Европейският континент е като мъж, комуто е омръзнала жена му – той всеки ден ѝ купува нови дрехи, купува ѝ нови бижута, помпа я със силикон, поръчва ѝ скъпи пластични операции, но тя не му става по-мила, любовта и страстта са си отишли. Нещо повече: европейският континент е мъж, чиято жена му изневерява. А той с тъпа упоритост се опитва да я поправи, вместо да я смени.

Тази жена е устройството на ЕС – охранена, мързелива и нахална. Европа сякаш най-сетне разбра, че трябва да смени жената. И затова някои уплашено се провикнаха: „Какво не ви харесва в една мирна, богата и просперираща Европа?“. „Напротив – ще отвърнем, ако решим, че въпросът е отправен към нас, – много ни харесва и искаме да си остане такава, но за да си остане, трябва да се промени“.

Има ли с какво Европа да смени модела си? Сякаш има. Ето, все повече се говори за Европа на отечествата и нациите: глобализмът е лош, следователно трябва да бъде сменен от своята противоположност – национализма; прекаленото омешване не е хубаво, следователно трябва да бъде лекувано с малки дози изолационизъм. Народите страдат от наднационална бюрокрация, следователно трябва да си вземат обратно суверенитета, възторжено апортиран в общото начинание.

Но дали обръщането от идеята за европейска свръхдържава обратно към система от отделни нации, велики всяка за себе си и подозрителни една към друга, не е отстъпление от постигнатото? Отстъпление е.

Тогава какво да правим, няма ли някакъв трети път между обезличаването на голямата и донейде изкуствена общност и параноята на националната изолация, път по който да запазим постигнатото, без да загубим физиономията си? Има. И може да го види всеки, който не е заслепен от илюзията, че историята е непрекъснато движение от „старомодно“ към „модерно“, че изходът невинаги е нещо ново, а понякога може да бъде и нещо старо. Че неудачите на една революция не се поправят непременно с нова революция, а често контрареволюцията е истинският катарзис и покаяние за грешките.

Този трети път е връщането към монархията. Поне на мен ми се струва така.

Монархията е по-добрата форма за Европа. Независимо от ударите, на които е подложена още от времето на френските революции, независимо от разгрома и трагедиите след Първата световна война, независимо от антимонархическия натиск на фашизма, националсоциализма и комунизма, и днес ј от държавите в Европейския съюз са монархии, макар някои от тях (напр. Швеция и Нидерландия) понякога да са в авангарда на най-причудливите иновации. Но то е не защото са монархии, а защото са такива само на думи.

С какво демократичната парламентарна монархия е по-добра от демократичната парламентарна република?

На първо място със своята легитимност. Това го е разбирал още Стефан Стамболов, който днес за преобладаващата част от българите, интересуващи се от политика и история, е държавник №1. За останалите е просто „голяма работа“! Легитимността означава неоспоримост. Едно е да получиш властта чрез миропомазване от патриарха, друго е да я спечелиш с подправени бюлетини и купени в знайни и незнайни махали гласове. Едно е да властваш по Божията воля, съвсем друго е да управляваш след съглашателства и компромиси с всичко, даже и със съвестта. Някой ще каже: „Стига глупости! Стига с тая „воля Божия“, кому е притрябвала тя, за кого има изобщо някакво значение!“. Да, знам, че мнозина ще кажат така, но народ, за който волята Божия няма значение, него нито република ще го оправи, нито монархия; нито Ричард Лъвското сърце, нито Хари Потър, нито Илон Мъск.

Освен с легитимността, монархията е ценна и с перспективата. В много републики, често и в нашата, историята сякаш започва с изборите и свършва с края на мандата. Смазващо близък хоризонт, отчайващо безвремие. Какво прави една партия? Мобилизира огромен ресурс, за да спечели изборите. Ако успее, през първата година задачата ѝ е да се справи с наследството на предишните – да изгони техните хора от администрацията и техните фирми от обществените поръчки. През втората година се опитва да захване някакви реформи, за да оправдае малко от малко предизборните си обещания. През третата година управляващите губят рейтинг, ремонтират кабинета и започват да мислят за следващите избори. Реформите се забавят още повече. През четвъртата година неофициално стартира новата предизборна кампания и реформите спират окончателно.

При монархията не е така. За нея освен присъщия дух на историчност и приемственост, е характерна и по-дълбоката перспектива в бъдещето. Един монарх царува често в продължение на цяло поколение и се грижи не само за своето царуване, но и за царуването на децата си. Така той е склонен да обмисля начеването на действия, чийто резултат ще дойде след едно или две поколения, след половин или цял век. Хоризонтът на истинската политика трябва да е такъв.

Личностите на монарсите не са като тези на изборните политици. Те, дори и да се корумпират, се корумпират по друг, не толкова дребнав и просташки начин. Те не са хора, които не могат да повярват какво им се е случило и в какви висини ги е изстреляла сляпата съдба, не са „прогледало сляпо“, не треперят да не би да пропуснат перчема на джуджето-бог Кайрос и не гледат да осребрят незаслужения си късмет, преди колелото да се е завъртяло и да ги е върнало обратно в калта. Монарсите са родени да управляват и за тях управлението е задължение и отговорност, а не кьорава далавера.

