песни са: „Степь да степь кругом”, „Липа вековая”, „Я на горку шла”, „Златые горы”, „Светит месяц”, „Валенки” и много други. Русланова изпълнява и песни на съветски композитори. Тя е една от първите, изпълнили песента „Катюша”.

Когато е на 4 години, баща й е мобилизиран за Руско-японската война и повече не се завръща. Майка й остава да се грижи за трите си деца, болната свекърва и сляп свекър, като работи в тухларския завод в Саратов. Когато момичето навършва 6 години, умира майка й. Грижите за семейството падат върху Агафия и сляпата й баба. Те обикалят по улиците на Саратов и околните села, пеят и просят. Агафия пее, имитира с гласа си заек и жаба, а бабата през това време събирала копейки. Уличните изпълнения се оказват толкова успешни, че малката певица започват да я канят даже в богати къщи на търговци. Скоро умира и баба й, а Агафия е само на 7 години.

Броденето с торбичката продължава почти година, когато талантливото момиченце е забелязано от вдовицата на чиновник, загинал в Руско-японската война. Съжалявайки сирачето, тя решава за своя сметка да настани трите деца по приюти. Агафия е настанена в най-добрия саратовски приют към една църква, която имала собствен детски хор, но доколкото там не вземали деца от селското съсловие, а името й Агафия Лейкина издава селския й произход, се появява фиктивна грамота с ново име и фамилия: Лидия Русланова.

В приютa Лидия постъпва в първи клас на църковното училище. Приета е в хора и веднага става солистка. Пее на празници и погребения. В приюта  проявява не само певчески, но и артистичен талант. По време на ръчен труд, който не й се отдавал, приятелките й изпълнявали заданието, само да послушат гласа й.

Диригентът на хора отделя на Лидия специално внимание. Скоро целият Саратов вече я познава под името „Сирачето”.

След приюта Лидия я дават за ученичка в мебелната фабрика. Работи известно време по различни фабрики. Песента помага на Русланова: гласа й чува преподавателят в сартовската консерватория Михаил Медведев. Той взема Лидия в консерваторията и й възлага оперна кариера. Там певицата учи в течение на 2 години, но в края на краищата решава да изпълнява народни песни: "Бях разбрала, че няма да стана академична певица. Цялата ми сила беше в непосредствеността, в естрадното чувство, в единството ми с онзи свят, в който се е родила песента".

През 1916 г. Лидия Русланова заминаwа на фронта в качеството на милосърдна сестра и до октомври 1917 г. служи в санитарна част.

През 1921 г. Русланова заминава за Москва на професионална артистична работа. През 1923 г. В Ростов на Дон дебютира с огромен успех като естрадна певица и през 1924 г. е поканена за солистка в Централния дом на Червената армия.

През 20-те и 30-те години Русланова завързва познанства и дружба с много музиканти, писатели и артисти. Грамофонните плочи по това време стават достъпни за масовия слушател. Плочите със записи на Русланова са излизали с огромни тиражи. Гласът й  звучи по радиото. Към почитателите й се оказва и Фьодор Шаляпин. В едно свое писмо до Александър Менделевич той пише:

„Вчера вечерта слушах радио Москва. Пееше руска жена. Пееше по нашенски, по волжски. И самият й глас беше селски. Песента завърши, а аз едва тогава забелязах, че рева като риба. И изведнъж зазвуча палава саратовска хармоника и се понесоха саратовски припеви. Цялото ми детство застана пред мене. Обявиха, че е изпълнила Лидия Русланова. Коя е тя? Може би селянка. Така правдиво пееше. Ако я познаваш, предай й от мене голямо руско благодаря! ”

През 1930-те години Лидия Русланова пътува на гастроли по целия Съветски съюз: няколко пъти е в Далечния изток, на крайния Север, в Сибир, Закавказието, на Урал, в Белорусия. Гласът й  притежавал голяма сила и издръжливост, позволявайки й да участва в 4 – 5 концерта на вечер. В края на 30-те години Лидия Русланова е най-високо заплатената артистка на СССР. Спечелените пари тя дава за колекциониране на картини на руски художници, икони, старинна мебел, украшения, мрамор, обичала е също да се облича красиво и скъпо.

От първите дни на Отечествената война (1941-45) Русланова пътува по фронтовете в състава на една от най-добрите концертни бригади.

