Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.08.2020 20:44 - ПРЕЗ ЕДНА СТРАШНА БЯЛА НОЩ В КОМИ
Автор: ivankakirova Категория: Други   
Прочетен: 2079 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 ПРЕЗ ЕДНА СТРАШНА БЯЛА НОЩ В КОМИ

 

 

В края на април 1975 година пристигнах при съпруга си в селището на български дървосекачи Благоево – Коми АССР. Бях назначена за заведущ здравна служба в това селище. Имах лекарска практика от 14 години, но с малък опит в бърза помощ  , какъвто се изискваше в този район с почти фронтови условия и с много травми, злополуки ,катастрофи, наранявания.  Най-близката болница беше в българското главно селище в Коми – Усогорск на 45 км от Благоево.

Първата ми задача беше  възможно добре да оборудвам една малка операционна за реанимация и първична оперативна помощ. Имах в  помощ още една лекарка, но  за тежки случаи и оперативна работа  отговарях аз , така че денонощно бях дежурна на повикване. Така се бях тренирала, че скачах при всяко позвъняване на звънеца в къщи, обличах се за 30 секунди (дрехите ми бяха подредени за бързо обличане), а лекарската чанта, заредена. Нощите ми бяха неспокойни, често сънувах звънеца, спях на пресекулки , а при спешни случаи – безсънни.

Беша началото на юни . От три дни валеше  като из ведро с гръмотевици и светкавици. Небето сякаш се раздираше и от него на струи течеше вода безспир , като в потоп. Добре, че топенето на снеговете и ледоходът бяха преминали. Водата беше обхванала всичко. Цялата тайга е в равнина и беше наводнена. Реките преливаха, по улиците течеха потоци вода. Пътят към Усогорск беше просека в тайгата  с песъчлива почва. Сега този път представляваше буйна река дълбока 30 – 40 см.

Белите нощи тук са прекрасни, но тази нощ  с бурята и дъжда беше мрачна и студена. Към два часа през нощта ми позвъняха от здравната ни служба много тревожно : “Тичайте д-р Кирова  дете е простреляно в главата и е още живо”.Докато тичах  тези стотина метра до здравната служба краката ми се скъсиха. Бях ужасена и уплашена. Трябваше да мобилизирам цялата си смелост, воля и знания , за да помогна това дете да не умре. Когато тръгвах от къщи моят съпруг Драго, който винаги ме окуражаваше и ми вдъхваше увереност  каза: “Не се бой, сигурен съм че ще се справиш. Само запази спокойствие и действувай без емоции, с хладен разум. Знам, че ще си спомниш всичко, което си учила. Най-важното -  имаш невероятна лекарска интуиция, довери й се”.

При отваряне на вратата на хирургичния кабинет видях сложено на  операционната маса около четиринадесет годишно дете в съзнание, но в шок. Главата му беше увита в кървав пешкир. Това представляваше превръзката му. Дежурен беше фелдшерът Няголов, който ми приготви хирургични инструменти, превръзки, разтвори за промивка.Веднага сложих инжекции против шок и болка и свалихме пешкира. Откри се ужасяваща гледка. Куршумът беше отнесъл едното ухо и част от черепа. Виждаше се оголен кървящ мозък с дребни костици набити в него. А детето беше  в съзнание , с отворени очи и стенеше.  При тази гледка Няголов се свлече до масата, припадна. Взех него да свестявам, а после го оставих на грижите на младата руска акушерка, която беше придружила детето до тук. Веднага повиках по телефона опитната пироговска  медицинскасестра Румяна за да ми помага.

Мисля, че това беше един от най-тежките моменти в живота ми. Почувствах се сама в целия свят без помощ от никъде изправена пред едно умиращо дете. Мобилизирах се, стегнах се и в мислите си се обърнах за помощ към Бога: “Господи Исусе Христе, моля те от все сърце помогни ми да спася това дете, не позволявай Господи да умре, моля те помогни ми да направя най-доброто на което съм способна като лекар”. Почувствах тази помощ. Получих прилив на енергия, стегнах се, треперенето на ръцете и краката ми спря , започнах да действувам без страх , с ясен ум. Знаех какво да правя. Мислите ми , следвани от действията бяха:”Спокойно, първо почисти раната наоколо. Сега с пинсета внимателно махни дребните костички. Овлажни раната със серум. Постави намокрена със серум марля върху оголения мозък и върху цялата рана. Сега бинтовай главата с превръзка тип “шапката на Хипократ””. От студентски години не бях правила такава превръзка, но сега всичко  с ясни мисли извършвах правилно , както трябва. Детето простенваше слабо, беше в съзнание и нямаше парализа. От силните противоболкови и противошокови инжекции изглежда нямаше много остра болка.За мой ужас искаше да стане до тоалетната, без да осъзнава, че мозъкът му е открит.

