Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.12.2012 09:31 - Иманентният писател Георги Марков за бифуркацията на пасионарния вожд Георги Димитров и партията Му
Автор: iliaganchev Категория: История   
Прочетен: 1381 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 06.12.2012 09:57


Иманентният писател Георги Марков за бифуркацията на пасионарния вожд Георги Димитров и партията Му

 

.... Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство. Когато моят випуск постъпи в Политехниката през 1947 година, ние бяхме жители на един свят. Когато завършихме образованието си през 1952 година, ние вече бяхме жители на друг свят. Символично или не, през този период от „господа“ ние станахме „другари“.

.... През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. .............................

.... Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. ............................

.... Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

.... Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството.

.... Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители.

.... Ние вече бяхме „другари“.

.... През лятото на 1948 година всички студенти от нашия факултет се намериха на 45-дневна бригада край Дунава, където правихме тухли. От това време е споменът за първата и най-ярка несправедливост, която впоследствие щеше да стане основен партиен и държавен принцип. Докато ние, обикновените студенти, трябваше да работим по 12 часа на ден с убийствено темпо, партийните другари, които бяха назначени кой знае от кого за командири, се излежаваха по цял ден и играеха волейбол. Имаше някакъв цинизъм в картината на тичащи преуморени студентки, които носеха тежките калъпи за тухли и зад тях, зад мрежата, самодоволните лица на командирите, които си играеха волейбол. Работата бе непосилно тежка и някои от нас платиха със здравето си.

.... Същата есен се озовах в санаториума за туберкулозни студенти край Владая и от това време съм запомнил странната среща с Георги Димитров. Бяха тежки години и много хора умираха от туберкулоза. Но в този студентски санаториум атмосферата бе винаги оптимистична, весела. Вечер всички, които можеха да стават от леглата си, слизаха в хола, където сядаха да играят табла, шах или карти. Главно се играеше бридж на приятелски начала. Комарът бе напълно непознат. Една ранна вечер, датата не помня, но преваляваше сняг, в хола се бяхме събрали около 40 студенти и студентки, играчи и кибици, които бяхме заобиколили масите. Всички бяха улисани в игрите, чуваше се обикновената полуглъч, просечена от време на време от кашлица.

      Внезапно входната врата се отвори. Бях седнал с лице към вратата и видях да се появява „вождът и учителят на българския народ“. С него беше и телохранителят му, който, мисля, се казваше Кольо Моряка. Димитров се спря за миг, огледа се и сякаш беше готов за обичайното шумно посрещане, аплодисменти и скандирания на името му. Дори лицето му бе приело този снизходителен израз на човек, който е свикнал с приветствия. Ала странно, никой дори не повдигна глава от масата, сякаш бе влязъл бай Николай портиерът. Видях, че всички бяха толкова улисани в игрите, че нито един от студентите не забеляза влезлия. Изглежда, че само аз го следях с особено любопитство. Той продължаваше да стои при вратата и сякаш сам не можеше да повярва, че появяването му не бе предизвикало никаква реакция. Човекът, когото пропагандната машина на режима наричаше „най-великия българин“, който бе придружаван от нестихващото ехо на собственото му име, който явно сам се смяташе за свръх-герой или полубог, внезапно се сблъска със студено пренебрежение. Ако той беше нормален гражданин, нямаше да му бъде трудно да открие, че хората просто не бяха го видели. Между тях имаше немалко комунисти. Но параноята му се развихри с пълна сила. Забелязах как лицето му смени цвета си, адамовата му ябълка заигра, очите му пламнаха и в следващия миг той нададе пронизителен писклив вик: „Студентииии! Какво е това Монте Карло? Комарджиии! Картаджиии! Срам и позор! Затова ли народът ви е пратил тука! Играете карти с народните париии…“

      Той продължаваше да крещи като луд, беше напълно извън себе си и гледайки го, аз си мислех колко нищожен и малък беше този човек, който можеше да изригне с такава омраза и ненавист заради едно наистина невинно пренебрежение. Лицето му трепереше, ръцете му трепереха, цялото му тяло се друсаше. Всички студенти моментално се обърнаха, мнозина скочиха на крака, един с по-голямо самообладание се опита да каже нещо извинително, но лайпцигският лъв ревеше до скъсване на гласа, след което изхвърча навън и тресна вратата. Някои след това казаха, че бил пиян.