 През април 1942 под Волоколамск, където Русланова е на концерти пред 2-ри гвардейски кавалерийски корпус, тя се запознава с генерал-майор Владимир Крюков, съратник на маршал Жуков. През юли 1942 г. Русланова се развежда с Михаил Гаркави и се жени за генерал Крюков.

Със свои собствени средства, спечелени по време на предвоенните гастроли, Лидия Русланова закупува две батареи катюши за Първи Белоруски фронт за корпуса, чийто командващ е бил съпругът й генерал Крюков.

През пролетта на 1945 Лидия Русланова заедно с настъпващата армия пристига във все още незавзетия Берлин. Първият концерт на руските артисти в Берлин се състои на 2 май 1945 г. пред стените на Райхстага, където Русланова излиза заедно с казашкия ансамбъл за песни и танци на Михаил Туганов. Концертът  продължава до късно през нощта. Маршал Жуков сваля от гърдите си своя орден за храброст и го връчва на Русланова. След концерта тя поставя с въглен своя подпис върху колона на райстага редом с подписите на бойците. Следват концерти пред Бранденбургската врата.

По време на Отечествената война на народите на СССР Лидия Русланова изнася повече от 1200 концерта. На 24 август  1945 г. Маршал Жуков подписва следната заповед № 109/н: „За успешно изпълнение на заданията на командването на фронта на борбата с немско-фашистките завоеватели и проявено мъжество, за активна лична помощ по въоръжаването на Червената армия с най-нови технически средства се награждава с орден Отечествена война I степен Русланова Лидия Андреевна”.

През юни 1947 г. С постановление на Политбюро на ЦК на ВКП(б) „За незаконното награждаване от др. Жуков и Телегин на певицата Л. Русланова и други артисти с ордени и медали на Съветския съюз” Лидия Русланова е лишена от ордена Отечествена война. Заедно с нея от наградите са лишени още 27 артисти, на Жуков е обявено партийно наказание, а генерал-лейтенант Телегин е изключен от ВКП(б), уволнен от армията, а по-късно арестуван. Всички те са влизали в кръга от познати на Георги Жуков. В средата на 1948 г. е разкрит „заговор на военните”. През септември 1948 г. са арестувани генерали от най-близкото обкръжение на маршал Жуков с цел да се изтръгнат показания срещу него. Сред тях е и мъжът на Русланова, Владимир Крюков.

На 18 септември 1948 г. рано сутринта, малко преди да се отправи за летище Внуково, където е трябвало да посрещне жена си от гастроли, генерал Крюков е арестуван. Почти едновременно с това е арестувана и Лидия Русланова, която в този момент се е намирала в гр. Казан. Арестуват я затова, че  можела „да вдигне шум из цялата страна”. Предявено й е обвинение по член 58 от Наказателния кодекс на РСФСР („антисъветска пропаганда”).

През януари 1949 г. излиза разпореждане на Главното управление по контрол на репертуара при Народния комисариат на просветата за налагане на забрана върху песните на Русланова: „Да се снемат от по-нататъшно производство и се забрани използването в открити концерти, транслации и радиопредавания всички грамофонни плочи със записи на Лидия Русланова. Да се разреши реализацията на намиращите се в търговската мрежа налични количества грамофонни плочи, без да се допуска рекламната транслация на тези плочи в магазините.”

На 28 октомври 1949 г. Лидия Русланова е осъдена от Специалното съвещание при Министерството на държавна сигурност на СССР на 10 години изправително-трудови лагери (ИТЛ). Изпращат я да отбива наказанието си в Тайшетския филиал на ГУЛАГ – Озёрлаг. Отначало я заставят да работи в село Изикан на Чунския район на Иркутска област. В околностите на Изикан има 3 зони. Женската колония се намира в покрайнините на Изикан. Затворничките трябвало да строят първия клон на Байкало-Амурската магистрала, линията Тайшет – Братск. В Изикан Лидия Русланова строи зданието на новия клуб и каменните къщи на улица „Мир”. Затворниците често ги преместват от колония в колония, за да не могат да организират свое общество. Когато по река Лена веднъж преминава баржа, на която превозват затворници, хората, работещи по брега, чуват, как по водата се носи силен женски глас, пеещ руски народни песни и казват „Русланова пее, Русланова отново я преместват”.

От Изикан Русланова я преместват в Тайшет. В Озерлаг през годините на сталинските репресии  има много актьори, певци, музиканти.

В Тайшет Лидия Русланова се намира от декември 1949 до март 1950 г. Дава и концерти в лагера, но аплодисментите са били забранени. Висшите чинове в колонията стояли на първите редове.