Днешната европейска монархия не е като средновековната. Кралете не са мнителни главорези, затворени в замъците си, мислещи само как да заколят съседа, преди той да ги заколи тях. Днешните европейски монарси са роднини, нещо като семеен картел с предмет на дейност професионално упражняване на държавната власт. Професионалисти, заинтересовани да се договарят, а не да воюват. Техен недостатък е, че понякога са прекалени конформисти, готови да приемат дори и принципите на модерния свят, отричащ природата им, само и само да запазят някакво обществено влияние. Конформизмът им понякога стига дотам, че да забравят трансцедентния произход на своята власт, да се откажат от истинската ѝ, абсолютна легитимност за сметка на относителната обществена договореност. Но като цяло пазят духа на институцията и продължават да поддържат разнообразни контакти на всякакви политически нива, основани на доверие и гаранции.

Миналата седмица се завърза дискусия около Хабсбургската монархия, която бях споменал между другото в предишен свой текст. Мнозина допускат грешката да мислят, че това е Австро-унгарската империя. Не, Хабсбургската монархия е негласен конгломерат от двайсетина държави, в които управляват хабсбургите до края на Първата световна война. Ето един възможен европейски проект, различен от „Съединени европейски щати“ и от „Европа на отечествата“ – завръщане към доброто старо монархическо устройство, където субектът на властта е общоприет и безспорен. И като казвам „общоприет“, нямам предвид да е приемлив хем за Нане, хем за Вуте, а да бъде признат и приет с доверие от другите държави. Европейските владетелски династии са ясни (поради което и легитимни) и няма нужда да се преоткрива топлата вода.

Това ли е идеалното решение? Разбира се, че не е! В този пропит от зло свят идеални форми няма. Осъществимо ли е? Едва ли. Но връщането към монархизма би отговорило с лекота на много изглеждащи нерешими днес въпроси – за отвореността на държавите една към друга, за опазването на идентичността, за яснотата на ценностите, за мира и диалога, за общия дом. Римските епископи са се стремили векове наред към глобален свят на координирани монархии, а папите може да са всякакви, но от политика разбират. Несъмнено съпротивата ще е огромна, защото ако се осъществи такъв проект, мнозина ще загубят власт и богатство; ще трябва да се положат титанични усилия за реабилитация на очернения от вековна пропаганда образ на монархията, но пък си заслужава. Най-малкото защото това ще бъде краят на популизма. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Иван Стамболов - Sulla. За в. „СЕГА“ 

http://sulla.bg/2019/01/21/4536.html?fbclid=IwAR3NsBQMpqdhWZx7R4y5_bXI9JAOrp4UTBP4ciB2qmaqBR3jNwHkQuT8xOk

но - идея за хипотетичен размисъл.

Интересна публикация, но аз не съм привърженик на монархията. Това ми е родово възпитание.:)
"Кралете не са мнителни главорези, затворени в замъците си, мислещи само как да заколят съседа, преди той да ги заколи тях". - това не звучи изобщо добре.:))
Поздрави!:)

Тоталитарната държава изземва (не случайно) правата на семейството (рода). Това под една или друга форма продължава да се случва и днес, когато (уж) вече не живеем в тоталитарно време. Хващам се за думата, но би могло да се разсъждава по темата, дори изключвайки грубата политиката. :)
Благодаря за посещението!

Лотария на гените или лотария на изборите. Стар въпрос и на практика решен. Сега е малка вероятността монархиите да станат републики и обратно.
Ние имаме опит главно със ЗАГУБИ от тия лотарии. Стамбул Стефчо е прехвалван, защото е русофоб. Фердю - защото е монарх. Но отговорния и съвестен Борис не можеше да поправи провалите на баща си, доведен от Стефчо.
А Симеон го низвергнаха янките. Той поднови проекта Белене и реагира отрицанелно на агресията в Ирак 2003-та. И от любим цар, стана презрян реститут и дървосекач.

Стефан Стамболов е бил заклет русофил, но след сериозен размисъл е променил мнението си. Някой да е анализирал това? По отношение на Цар Фердинанд, без да влизам в подробности, само ще отбележа, че ако не беше той и Стамболов, едва ли щеше да я има България. Вашето отношение към двамата почива не толкова на достоверност и обективност, колкото на съдържанието на учебници, от които бяхме длъжни да учим. Отношението към Цар Симеон ІІ също лежи основно на масова пропагандна информация.


Ще си позволя да цитирам два коментара под оригиналното есе:

Елеонора Калчева:
Аристократизмът е този който липсва и идеята, че общественото положение, парите и властта са следствие от честта и достойнството, силата и верността. Тоест трябва да се върнем още по-назад. Преди "великата" френска. Преди идеята, че случайни хора могат да са авторитети.

Michael Doytchev:
От чисто данъчна-тежест-върху-населението гледна точка, президентите ни (само заплати и пенсии) струват на бюджета месечно 26000 лв., без да броим Желю и вицетата. Това прави 312000 лв. на година. Ако Царят взима 11000 лв на месец, това прави 132000 лв. годишно. Почти три пъти по малко. За 5 години отношението е 1560000 : 660000, което прави 2.36. След пет години, когато президентите се увеличат с още един, годишните пари за тях, от бюджета, ще са 372000 лв. За Царят остават същите – 132000 лв/година, т.е. отношението става 372000/132000 = 2.82. Ако на Царят му се роди дете, то ще е престолонаследник, но няма да получава заплата. Единствената утеха при републиката е, че всеки роден в България може да стане президент, стига да го одобрят от Москва.