     Но от този момент студентският санаториум, в който ми бе съдено да прекарам много пъти дълги месеци, беше единственото лечебно заведение в страната, където внасянето на карти за игра бе смятано едва ли не за национално предателство.

     Това всъщност беше вторият път, когато видях Георги Димитров отблизо. Първият беше по време на изборите за Велико народно събрание. В този слънчев неделен ден той пристигна при избирателния пункт в старата сграда на княжевското читалище. Видях го, изпъчил рамене, енергично да влиза вътре, придружен от няколко души. После, след около десетина минути, той излезе по невероятен начин, заобиколен от сподвижниците си, които се опитваха да го успокоят, докато той, пламнал от гняв, крещеше думи като „Сволочи! Народни врагове! Фашисти!“ и т.н. Махаше с ръце и се заканваше на някой, който бе останал вътре. Какво бе станало? Мнозина възрастни княжевци помнят и разказват тази сцена. Влезлият Димитров е бил посрещнат със ставане на крака и внимание от цялото избирателно бюро.

„Кой тук е застъпникът на опозицията?“ — запитал навъсено той.

„Аз, господин Димитров“ — обадил се застъпникът Васил, който също от уважение стоял прав. Васил бе студент по архитектура, която не му позволиха да завърши, герой от войната, един от най-честните и смели хора, които Княжево знаеше.

    „Ти ли!?“ — извикал Димитров и леко се олюлял. — „Ти знаеш ли, че си предател! Знаеш ли кому служиш и знаеш ли къде ще отговаряш!“ — изведнъж гърлото на „вожда и учителя“ се отприщило и той крещял несвързана поредица от най-обидни и невъздържани думи. Очевидно бил много пиян. И тук Васил внезапно повишил глас и строго му казал:

    „Господин Димитров, в днешния ден, когато се решава съдбата на България, когато на избирателите не е позволено да пият, как си позволявате вие, кандидатът за народен представител, да влизате тук пиян! Напуснете!“

    Напълно загубил контрол върху себе си, Георги Димитров се хвърлил да го удари, но яките княжевски селяни се бяха намесили и той трябвало да напусне. Впоследствие това сблъскване едва не струва живота на Васил. Последваха дълги години на концлагери и затвори, които затриха младостта му.

      Но ние, студентите от Политехниката, трябваше наред с науките си да изучаваме биографията на този гост от Москва, да повтаряме празните му фрази и да се чудим какво общо имаше той с нас, с нашия живот, с нашата България. Той, псевдогероят, продукт на целенасочена пропаганда, не можа да издържи срещата с един истински, обикновен български герой. И затова той реагира като отмъстително малко човече, което през целия си живот бе служило някому. Никога нито за миг не бях изпитал каквото и да е положително чувство към този съветски гражданин, от когото всъщност започна трагедията на страната ни. Човек трябва да бъде безкрайно сляп или безкрайно продажен, за да не види, че Димитров въведе у нас съветския стил на управление, където властта е противопоставена на обикновения човек, той бе този, който въведе унизителната ритуалистика на боготворене на вождове, на височайше снизхождение, което дори Наполеон не си е позволявал. Той беше този, който докара черните лимузини и спусна тежки пердета между себе си и обикновените хора, и той беше този, който позволи страната му да бъде непоправимо ограбвана и съсипвана от тия, които го бяха изпратили да я колонизира. Той въведе методи и порядки, за които много поколения българи, дори след десет века, ще четат с онова чувство за срам, с което днес четем за интригантското царство на Борил.