На 26 март 1950 г. откарват певицата в затвора на гр. Владимир. Причина за това стават нейната независимост, упорит характер и острия й език. Капитан Меркулов от лагерната управа написва следния донос: „Русланова разпространява сред своето обкръжение антисъветски, клеветнически измислици и около нея се групират различен род вражески елементи от състава на затворниците. На основание на изложеното бих излязал с ходатайство за замяна на 10-те години ИТЛ със затвор 10 години”.

Още три месеца я подлагат на разпит, опитвайки се да изтръгнат от нея компрометиращи показания срещу маршал Жуков. Управата на Владимирския затвор, намеквайки за възможно облекчаване, не веднъж моли Русланова да пее на празнична вечер, но тя посочва решетките и отговаря „Славей в клетка не пее”.

През този период мъжа й го държат в затвора и  го подлагат на разпити. На 2 моември 1951 г. генерал Владимир Крюков е осъден от Военната колегия на Върховния съд на СССР по член 58-10, част 1 от НК на РСФСР на лишаване от свобода в изправително-трудов лагер за 25 години, конфискация на цялото имущество и лишаване от медалите „За отбраната на Ленинград”, „За отбраната на Москва”, „За победата над Германия във Великата Отечествена война 1941-1945”, „За превземането на Берлин”, „За освобождаването на Варшава” и „30 години Съветска армия и флот”. След това му отнемат званието Герой на Съветския съюза, медала „Златна звезда”, трите ордена Ленин, ордена Червено знаме, ордените Суворов 1-ва и 2-ра степен, ордена Кутузов 1-ва степен.

След смъртта на Сталин делото на Русланова е преразгледано оперативно. В него не са открити материали, уличаващи я в антисъветска подривна дейност и агитация, нито в присвояване на държавно имущество. В началото на август 1953 г. тя е освободена. На 5 август 1953 г. Русланова се връща в Москва, където по нареждане на маршал Жуков е настанена в хотела на Централния дом на Съветската армия, тъй като квартирата й е била конфискувана. Измъчвайки се от самотата, та задълго се премества в дома на своя дългогодишен приятел, писателя Виктор Ардов, където постоянно е живее и Анна Ахматова. През първите дни след освобождението Русланова разговаря много тихо, почти шепнешком, а когато някой започва да говори високо, тя казва: „По-тихо, по-тихо!”

В края на август 1953 г. е освободен и Владимир Крюков. Лидия Русланова невероятно страда от понесените унижения, но на никого не показва това. На въпроса на дъщеря си Маргарита „Всичко, което си заработила за 30 години, ти го отнеха. Как можеш спокойно да се отнасяш към това?” Русланова отговаря: „Всичко това няма значение. Унизиха ме за нищо пред цялата страна – ето това е невъзможно да се преживее!” По време на затворничеството певицата  загубва гласа си и не иска да се връща на сцената, считайки, че зрителите няма да я приемат ...

Затворът силно подкосява и здравето на Владимир Крюков; той ходи бавно, прегърбен. Тогава Лидия Русланова решава да се върне на естрадата, та поне да заработи пари за автомобил за мъжа си. Тя става артистка във Всесъюзното гастролно-концертно обединение. Месец и половина след завръщането си, на 6.09.1953 г., Русланова дава своя първи концерт. Залата «Чайковски» не може да побере всички желаещи, поради това концертът е транслиран по радиото за цялата страна, а също и на площада пред концертната зала, където дежури конна милиция.

 Мъжът на Русланова, Владимир Крюков, така и не успява да се оправи след затвора. Понася два инфакта. На 16 август 1959 г. той умира. Русланова тежко понася загубата на съпруга си и за около година прекратява гастролите. Заедно със сестра си, Юлия Андреевна, Лидия Русланова, пее на панихидата за мъжа си.

През 60-те години в радиоефира често звучеше гласът на Русланова, тя вземаше участие във фестивали, излизаше на концерти в страната, но значително по-рядко, отколкото през 30-те и 40-те години. Макар и възрастна, великата певица пя пред своя народ практически докрая на живота си.

Въпреки огромната й популярност, на Лидия Русланова така и не беше присвоено почетното звание  „народна артистка на СССР”.

На 21 септември 1973 Лидия Андреевна Русланова почина от сърдечен пристъп. Откриха в сърцето й следи от няколко инфаркта.