Увлекателният разказ на Роза Люксембург от 1913 за поробването на Китай от англичаните през 19 век

(Текстът е дословен превод от немски на глава 28 от забележителния труд на Роза Люксембург "Натрупването на капитала", публикуван през 2013 г. В този труд, както никой друг през 20 век, Роза Люксембург дава пълна характеристика на капитализма в развития му "следмарксов" стадий.)

Втората от най-важните предпоставки както за придобиване на средства за производство, така и за реализация на добавъчна стойност, представлява въвличането на натурално-стопанските образования – след тяхното разрушаване и в процеса на разрушаването им – в стокооборота и в стоковото стопанство. Всички капиталистически слоеве и обществото трябва да станат за капитала купувачи на стоките и да му продават своите продукти. На пръв поглед тук като че ли поне започват „мир“ и „равенство“, do ut des (давам, за да дадеш), взаимност в интересите, „мирното съревнование“ и „влиянието на културата“. Ако капиталът може насилствено да отнема от чуждите за него социални съюзи средства за производство и насилствено да заставя трудещите се на стават обект на капиталистическа експлоатация, то той все пак не е в състояние по пътя на насилието да ги направи купувачи на своите стоки и да ги принуди да реализират неговата добавъчна стойност. Тази мисъл се потвърждава някакси от обстоятелството, че необходима предпоставка за разпространение на стоковото стопанство в областите с натурално стопанство са транспортните средства – ж.п. линиите, корабоплаването и каналите. Победоносното шествие на стоковото стопанство започва най-често с грандиозните културни постройки, съоръженията на средствата за съвременен транспорт, тук се отнасят и ж.п. линиите, прорязващи девствени гори и планини, телеграфните линии, минаващи през пустинята, океанските параходи, достигащи до най-отдалечени пристанища.

Но мирният характер на тези преобразувания е само въображаем.  Търговските отношения на източно-индийските компании със страните на подправките бяха също такъв грабеж, изнудване и груба измама под флага на търговията, както и днес отношенията на американските капиталисти към канадските индианци, от които те закупуват кожи, или както отношенията на немските търговци към африканските негри.

Класическият пример за „тиха“ и „мирна“ стокова търговия с изостаналите общества е съвременната история Китай, през която, започвайки от 40-те години и в течение на целия 19 век, като червена нишка преминава поредицата от войни с европейците, чиято цел беше насилствено да отворят Китай за стокооборота. Провокираните от мисионери преследвания на християните, подстрекаваните от европейците бунтове, периодичните кървави военни касапници, по време на които съвсем безпомощният и мирен земеделски народ трябваше да мери сили с най-модерната капиталистическа военна техника на обединените европейски велики сили, тежките военни контрибуции със цялата система на държавно задлъжняване, с европейски заеми, европейски контрол над финансите и с европейска окупация на крепости като последствие, принудително откриване на свободни пристанища и принудителни концесии за построяването от европейските капиталисти на ж.п. линии – такива бяха в Китай  акушерките на търговията от началото на 40-те години на миналото (И.Г. – 19-тото) столетие и до избухването на китайската революция.

Периодът на отварянето на Китай за европейската култура, т. е. за стокообмена с европейския капитал, започна с опиумната война, която застави Китай да купува отровата от индийските плантации, за да го превърне в пари за английските капиталисти. През 17 век „културата“ с опиума беше въведена в Бенгалия от Английската остиндийска компания, а чрез нейния филиал в Кантон беше разпространено потреблението на тази отрова в Китай. В началото на 19 век цената на опиума падна толкова силно, че той бързо стана „средство за потребление на народа“. През 1821 г. вносът на опиум в Китай се е измервал с 4628 сандъка на средна стойност 1325 долара всеки, после цената е паднала наполовина, а през 1825 г. китайският внос е нарастнал до 9621 сандъка и през 1830 г. до 26670 сандъка. Разрушителното действие на тази отрова, в частност в нейните евтини сортове, потребявани от бедното население, се превръща в национално бедствие и предизвиква във вид на необходима мярка за самоотбрана забраната на вноса на опиум в Китай.

През 1854 г. са били внесени 77379 сандъка. След това вносът малко се намалил, тъй като се разширило местното производство на опиум. Въпреки това Китай останал основната дестинация за пласмент на опиум от английските плантации в Индия. През 1873-1874 г. в Индия са били произведени 6,4 млн. кг опиум, от които 6,1 млн. кг са били продадени на китайците. И понастоящем (И.Г. – 1911 г.) от Индия се доставят ежегодно 4,8 млн. кг опиум на стойност 150 млн. марки, като той отива почти изключително за Китай и малайския архипелаг.