По същото време видях отблизо и Трайчо Костов. Когато го снеха от високите му постове, за известно време той беше директор на Народната библиотека. Парадоксално се говореше, че започнал да превежда романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“. Романът се появи по-късно в друг превод. Снетият Трайчо Костов дойде да живее във вилата на Голдщайн, в Княжево, която бе съседна на нашата къща. Виждах го на няколко пъти да се спира и разговаря с дядо ми. Изглеждаше умислен, потиснат, сякаш предчувствуваше какво го чака. Винаги ще мисля, че в движенията му, в гласа му имаше нещо много различно в сравнение с другите членове на Политбюро, които сега ми приличат повече на восъчните фигури на мадам Тисо. Дядо ми се оплакваше от тежкия живот и Трайчо Костов с тъжна усмивка му казваше, че е преходно време, че нещата ще се оправят. Няколко месеца по-късно го обесиха. Години след това очевидци от неговия процес ми разказваха как следователят е биел продължително Трайчо Костов с тънка пръчка по носа…

Докато го съдеха, из цялата страна се разиграваха оргии от събрания и митинги, на които всеки наричаше Трайчо Костов с най-отвратителни имена. По болниците ни вдигаха на крака за събрания, които завършваха с агитки, скандиращи „Смърт! Смърт!“ Малко неща до ден днешен са ме изпълвали с по-голям ужас и отвращение от тези оргии на човешката ненавист и низост. И българските вестници, които изляха помийни потоци върху Трайчо Костов, никога не намериха и най-малката доблест да се извинят. Много пъти съм се чудил как човек може да чете тези вестници, когато толкова пъти те бълваха купища от лъжи, измами и заблуди, когато изпращаха невинни хора на смърт, когато пееха хвалебствени химни за най-големи престъпления и боготворяха престъпници. Как може „Работническо дело“ да продължава да съществува, когато в броя му от 21 декември 1949 година името на Сталин е споменато над 300 пъти?…

Но онова, което ме порази тогава, беше освирепяването на нашите другари, „активистите“. Имаше толкова граждани, които предлагаха какви ли не жестоки наказания за човека, когото година преди това боготворяха. Имах чувството, че бясната омраза срещу Трайчо беше тяхна лична органична необходимост, те имаха тази нужда да мразят и Сталин я удовлетворяваше. Когато беше съобщена новината за обесването му, имаше хора, които започнаха да танцуват. Един невзрачен лекар, който след година щеше да се издигне до шеф на правителствената болница, вървеше по коридора на санаториума и казваше, че това бил най-щастливият ден в живота му. Това не беше фанатична лудост, а необходимост, командвана от угоднически инстинкт. Защото, забележете, всички тия другари мразеха Трайчо Костов ПУБЛИЧНО. Мразеха го, когато други можеха да ги видят и чуят. Мразеха го, защото тази омраза се заплащаше богато, възнаграждаваше се като подвиг. Не мислете, че те, в огромното си мнозинство, вярваха във вината му. Ако някой от тия пълни с омраза хора твърди, че е повярвал — или е бил безкрайно тъп, или пък просто лъже. Виждах ясно, че те знаеха, че Трайчо е невинен, но сякаш имаше лудо надпреварване всеки да излъже всекиго, че Трайчо е виновен.

Врагоманията се развихряше с убийствена сила.

.... Историци и психолози ще кажат, че връзката е взаимна, а пък аз вярвам, че не Сталин създаде тях (както мнозина смятат), а че те създадоха Сталин и чрез него дадоха най-съвременното име на злото — сталинизма. Ако трябва да дам една точна характеристика на Сталинчето от мое време, ще кажа: това беше мъничко, енергично, амбициозно, злобно самотно същество, за което командуването, малтретирането, заплашването и тероризирането на други човешки същества бе психопатологична необходимост.

Сталинчето искаше да бъде забелязано, че съществува, искаше светът да го види, да го чуе и някак да му се поклони. И тъй като обикновено му липсваха способности да бъде добър земеделец, шивач, стругар, артист, тъй като му липсваха способности да бъде обикновен трудещ се човек, у него се бяха напластили завист и омраза към всички, които притежаваха тези способности, към добрия, човечен, хармоничен свят на толерантността и любовта, в който нямаше място за бесове.

За нашите български сталинчета революцията не е била никога нищо друго освен удобен претекст за пускане в действие на струята от низши страсти и инстинкти, на дяволско удовлетворение, на болезнен комплекс за малоценност. Бруталното физическо смазване на чуждата воля се превръщаше в триумф на собствено превъзходство.

