СПОМЕНИ ОТ СВЕТЛОТО МИНАЛО – 7 – Какви бяха  пътищата за комуниста-идеалист у нас в началото на 50-те години, когато се стабилизира структурата на режима?

Първият път е: да продължи сляпо да вярва на назначеното от СССР партийно ръководство, да приема всички слабости, грешки и извращения като необходимост на момента, да оправдава своето участие във всякакви мръсотии с това, че и другите го правят, да се старае да осигури за себе си по-добро място и да вярва, че народът трябва да му плати за минали заслуги или страдания. Измиването на съвестта и оправданието е предоставено на партията, защото няма по-удобен лозунг от стихотворението на Христо Радевски „Води ме, партио!“

Вторият път е: да вижда и съзнава цялата измяна и гаврата с идеалите, но оценявайки обстоятелствата, да се преструва, че вярва на партията и ръководството й, като сам със собствени сили се опитва да отстоява призивите на съвестта си. Да избягва съучастие в греховете на режима и се бори тихо и внимателно за промяна на нещата отвътре. Това е извънредно труден път, защото често пъти се балансира на ръба на две пропасти. Да не се скараш с партията и същевременно да бъдеш верен на себе си — според мен това е безкрайно трудно. Да не се забравя, че Политбюро има почтения навик периодически да прехвърля всичките си неудобни грешки върху по-нискостоящи партийци, като по този начин въвлича почти всекиго в злепоставящи го действия.

Третият път, или по-добре пътека, е просто да се отдръпне и затвори в себе си. Това е равностойно на противопоставяне на режима и означава човек да се откаже от всякакви позиции и да бъде принуден да споделя съдбата на най-прокажените (за режима) граждани на нашата страна. Това е припознаване на истината, че колкото църковната институция има нещо общо с Бога, толкова и партията има нещо общо с комунизма. Че нещата са вътре, във всекиго, че отговорността е лична, че идеологията, партията и постъпките на другите не могат да бъдат никакво оправдание за измяната на собствената съвест. „Цял живот съм бил комунист и затова никога не съм бил партиец“ — ми каза веднъж един от поелите този път.

И четвъртият, твърде стръмен път за комуниста-идеалист е да се противопостави на партийното ръководство, да отрече империалистическото господство на СССР, да приеме позицията на безкомпромисен критик на всички недостатъци и грешки, да реагира активно на всички решения и действия, да не си затваря очите пред нищо и смело да прави обществено достояние своето отношение. Без съмнение това е най-опасният, почти самоубийствен път. Режимът смяташе и смята такива комунисти-идеалисти за по-опасни от всякакви врагове и прави всичко възможно да ги ликвидира. Както разказах в предишните глави, българският режим не може да понася никакви припомняния за комунистически идеали и ги дамгосва като прояви на разни видове ревизионизъм.

Но колко са пътниците по всеки от тези четири пътища? Настъпва времето, когато комунистите-идеалисти трябва да изберат. Властта е здраво поета, класовият враг е разгромен, Съветският съюз гарантира сигурността. Остава само да се работи за построяването на социализма. Ала какво значи социализъм? Какъв вид живот трябва да се живее? Отговорът на партийното ръководство е недвусмислен — следвай примера на СССР! Партийното ръководство сляпо копира съветския начин на живот, който е изграден и установен от Сталин. „Съветските норми са наши норми! Съветският морал е наш морал!“ — са лозунгите, които Политбюро диктува на низовите организации.