Вицекралят на Кантон още през 1898 г. забранил вноса на опиум, но това само пренесло търговията в други пристанищни градове. На единия от пекинските цензори е било възложено да  разследва въпроса и той дал следното заключение:

„Аз разбрах, че пушачите на опиум изпитват такава силна потребност от този вреден медикамент, че те правят всичко възможно, за да си го доставят. Когато в обичайния час не поемат опиум, частите на организма им започват да треперят, големи капки пот се леят от челото и по лицето им и те стават неспособни и за най-леката работа. Но е достатъчно да се доближи лулата с опиум, те да дръпнат няколко пъти и веднага да се почувстват излекувани.

Затова опиумът стана за всички, които го пушат, необходимо средство за потребление и изобщо не трябва да се учудваме, че при привличането им към отговорност от местните власти те предпочитат да понест всякакво наказание, но няма да издадат името на този, който им доставя опиума. Понякога местните власти даже се поддават на подаръци, за да  търпят това зло или да забавят започнатото разследване. Повечето търговци, които внасят в Кантон (Гуанджоу) стоки, продават по контрабанден път и опиум.

Аз считам, че опиумът е далеч по-голямо зло, отколкото хазартните игри и че върху пушачите на опиум трябва да се налага не по-малко наказание, отколкото на хазартните играчи“.

Този цензор предложил на всеки разобличен в пушене на опиум да се присъждат 80 удара с бамбукова пръчка, а в случай на нежелание да издаде търговеца – на 100 удара и 3-годишно заточение. И пекинският Катон с плитка извел своето заключение с нечувана за европейските власти откровенност:

„Опиумът се доставя от чужбина очевидно главно от дребни чиновници, които по споразумение с жадните търговци го изпращат във вътрешността на страната; тук към опиум привикват първо младите хора от добри семейства, богати частни лица и търговци; после той получава разпространение сред обикновения народ. Аз установих, че във всички провинции има пушачи на опиум не само сред гражданските чиновници, но и в армията. И докато чиновниците от различните окръзи засилват своите старания, за да прокарат в живота с помощта на едикти законната забрана за продажба на опиум, техните родители, родственици, подчинени и служители продължават да пушат, както и по-рано, а търговците се ползват от забраната, за да  повишават цените. Даже полицията купцы пользуются запрещением для взвинчивания цен. Даже и полицията, която се занимава с въпроса, купува този артикул, вместо да допринася за подтискането му и това е и причината, поради която всички забрани и разпореждания са игнорирани“.

След това през 1833 г. е бил издаден по-строг закон, който постановявал за всеки пушач на опиум 100 удара и поставяне на стълба на позора за 2 месеца. На губернаторите на провинциите било вменено в дълг да отбелязват в годишните си отчети резултатите от борбата с опиума. Тази борба довела до две последствия: първо, във вътрешността на Китай и особено в провинциите Хунан, Съчуан и Гуйджоу започнало култивирането на мака в големи мащаби; второ, Англия обявила война на Китай, за да го застави да разреши свободния внос на опиум.

ТОГАВА ЗАПОЧВА И ЗНАМЕНИТОТО „ОТВАРЯНЕ“ НА КИТАЙ ЗА ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА ВЪВ ФОРМАТА НА ЛУЛА ЗА ПУШЕНЕ НА ОПИУМ.