Партията, социализмът и комунизмът бяха оправданието. И всред тази глутница ние трябваше да живеем и да вярваме в човека.

 * * *

 Настъпиха времена, когато се искаше човек да изяви себе си единствено чрез правене на зло, което се оправдаваше като диалектическа необходимост на партията. И тъкмо в правенето на това зло, в причиняването на болки и страдания на другите, някои хора у нас разбраха, че могат да изпъкнат в живота на обществото, да се издигнат, може би и да получат място в историята.

 

Ако през вековете хората са чувствували необходимост от съществуването на Бог, Цар, водач, в наше време много хора чувствуваха необходимостта от Враг. Нищо друго не е по-необходимо за живота на едно комунистическо общество от съществуването на Враг. И фразата на Волтер, че ако нямало Бог, трябвало да се измисли, намираше пълно приложение в нашето общество за необходимостта от врага. Без този Враг идеология, партия и режим се превръщаха в нелепа безсмислица. Чрез Врага всичко намираше някакво оправдание. Чрез Врага се оправдаваше държавният терор и всяко насилие, чрез Врага се извиняваха огромни провали и грешки на некадърни ръководители, чрез Врага се обясняваха икономически неуспехи… и нещо съвсем цинично — чрез Врага се защитаваше необходимостта от привилегии за върхушката.

Този огромен, страшен, подъл, постоянен, неуморим, всестранен ВРАГ бе разковничето, чрез което комунистическият режим съществуваше. По-голямата част от цялата обществена дейност у нас по онова време беше срещу разни врагове. Всички тайни и явни събрания и заседания на партийни организации или отделни групи партийци бяха насочени срещу някакъв враг, министерски или директорски съвети се превръщаха на щабове за борба с врага, цялата атмосфера у нас беше напрегната от безспирна война срещу Врага.

.... Погледнете който и да е вестник от онова време, прочетете коя да е реч, взрете се в какви да е отношения в служби, предприятия, стопанство, училище, университети — вие неизбежно ще откриете зеленилото на омразата. От нас, студентите, в онзи период се искаше всеки ден да мразим Никола Петков, Трайчо Костов, Тито, Франко, Чанг Кай Ши, американския империализъм, германския реваншизъм, югославския ревизионизъм, черното фашистко минало, църквата и поповете, буржоазните остатъци, невъзвращенците и така нататък. А фактически тази абстрактна омраза добиваше конкретни форми: да мразиш колегата си, защото е по-способен от тебе, да мразиш приятеля си, защото е по-харесван от тебе, да мразиш началника си, загдето е над тебе, и да мразиш подчинения си, защото подозираш, че иска да ти вземе мястото, да мразиш зарзаватчията и хлебаря, загдето не са ти запазили нещо под тезгяха, да мразиш властния роднина Хикс, загдето не иска да ти извади паспорт за чужбина, да мразиш жена си, загдето иска да има свой живот, да мразиш децата си, загдето не те слушат… и накрая да мразиш себе си, загдето не си станал това, което си искал да бъдеш.

.... Омразата у нас не оставаше само някакво декларирано или не чувство, а твърде често се трансформираше в силни действия, които културният западен свят нарича с мекото име НАСИЛИЯ. По-точното име е ТЕРОР.

.... Ние свикнахме да се лъжем един друг в очите, да говорим с дежурни фрази и да се стараем да им предадем онова двусмислие, което да намери съответния отклик у по-досетлив събеседник. „Когато кажеш нещо, винаги оставяй зад себе си отворена вратичка, за да се измъкнеш, ако трябва.“ Това бе и още е принцип. Ние бяхме заставени да се подчиняваме на обстоятелствата и затова не бяхме честни в подчинението си. Гласувахме резолюции, под които никога честно не бихме се подписали, четяхме вестници, без въобще да четем, понеже не им вярвахме нито дума, и разговаряхме със завидното умение да не кажем нищо. Ние толкова се стараехме да скрием от другите нашата собствена истина, че понякога я скривахме дори и от себе си.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: iliaganchev
Категория: Политика
Прочетен: 5260698
Постинги: 4968
Коментари: 877
Гласове: 1345
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031