Накарах Румяна да се обади в болницата в Усогорск и чрез нея да поиска медицински хеликоптер , за да бъде закарано раненото дете в столицата на Коми –Сыктывкар за спешна операция в нервно-хирургична клиника. От Сыктывкар диспечерката отговори :”В този пороен дъжд хеликоптер не може да излети”. Тогава накарах сестрата да повика руският комендант  на селището – Забоев  да потърси помощ по радиостанцията, с каквато разполагаше само той. Той изглежда е бил сънен, събуден посред нощ  и недоразбрал смятал , че раненият е пиян и отказа помощ с неговите стандартни думи: “Ако е пиян да умира”. Побеснях от яд , грабнах телефона и му казах: “Слушай, тук имам дете на възрастта на синът ти, с простреляна глава с ловна пушка от пияния му баща. Ако до пет минути не си тук при мен с радиостанцията, веднага се обаждам в Министерството на здравеопазването в Сыктывкар и ще им кажа, че отказваш помощ и съдействие за  умиращо дете”. Щом разбра, че става въпрос за тежко ранено дете  веднага дотича до хирургичния кабинет обут с пантофи, по пижама. Той направи всичко възможно да повика хеликоптер от Сыктывкар – от милицията, от военните, но без успех. Дъждът все още се лееше  като из ведро, беше истински потоп.

Бях оказала животоспасяваща първа помощ. Раната беше почистена и превързана. В двете  ръце на раненото дете течаха две банки  с необходимите  серум и лекарствени средства. Но детето се нуждаеше от спешна специализирана операция , от реанимация в клиника и не можеше да остане в амбулаторна здравна служба до спиране на дъжда. А валеше безспир от три дни и не се знаеше кога ще спре. Оставаше единствена възможност – да закараме детето за операционна помощ в българската болница в Усогорск. Там имаше обща хирургия, но нашите хирурзи бяха много добри специалисти и можеха да направят първична операция докато стане възможно транспортирането на раненото дете до невро-хирургична клиника в Сыктывкар.

Обадих се в болницата в Усогорск, обясних положението и казах, че тръгваме към тях с линейката , да бъде готов оперативният екип да поеме раненото дете веднага в операционната.

Започна вторият епизод от страшното изпитание в тази бяла нощ. Ние нямахме истинска, оборудвана, свестна линейка. Рускато ръководство на дърводобива в Благоево беше предоставило на здравната служба не линейка, а един съвсем раздрънкан автобус, който беше толкова стар и излязъл от употреба, че не го ползваха вече за превозване на работници.  Вместо на вторични суровини  автобусът беше даден на здравната служба да спасява хора с него  вместо линейка. Такава беше тяхната грижа за ранените работници.Този автобус се тресеше целият, сякаш щеше да се разпадне всеки момент и то по равен път и без пороен дъжд и препятствия.

Седалките в автобуса бяха махнати, за да може да се сложи носилката  с раненият на пода. Само отпред имаше две седалки. Наредих на пода да сложат дюшек, за да друса по-малко и върху него сложихме  носилката с момчето. Аз и Румяна се качихме в автобуса , за да придружим детето до болницата. Спасителните операции продължаваха и по време на пътуването . Аз седнах върху дюшека  и държах  с ръцете си главата на детето върху възглавница, на скута си. Стараех се буквално да не се разсипе мозъка му при тресенето на автобуса.Румяна внимаваше да не се измъкнат иглите от ръцете на момчето, защото продължвахме да наливаме серум от две банки, както и да подаваме кислород от бутилка. Детето беше загубило много кръв, беше в шок , но все още в съзнание. Дори прошепваше по нещо от време на време. Страшно беше, рискувахме още три живота, освен този на детето. Трябваше да изминем 45 км по течаща река върху шосето, всред мрак, пороен дъжд, гръмотевици и светкавици.А колелата на автобуса не трябваше да излизат от широките 50 см бетонни плочи, защото останалата част от шосето беше пясък, носен от реката. Ако колата се подхлъзне и излезе от плочите щяхме да катастрофираме и можеби всички щяхме да загинем.  Но явно имаше духовна помощ да оцелеем. Шофьорът ни беше много опитен. Нищо не се виждаше през стъклата, въпреки че чистачките работеха непрекъснато. Милко караше по инстинкт. Толкова голямо беше напрежението му, че въпреки студът , той караше гол до кръста и пот течеше по него отвсякъде.

Аз и Румяна само се грижехме детето да остане живо.Даже не поглеждахме навън. Говорехме на мамчето, аз го милвах и успокоявах. Ръцете ми изтръпнаха , докато държех главата му -  не я оставях нито за миг, защото някое рязко и силно друсане можеше да бъде фатално. Добре , че пътят беше почти прав, а ние пълзяхме по него в продължение на 2,5 часа.Пътят ми се стори безкраен, всеки миг бяхме готови да катастрофираме. Този потоп не спря, нито намаля дори за минута. Непрекъснато молех Христос да ни спаси.