Първото нападение е било извършено срещу Кантон (Гуанджоу). Защитата на града на главното устие на р. Джудзян (Перлената река) е била необикновено примитивна. Главната й част е представлявала заграждение от железни вериги, които ежедневно след залез слънце на различни дистанции са били прикрепвани към закотвени дъвени салове. Освен това трябва да се има предвид, че китайските оръдия не са имали никакви приспособления, чрез които да се насочват към по-голям или по-малък ъгъл, а това ги е правило изцяло безвредни. С такова примитивно укрепление, което е било в състояние да прегради пътя на някои търговски кораби, китайците са посрещнали нападението на англичаните. На два английски военни кораба се оказало достатъчно да принудят китайците на 7 септември 1839 г. да отворят проход. 16-те военни джонки и 13-те огнехвъргачни кораба, а които китайците оказвали съпротивление, били разрушени за 45 минути. След тази първа победа англичаните подсилили своя флот и в началото на 1841 г. отново настъпили. Този път настплението било срещу флота и фортовете. Китайският флот се състоял от няколко военни джонки. Още първата запалителна ракета през дъските на джонката прониквала в барутния погреб и тя политала във въздуха заедно с целия екипаж. За кратко време 11 джонки и в това число и адмиралският кораб били унищожени; останалите потърсили спасение в паническо бягство. За операциите на суша изискали още няколко часа. Благодарение на пълната негодност на китайските оръдия англичаните преминали през укрепленията и заели важна позиция и обстрелвали оттам китайците. В резултат от сражението от китайска страна били дадени 600 убити, а от английска – 1 убит и 30 ранени, повечето от които острадали от случаен взрив на собствена барутна камера. Няколко седмици по-късно англичаните извършили нов „подвиг“: трябвало да бъдат превзети фортовете на Анунхуй и Северен Вандун. За целта на разположение на англичаните са били не по-малко от 12 линейни кораба с пълно въоръжение. Освен това китайците отново забравили най-важното: те не укрепили остров Южен Вандун. Англичаните съвесм спокойно поставили тук гаубична батарея и обстрелвали форта от едната страна, докато в същото време военните кораби открили огън от другата страна. След няколко минути китайците били прогонени от форта и англичаните без съпротива акустирали. Нечовешката сцена, която последвала, по думите на едно английско съобщение завинаги ще остане за английските офицери предмет на дълбоко съжаление: когато китайците се опитвали да избягат от окопите, те попадали в рововете, така че последните били в буквалния смисъл препълнени с войници, молещи за пощада. Тази лежаща маса от човешки тела сипаите (наемните индийски войници за английската колониална армия) подложили на непрекъснат обстрел – уж въпреки заповедта на офицерите.

ТАКА КАНТОН БИЛ ОТВОРЕН ЗА ТЪРГОВИЯТА.

(продължeние от 21.03.2016)

Същото се случило и с други пристанища.
На 4 юли 1841 г. около островите, които са на входа към град Нинбо (И.Г. – главното пристанище на провинция Джъдзян) се появили 3 англиски военни кораба със 120 оръдия. Още кораби дошли на другия ден. Вечерта английският адмирал изпратил при китайския губернатор парламентьори с искане да му се предадат островите. Губернаторът заявил, че няма достатъчно сили за съпротива, но че без заповед от Пекин няма право да предава островите. Той помолил за отсрочка. Отсрочка му била отказана и англичаните в 2 часа през нощта започнали щурм срещу невъоръжените острови. В продължение на 9 минути фортът и къщите на морския бряг се превърнали в димящи развалини. Войниците били стоварени на изоставения бряг, покрит с копия, саби, щитове, пушки и няколко трупа и се приближили към валовете на островния град Динхай, за да го превземат. Засилвайки се с войници от дошлите през това време нови кораби, английските войски на следващата сутрин поставили щуркови стълби към едва защитените каменни стени на града и след янколко минути го завладели.

Тази славна победа била отбелязана от англичаните със следното скромно съобщение: „Сутринта на 5 юли 1841 г. беше определена от съдбата да се превърне в незабравим ден; в този ден над най-прекрасния остров на Небесната Централна империя за първи път се развя английският флаг на ваше величество – първото европейско знаме, победоносно издигнато над тези цветущи равнини“.

На 25 август 1841 г. англичаните се появили пред град Амой, фортовете на който били въоръжени с няколко стотин оръдия от най-големия китайски калибър. Но вследствие на пълната негодност на тези оръдия и безпомощността на командния състав превземането на пристанището и тук се оказало детска игра. Откривайки непрекъсната стрелба, английските кораби се приближили към валовете на Гулансу; след това морската пехота се прехвърлила на брега и китайските войски след кратко съпротивление били прогонени. Във форма на военна плячка англичаните взели в пристанището 26 военни джонки и 128 оръдия изоставени от войниците. Намиращите се при една от батареите татари под общия огън на 5 английски кораба оказвали героична съпротива, но слезлите набрега англичани им минали в тил и им устроили ужасна кървава баня.

Така приключила „славната“ война заради опиума. При сключване на мира на 17 август 1842 г. англичаните получили остров Хонконг, а Кантон, Амой, Фуджоу, Нинбо и Шанхай били отворени за търговията.

След 15 години последвала Втората война против Китай, при която този път англичаните действали заедно с французите.

През 1857 г. обединеният англо-френски превзел с настъпление Кантон със същото геройство, както и по време на Първата война. Според Тяндзинския мир от 1858 г. са били разрешени вносът на опиум, европейската търговия и достъпа във вътрешността на страната за мисионери.

Но още през 1859 г. англичаните отново извършили враждебни действия против китайците и решили да разрушат техните укрепления при Бейго, но в резултат от кръвопролитния бой те били отблъснати, загубвайки 464 убити и ранени.

Тогава Англия отново се нахвърлила заедно с Франция. Имайки на разположение 12600 англичани и 7500 французи, генерал Кузен-Монтобан в края на август 1860 г. взел без нито един изстрел форта Даку, а после проникнал до Тяндзин и Пекин. Междувременно на 21 септември 1860 г. станало кървавото сражение при Балидзяо и Пекин преминал в ръцете на европейските държави. Победителите, навлезли в почти съвсем опустелия и въобще незащитавал се град, преди всичко ограбили императорския дворец. В това дело вземал лично участие и генерал Кузен, впоследствие маршал „граф де Балидзяо“. Лорд Елджин запалил двореца за изкупителна жертва.

 В императорския едикт от ден 3, месец 8, година 10 Хиен-Фен (6 септември 1860 г.) се казва следното:

„Ние никога не сме забранявали на Англия и Франция да водят с Китай търговия и между нас и тях дълги години цареше мир. Но преди три години англичаните със зли намерения се втурнаха в нашия град Кантон и отведоха в плен нашите чиновници. Ние не мислихме тогава за възмездие, защото бяхме принудени да признаем, че упоритостта на вице-краля на Индия Ие е дала в известна степен повод за враждебни действия. Преди 2 години от север навлезе вождът на варварите Елджин и ние заповядхме на вицекраля на Хили, Т"ан-Тинг-Сиангу да разследва положението, преди да пристъпи към преговори. Но варваринът използва нашатъа неподготвеност, завзе фортовете Даку и тръгна към Тяндзин. Загрижени за това да избавим нашия народ от ужасите на войната, ние и този път се отказахме от възмездие и заповядахме на Куй-Ляну да води преговори за мир. Въпреки срамните искания на варварите, ние заповядахме на Куй-Ляну да замине за обсъждане на предложения търговски договор в Шанхай и като доказателство за нашето bona fides даже му разрешихме да ратифицира този договор.

Без да се съобразява с това, вождът на варварите Брюс прояви безразсъдно упорство и на 8-мия месец се появи с ескадра военни кораби на рейд в Даку. Тогава Сен Ко лю Хъин извърши срещу него стремително нападение и го принуди на бързо отстъпление. От всичко това произтича, че Китай не е проявявал никакво вероломство и че варварите нямат право. В настоящата година предводителите на варварите Елджин и Грос отново са появиха до нашите брегове, но Китай, не желаейки да прибягва към крайни мерки, им разреши десант и посещение на Пекин за ратификация на договора.

Кой би могъл да повярва, че варварите през цялото това време са си нагласяли козове, за да поведат войската и артилерията, за да нападнат от тил фортовете на Даку и след изгонване на гарнизона да се отправят към Тяндзин?“ („China unter der Kaiserin-Witwe». Berlin. 1906, стр. 20. – „Китай при управлението на императрицата-вдовица“).

Операциите на европейските „герои“ с цел отварянето на Китай за търговията са свързани с една от паметните страници на неговата вътрешна история. Скоро след ограбването на летния дворец на манджурските владетели „китайският Гордън“ се отправил на поход против тайпинските метежници и през 1863 година даже поел командването на императорските въоръжени сили.

Потушаването на въстанието  е било дело всъщност на английската армия. Но в същото време, когато мнозина европейци, в това число и един френски адмирал, дали живота си, за да запазят в Китай манджурската династия, представителите на европейската търговия се възползвали от случая, за да си уредят в тази борба един малък гешефт: те снабдявали с оръжие както борците за отварянето на Китай за европейците, така и въстаниците, които водели борба против първите. „Случаят да се налапат се оказал толкова съблазнителен за „почтените“ търговци, че те за това били доставяли оръжие и амуниции и на двете страни и тъй като възможността на въстаниците да си осигурят снабдяването била по-затруднена отколкото за поддръжниците на императора, а и те били поради това готови да платят по-високи цени, то търговците предпочитали да правят сделки с въстаниците – и това позволявало на последните да оказват съпротива не само на войските на собственото си правителство, но и на войските на Англия и Франция“.