Но това дете беше истински герой. Не се разплака , не се оплака от болката през цялата време. Никога не съм виждала толкова смелост и търпение у едно малко момче.

Най-сетне стигнахме до Усогорск, видяхме отдалече сградата на болницата като мираж, като сбъдната мечта. На вратата ни чакаха  санитарите с болничната носилка. Хирургичният екип с измити ръце беше готов за операция. Взеха детето от ръцете ни и го закараха в операционната , живо и в съзнание. Бяхме го спасили. Аз и Румяна почти не можехме да ходим. Бяхме се схванали от напрежение, изтощение и страх. Едва се дотътрихме до коридора на болницата и там се свлякохме, сядайки направо на пода. И двете се смеехме и плачехме едновременно от щастие и радост, че бяхме спасили и докарали детето , въпреки всички жестоки , невероятни изпитания. Мисля , че това беше един от редките моменти, в който изпитах пълно щастие. Благодарих на Христос за спасението ни и затова , че ми помогна да спасиме живота на детето. Това е един от незабравимите най-страшни , но и пълни с удовлетворение моменти, когато съм чувствала, че съм родена за лекар. Сега тридесет години след това събитие отново сякаш опознавам себе си. Не допусках, че съм имала толкова смелост, издръжливост и духовна сила.

 Когато пристигнах преди около един месец в Коми  и видях фронтовата обстановка на голям травматизъм и наранявания се страхувах дали ще се справя достатъчно добре. Сега вече се успокоих. Знаех, че с Божията помощ и достатъчно знания и умения ще се справя, мога да спасявам хора.

Колегите – лекари и сестри от болницати ни заведоха в  един кабинет, дадоха ни кафе , за да се свестим, да отдъхнем и да изчакаме краят на операцията. Трябваше все пак да изчакаме, докато дъждът намалее, за да се приберем в Благоево. Всички бяха смаяни, как сме успяли да пътуваме в такова време и с толкова тежък случай. Разпитваха ни как е станало нараняването.

Беше се случило следното. Явно това безстрашно руско момче имаше закрила от Бога, за да остане живо.  В едно комско селище, близо до р.Мезен в къщата на руско семейство бащата се връща през нощта много пиян и агресивен. Вдига жесток скандал на майката и в пристъп на пиянска ревност грабва ловна пушка и заплашва да я застреля. Детето застава пред майката, да я защити и  да спре бащата да не стреля, но той вече е натиснал спусъка и гръмва в главата на сина си. По едно чудо куршумът отнася едното ухо и част от черепа, но за щастие мозъкът беше цял, незасегнат. Като вижда какво е направил на сина си бащата обръща пушката към себе си и се самоубива.  В селото имало само млада акушерка токущо назначена, която викнали  за бърза помощ. Тя успяла да превърже детето с чист пешкир -  това е имала в момента. Акушерката , заедно с един млад рибар се спуснали с раненото дете в  метална лодка по страшно буйната, придошла река  до Благоево  - най-близката медицинска служба с лекар. Как са успяли да карат лодката всред потопа, гръмотевиците  по клокочещата река не мога дори да си представя. Но все пак , целите мокри и детето  подгизнало от вода пристигнали в здравната служба.

Не само късмет , но и Божие благословение и помощ имаше това момче. Цяла верига от хора, въпреки страшното природно бедствие , се беше включила да го спаси. Когато най-сетне  закарахме в болницата това дете – герой , д-р Стрезов, който ни чакаше с измити ръце, готов да оперира ми каза: “Д-р Кирова, в живота си , въпреки че като хирург ми се е случвало какво ли не,  не съм виждал подобно нещо.Спасили сте това дете и сте го докарали с раздрънкан автобус  в тоя страшен порой и то  е живо и даже в съзнание. Ти си  смел човек колежке, сега вече съм сигурен, че ще се справиш тук в Коми. А и това дете е с много кураж наистина”.

Операцията в Усогорск беше добре направена, След няколко дни закараха детето в Сыктывкар, където му направиха втора невро-хирургична операция. След това  направиха пластика на липсващита част от черепа в специализирана клиника в Москва. Саша  се възстанови без парализа и мозъчни увреждания, почти напълно. Последствията бяха, че остана с едно ухо и не можеше да движи малкият пръст на единия си крак.

Тази бяла нощ в Далечния север беше една от най-значимите в живота ми .  

 

  

  




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ivankakirova
Категория: Други
Прочетен: 895458
Постинги: 849
Коментари: 119
Гласове: 621
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031